№ 917
гр. Варна, 29.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осемнадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20253100501646 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е въззивно, образувано е по въззивна жалба на А. Б.
К., чрез адв. Д. /ВАК/ против Решение № 2298 от 20.06.2025 година,
постановено по гр.дело № 2364/2025 година на ВРС, с са били отхвърлени
исковите претенции на въззивника против О.-В., както следва: по чл. 344, ал.1,
т.1 КТ; чл. 344, ал.1, т.2 КТ и чл. 344, ал.1, т.3 КТ с искане да бъде признато за
незаконно извършеното уволнение, наложено със Заповед № 0007/27.01.2025
г., с която на основание чл. 330, ал.2, т.8, вр. с чл. 107а, ал.1, т.2 КТ е
прекратено трудовото му правоотношение; да бъде възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност старши експерт „Актуване и деактуване на
общинска собственост“ в Дирекция „Общинска собственост, икономика и
стопански дейности”, отдел „Общинска собственост“; както и да се осъди
ответника да му заплати сумата от 11 922 лева, представляваща обезщетение
от незаконното уволнение за периода от 28.01.2025 година до 28.07.2025
година, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на
исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както и в частта за
разноските, с която Въззивника К. е бил осъден да заплати на О. В., Булстат
******, адрес: град В., бул. „*** П.П.“ № **, представлявана от кмета на
Общината сумата от 180 лева, представляващи сторени в производството
разноски за заплатено юристконсулско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал.3 ГПК.
Във въззивната жалба се обръща внимание, че решението е неправилно
и необосновано, а отделно се твърди, че то е било постановено в нарушение на
закона. Твърди се, че съдът е дал неправилна квалификация на исковете и по
1
този начин е допуснал закононарушение. Излага се още, че уволнението на
въззивника К. е било предизвикано от подавани от него сигнали против
служител, заемащ ръководен пост в О. В., следователно той попада в
категорията от лица, сочени в нормата на чл.5 ал.1 т.1 от ЗЗЛПСПОИН. Излага
се още, че съдът е подценил нормата на чл.28 от същия закон, както и че е
налице злоупотреба с право по смисъла на чл.8 от КТ. Мотивите на решаващия
съд са преценени като „странни“, но се акцентира върху факта, че молителя е
бил уволнен именно след подаването на множеството сигнали до КПКОНПИ.
В заключение са настоява съдът да отмени атакувания съдебен акт.
В срока по чл.263 от ГПК е бил депозиран отговор от страна на
Община – В., чрез ю.к. М., с които се излагат аргументи в подкрепа на
атакувания съдебен акт и се настоява той да бъде потвърден.
Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.
В съдебно заседание по делото въззивника е редовно призован, не се
явява, но чрез адв. Д. поддържа жалбата си и моли съдът да я уважи.
Въззиваемата страна, в лицето на Община – град В., редовно призована,
се представлява от ю.к. М., която оспорва жалбата и моли съдът да потвърди
решението.
С писмена защита Вх.№ 23 870 от 20.08.2025 година, адв. Д., като
процесуален представител на въззивника К. излага нарочни аргументи в
подкрепа на въззивната си жали моли съдът да отмени решението, като уважи
исковете.
С писмена защита Вх.№ 23 965 от 21.08.2025 година ю.к. М., като
процесуален представител на Община – В. намира решението за правилно и
моли същото за бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и
застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:
Не е спорно между страните, а и съдът приема, че е съществувало
трудово правоотношение, като по силата на сключен трудов договор ищеца К.
е заемал длъжността „Старши експерт „Актуване и деактуване на общинска
собственост“ в дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански
дейности”, отдел „Общинска собственост“; нсъщо не е спорно, че по силата
на Заповед № 7 от 27.01.2025 година на Кмета на О. В., на основание чл. 330,
ал.2, т.8 във вр. с чл. 107а, ал.1, т.2 КТ трудовото правоотношение е било
прекратено. Страните не спорят и по повод друго обстоятелство - че през
2024 година въззивника К. е бил вписан като управител на „Т.Ф.“ ЕООД и
2
„Ф.У.М.“ ЕООД.
Видно от материалите по делото е, че в уволнителната Заповед № 7 от
27.10.2025 година, като основание е посочена нормата на чл. 330, ал.2, т.8 във
вр. с чл. 107а, ал.1, т.2 КТ, според която Работодателят прекратява трудовия
договор без предизвестие, когато е налице несъвместимост в случаите по чл.
107а, ал.1 КТ. От своя страна разпоредбата на чл.107 а, ал.1, т.2 КТ сочи, че че
не може да бъде сключен трудов договор за работа в държавната
администрация с лице, което е едноличен търговец, неограничено отговорен
съдружник в търговско дружество, управител, търговски пълномощник,
търговски представител, прокурист, търговски посредник, ликвидатор или
синдик, член на орган на управление или контрол на търговско дружество или
кооперация.
По делото е представено фирменото досие на „Т.Ф.“ ЕООД и от него
става ясно, че А. К. е вписан като управител на горепосоченото дружество от
14.05.2024 година.
От справка в Търговски регистър, се установява, че управител на
дружеството „Ф.У.М.“ ЕООД, ЕИК ****** е вписан А. Б. К., считано от
07.12.2018 година, като той продължава да е такъв и към настоящия момент.
По делото пред ВРС са били разпитани свидетели:
Свидетеля С.Н.С., сочи, че е бил наясно с факта, че К. е бил управител
на фирма, а предполага и че колегите му са знаели, тъй като в Общината
всички били „едно семейство“. Според него новият директор се е заял с К., но
не знае защо като посочва, че не може един човек да работи толкова години
перфектно и за два месеца да го изкарват некадърник. Не е наблюдавал спад в
работата на А. като не намира разлика в начина на полагания от него труд.
Уточнява, че е бил служител в Общината като е бил назначен в Дирекция
управление на сигурността и контрола на обществения ред. Изразеното от
него за тенденциозно отношение спрямо К. е лично мнение.
Свидетелката С.Х.К. – Секретар на Община – град В. свидетелства, че
през януари месец е извършена проверка за наличие на вписани обстоятелства
като всеки служител е бил проверен и са извършени справки в Търговския
регистър. Държала е да се извърши проверката преди финалните атестации на
служителите, които се правят месец януари. Твърди, че на всички лица, за
които е констатирано наличие на несъвместимост трудовите им договори са
3
прекратени. Не й е било известно преди извършването на справките, че А. К. е
бил управител на фирми и да има фирми. Заявява, че не е очаквала да има и
един човек, за когото да се констатира несъвместимост, тъй като е намирала
проверката за рутинна. Уточнява, че е назначена за секретар на Общината от
12.03.2024 година. Знае за случай от декември, тъй като е била сезирана и с
кмета са се опитали да направят максимума, но не е чувала от А., че
отношението е допустимо, тъй като служителите не работят добре.
Свидетеля А. сочи, че от 13.03.2024 година изпълнява длъжността
Главен юрисконсулт в Дирекция „Общинска собственост“ и познава К., който
също е работил в дирекцията, но трудовото му правоотношение е прекратено
поради несъвместимост, с оглед обстоятелството, че е управител на търговски
дружества. На същото основание е прекратено и трудовото правоотношение
на М.Б.. Твърди, че като директор е следял за срочното изпълнение на
задачите като за същото е обръщано внимание и по време на оперативките
пред секретаря на О. В.. А. сам му е казвал, че е подавал сигнали срещу него и
не е запознат със сигнал, подаден до КПКОНПИ. Пояснява, че оценки е имал
възможност да дава, относно работата на служителите, едва от юни 2024
година, когато е встъпил в длъжност.
От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, а именно
справки от Търговски регистър относно „Т.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****** и „Ф.У.М.“
ЕООД, ЕИК ****** се доказва по безспорен и несъмнен начин, че към датата
на прекратяване на трудовото правоотношение 27.01.2025 г. А. Б. К. е бил
управител на две търговски дружества.
Според представената по делото и неоспорена от страните съдебно
счетоводна експертиза, обезщетението за времето през което ищеца е останал
без работа – 28.01.2025 година до 28.07.2025 година, възлиза в размер на
11 937.70 лева.
При тези данни ВРС е приел, че исковите претенции са неоснователни и
ги е отхвърлил.
Виждането на въззивния съд е следното:
4
Първото от въведените във въззивната жалба възражения, касае
неправилната квалификация, като твърдението в самата жалба е, че ВРС
неправилно е квалифицирал исковете и не е отчел факта, че въззивника се
ползва със защита съобразно ЗЗЛПСПОИН. Това виждане въззивния съд не
споделя, т.к. исковата претенция е недвусмислено заявена и касае
разпоредбата на чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ. Обездвижвайки
производството по делото, ВРС е дал възможност на въззивника да
конкретизира претенциите си и той го е сторил, но в рамките на вече
заявените искове за отмяна на незаконно уволнение, възстановяване на
заеманата длъжност и изплащане на обезщетение по чл.344 ал.1 т.3 от КТ за
шест месечния срок. Други искове пред решаващия съд няма предявявани.
В трайно установената практика на ВКС се приема, че с исковата молба
ищецът определя рамките, в които съдът дължи произнасяне, като израз на
диспозитивното начало в гражданския процес, поради което в
обстоятелствената част на исковата молба следва да бъдат изложени всички
обстоятелства, въз основа на които ищецът търси защита на свои лични и
имуществени права по конкретното дело. Съгласно принципа на
диспозитивното начало и разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните,
а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявените искове въз
основа от фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и
петитума на исковата молба и само когато същите са неясни или се констатира
противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и
отстраняване на допуснатата нередовност. Следва да се посочи също така, че
ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното от него
право, като цифровото изписване и посоченото от страната правно основание
не е меродавно, а както вече се посочи, задължение на съда е да квалифицира
спорното право с оглед обстоятелствата, на които се основава искът, както и
заявения петитум.
В настоящия случай в исковата си молба ищцовата страна е отразила, че
настоява за съдебна намеса и защита на правата си по отношение на отмяна на
заповедта за уволнение, възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и обезщетение по чл.344 ал.1 т.3 от КТ. В изпълнение на дадените от
първоинстанционния съд указания до ищеца, той се е придържал към тези
5
искове и не е предявил иска по чл.33 ал.4 от ЗЗЛПСПОИН – а именно иск за
обявяване за недействителни на предприетите срещу ищеца ответни действия
от работодателя, изразяващи се в издаване на заповед за уволнение. Следва да
се посочи още, че подобно съединяване на посочената искова претенция с
исковете по чл.344 ал1 т.1, т.2 и т.3 от КТ е допустимо и би подлежало на
разглеждане, ако обаче е бил предявен и иска по чл.33 ал.4 от ЗЗЛПСПОИН, а
това не е така.
Съгласно тълкувателната практика на ВКС на Р България - решения на
ВКС (№ 75/02.07.2019 г. по гр. д. № 3035/2018, ІV ГО; № 46 от 4.07.2011 г. по
гр. д. № 16/2010 г., IV ГО; № 704 от 9.12.2010 г. по гр. д. № 216/2010 г., III ГО)
се приема, че нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 от КТ съдържа прекратително за
трудово-правната връзка основание, същата е императивна и работодателят е
длъжен да прекрати трудовия договор при наличие на обстоятелство по чл.
107а, ал. 1 от КТ. Докато в общия случай прекратяването на трудово-правната
връзка е право, тук се касае за задължение. Налице е пълна нетърпимост на
трудовия договор и основание за безусловното му прекратяване включително
тогава, когато обстоятелствата по чл. 107а, ал. 1 КТ са настъпили след
неговото сключване. Несъвместимостта следва да е налице в момента на
издаване на заповедта за уволнение. Разпоредбата на чл. 107а, ал. 1 КТ се
прилага по отношение на лица, работещи по трудови правоотношения в
общинската администрация. Законодателят е използвал общото понятие
"държавна администрация", а то включва административните структури,
както на централната, така и на териториалната администрация на
изпълнителната власт, каквато е и общинската администрация
съгласно чл. 36 от Закона за администрацията. Правомощията на органите
на изпълнителната власт, структурата и организацията на дейността на
тяхната администрация са уредени в Закона за администрацията (ЗА).
Съгласно чл. 38, ал. 2 териториалната администрация на изпълнителната власт
включва: 1. областната администрация; 2. общинската администрация и
специализирани териториални администрации, създадени като юридически
лица с нормативен акт. Дейността на администрацията се осъществява от
държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение.
Съгласно чл. 13 от ЗА всички държавни служители и лицата, работещи по
трудово правоотношение в администрацията, заемат длъжности, чиито
наименования се определят в Класификатора на длъжностите в
6
администрацията. В класификатора се посочват и разпределението на
длъжностите в длъжностни нива, минималните изисквания за степен на
завършено образование и ранг или професионален опит, необходими за
заемането на всяка длъжност, както и видът на правоотношението, по което тя
се заема. Според функциите, които се изпълняват, длъжностите в
администрацията са: ръководни, експертни и технически, като само лицата,
заемащи ръководна длъжност в администрацията, не могат да я осъществяват
по трудово правоотношение – чл. 13, ал. 3 ЗА.Настоящия съд намира, че
решението на ВРС е изцяло съобразено с така дадените разрешения, които се
споделят изцяло от настоящия състав, доколкото е било безспорно по делото,
че ищецът е заемал експертна длъжност в общинската администрация по
силата на безсрочен трудов договор и едновременно е бил управител на
търговски дружества.
В съответствие с Решение № 46 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
16/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б. в изброените хипотези на
чл.107 а ал.1 не може да бъде сключван трудов договор в държавната
администрация. От това следва, че ако такъв съществува, следва да се
прекрати по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ. Работникът или служителят от друга
страна, е задължен да уведоми работодателя, ако в хода на изпълняваната от
него работа възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1
КТ. Неизпълнението на това задължение дава основание за прекратяване на
правоотношението по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ, независимо дали
несъвместимостта е продължила и е налице към датата на уволнението. В
хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ несъвместимостта следва да е налице към
датата на уволнението и е без значение дали е съществувала още при
възникване на трудовото правоотношение или след това; фактът е обективен и
няма значение дали за него знае уволненият. Съвсем правилно ВРС е
констатирал, че към датата на уволнението си въззивника е бил в
несъвместимост, а оправданието, че предходната общинска администрация е
„знаела за това“ и въпреки това въззивника е заемал длъжността, съдът
приема изключително резервирано и по скоро като упрек към предходните
общински власти, които не са съобрази базисни постановки в закона.
Също правилно и в съответствие със закона ВРС е отговорил на въпроса
дали въззивника се ползва със специалната защита, предвидена в нормата на
чл. 33 от ЗЗЛПСПОИН. Отговора е отрицателен и с оглед на заявеното от
7
самата Комисия за защита на личните данни, че липсват регистрирани сигнали
от въззивника А. Б. К., респективно липсва уникален идентификационен
номер.
Отсъства и нарушение по чл.8 от КТ, въпреки виждането на въззивника,
и по този повод, ВОС намира за необходимо да посочи следното:
Съобразно тази разпоредба се изисква добросъвестност при
упражняване на трудовите права, като не се допуска пряка или непряка
дискриминация, основана на народност, произход, пол, сексуална ориентация,
раса, цвят на кожата, възраст, политически и религиозни убеждения,
членуване в синдикални и други обществени организации и движения,
семейно и материално положение, наличие на психически или физически
увреждания, както и различия в срока на договора и продължителността на
работното време. Злоупотреба с права от страна на Работодателя в хипотезата
на чл.8 от КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание е
чрез законово допустими средства да постигне една-единствена цел:
прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или
работник.Според доводите, изложени в исковата молба и въззивната жалба,
Работодателя е нарушил изискването за добросъвестност, което се презюмира
по смисъла на чл.8 ал.2 от КТ, основно защото единствената му цел е била да
прекрати трудовото правоотношение с ищеца. Доказателства в тази насока не
са събрани обаче.За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗД е
необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на
приложимата правна норма, както от обективна, така и от субективна страна.
Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг
лица трябва да е обвързан от признак по чл.4 от ЗД. Не е достатъчно да се
установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да
се докаже още, че тази дискриминация е извършена съзнателно по някой от
признаците, очертани в чл.4 от ЗД, като следва да е налице и пряка причинно-
следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него,
която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от
закона. В тази връзка поставения въпрос - законосъобразна ли е издадената
Заповед от Работодателя при нарушаване на чл.8 от КТ и води ли това до
ограничаване на правната и адекватна защита на служителя, е коректно
поставен, а и е относим по спора, но по посочените по съображения,
8
въззивния намира, че не е осъществен състава на чл.8 от КТ. Както съдът
посочи по – горе, в случая се касае за задължение към Работодателя да
освободи служител в несъответствие, а не за неговото правомощие да стори
това.
И накрая – въззивния съд споделя виждането на първата инстанция
досежно предметния обхват на Закона за защита на лицата, подаващи сигнали
или публично оповестяващи информация за нарушения. Последния впрочем е
недвусмисленно посочен в нормата на чл.1 и гласи, че „с този закон се
уреждат условията, редът и мерките за защита на лицата в публичния и в
частния сектор, които подават сигнали или публично оповестяват информация
за нарушения на българското законодателство или на актове на Европейския
съюз, които застрашават или увреждат обществения интерес, както и редът
и условията за подаване и разглеждане на такива сигнали или публично
оповестена информация. Междуличностния конфликт, ако и да е имало такъв
между въззивника и висшестоящия му, не може да се квалифицира като акт,
които застрашава и / или уврежда обществения интерес.
Като съобрази, че въззивната жалба и писмената защита не съдържат
аргументи, годни да променят виждането на въззивния съд, последния приема,
че атакуваното решение се явява законосъобразно и обосновано.
С оглед изхода на спора в полза на Община – В. следва да бъде
присъдената сумата от 200 (двеста) лева, представляваща възнаграждение за
ю.к.
Предвид горното, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2298 от 20.06.2025 година, постановено
по гр.дело № 2364/2025 година на ВРС, десети състав.
ОСЪЖДА А. Б. К., ЕГН ********** да заплати в полза на Община –
град В., сумата от 200 (двеста) лева, представляващи съдебно – деловодни
разноски – възнаграждение за ю.к.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок, считано от 29
август 2025 година пред състав на Върховен Касационен Съд на Република
България, на основанията по чл.280 от ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10