Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ловеч, 15.07.2019 година
.
в
ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав в публично
заседание на осемнадесети юни през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. ЕВГЕНИЯ
ПАВЛОВА
2.КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при секретаря Галина Аврамова като разгледа докладваното
от съдия ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА по
в.гр. д. № 343 по описа за 2019
година и за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл.258 и
сл.от ГПК
Постъпила е въззивна жалба вх.№1850/24.04.2019
г./п.кл./ „*****" ЕАД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от А.Ц.
- изпълнителен директор, чрез процесуален представител Г.К. срещу Решение № 37/22.03.2019 г., постановено по гр.д. №
652/2017 г. по описа на PC Л., което обжалва в цялост,
като моли на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК да бъде
отменено като неправилно и вместо него постановено друго решение, с което да бъде уважен предявения от страна на
„*****" ЕАД (ЕСО ЕАД) по реда на чл. 422, във вр.с чл. 415 от ГПК иск за
установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение № 338/03.10.2017 г.
Моли на основание чл. 260, т. 3 от ГПК да бъдат съобразени
следните основания за неправилност на първоинстанционното решение, а именно
противоречие на решението с материалния закон, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и неговата очевидна необоснованост.
Твърди, че с установителен иск, предявен пред Районен
съд - гр. Л., срещу „*****" ЕООД, ЕСО ЕАД иска от съда да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ЕСО ЕАД сума в
размер на 1 890,03 лв., представляваща неплатена цена за ВЕИ достъп до
електропреносната мрежа на обекта на длъжника „*****" ЕООД за периода от
м. март
Счита, че крайният извод, до който е стигнал
първоинстанционният съд, че ЕСО ЕАД нямало правно основание да претендира от „*****"
ЕООД цената за достъп до електропреносната мрежа, е неоснователен, необоснован
и в противоречие с материалния закон. Твърди, че изложените в този смисъл мотиви на PC Л. са непоследователни и напълно
противоречиви. Сочи,
че от страна на ЕСО ЕАД е
предявена искова молба, с която се иска да бъде признато за установено, че
ответникът дължи утвърдената цена за ВЕИ достъп, като последното е уточнено и в процеса пред първа инстанция в изпълнение на
разпореждане № 1420/28.12.2017 г. В същото време, първоинстанционният съд
обосновава липсата на правно основание за претендиране на исковата претенция с
цената за пренос (позовавайки се многократно на нея - стр. 2, последен абзац,
стр. 4, осми абзац, стр. 5, трети и десети абзац). Сочи, че легалната дефиниция на достъп е дадена в §
1, т. 15 от ДР на Закона за енергетиката (ЗЕ), а преносът е дефиниран в § 1, т.
44 от ДР на ЗЕ.
Счита, че излагайки
материалните си изводи, първоинстанционният съд неправилно е смесил цената за
пренос с цената за ВЕИ достъп (цената за ВЕИ достъп е различна от тази за
пренос), което води до подмяна на предмета на делото, респективно и до
неправилните изводи, до които е достигнал PC Л..
Твърди, че според PC Л., уважаването на предявения иск
изисква ЕСО ЕАД да докаже, че има валидно правно основание да получи търсената
сума. „*****" ЕООД дължи цената за достъп до електропреносната мрежа с
оглед регламентираното в Закона за енергетиката (ЗЕ), Правилата за търговия с
електрическа енергия (ПТЕЕ) и утвърдената цена за ВЕИ достъп от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) в определен размер. Цитира, че съгласно текста на чл. 10, ал. 2 от ЗЕ, КЕВР
е независим специализиран орган, който издава актове, с които ръководи,
координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на
енергетиката, според своите правомощия по закон, а съгласно чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗЕ, КЕВР осъществява регулиране на
цените в предвидените в ЗЕ случаи. Счита, че по
отношение на процесните цени за достъп такова регулиране е
предвидено изрично с разпоредбата на чл. 30, ал. 1, т. 10 от ЗЕ и в действащите
подзаконови нормативни актове - Правила за търговия с електрическа енергия и
Наредба № 1 за регулиране на цените на електрическа енергия. Счита, че цените, които подлежат на регулиране от
КЕВР, както и основните принципи на ценово регулиране са заложени в ЗЕ,
по-конкретно в чл. 30 и в чл. 23, 24 и чл. 31, като съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗЕ цените, които подлежат на регулиране, се
образуват от енергийните предприятия съобразно изискванията на този закон и
наредбите по ал. 3, като в конкретния случай приложима е Наредба № 1 за
регулиране на цените на електрическата енергия, Счита, че поради това, определянето на цената за ВЕИ достъп е изцяло в
рамките на ценообразуващата функция на КЕВР и е в рамките на делегираните на
КЕВР регулаторни функции.
Цитира, че видно от легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 15 от ДР на ЗЕ, а
съгласно т. 41а на § 1 от ДР
на ЗЕ е дадено
понятието на „ползвател на
мрежата" и следователно ползватели на мрежата са както
потребителите, така и производителите на електрическа енергия, в това число и
производителите на електрическа енергия,
ползващи възобновяеми източници, с оглед на което последните също дължат цена
за достъп до мрежата (вкл. и „*****" ЕООД).
Счита за неправилно твърдението на ответника,
възприето и от първоинстанционния съд, че КЕВР имала правомощие само да
определя цени за достъп и пренос, но не и да определя от кого и на кого се
дължат такива. Твърди,
че последното е регламентирано
в чл. 29, ал. 3 от Правилата за търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ) (в
редакцията, обн. ДВ, бр.бб от
Твърди, че от прочита на цитираните текстове (чл. 29,
ал. 3 ПТЕЕ) става ясно, че ПТЕЕ определят идентичен подход за събиране на
цената за достъп до електропреносната мрежа както от производителите,
присъединени към електроразпределителната мрежа, така и от присъединените към
нея клиенти. Според
него регламентацията е ноторно
ясна - производителите от ВЕИ, независимо към коя електрическа мрежа са
присъединени, както и клиентите (битовите потребители на електрическата
енергия) дължат цена за достъп до електропреносната мрежа (клиенти по смисъла
на §.1, т. 27 б във вр. с
Сочи, че на следващо място и видно от обжалваното
решение (стр. 5), първоинстанционният съд намира, че чл. 29, ал. 3 от ПТЕЕ не
можел да породи задължение за ответника, без обаче за това да се сочат
конкретни мотиви, а съдът се изчерпва единствено до възпроизвеждане на текста
от ПТЕЕ и този неизричен извод на PC Л. е неправилен. Твърди, че от текста на чл. 29 от ПТЕЕ безспорно става
ясно, че ВЕИ производителите дължат утвърдена от КЕВР цена за достъп до
електропреносната мрежа. Сочи, че PC Л. приема, че
с правилата било предвидено извъндоговорно основание за заплащане на цената за
пренос, която обаче цена не е предмет на делото и макар
и недопустими, понеже не могат да са предмет на делото, тези материални изводи
на съда, са също и неправилни.
Наред с горното, според него неправилно PC Л. се позовава на § 197, ал.
2 от ПРЗ на ЗИД на ЗЕ, като намира, че текста на цитираната норма била
единствената законова възможност за получаване на процесната цена, тъй като цитираната правна норма няма отношение към
настоящия спор. Счита,
че отново, излизайки от
предмета на делото, първоинстанционният съд коментира още, че съгласно § 197,
ал. 2 от ПРЗ на ЗИД на ЗЕ било прието решение № Ц-33/14.09.2012 г. на КЕВР, с
което комисията е утвърдила временни цени за ВЕИ достъп и която цена не се
търси в настоящия процес и неправилно, PC Л. в
мотивите си сочи, че след отмяна на този индивидуален административен акт (вероятно
първоинстанционният съд визира решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на КЕВР за
утвърждаване на временни цени, тъй като това е единственото отменено ценово
решение на КЕВР), единствената правна възможност за пораждане на права и
съответни задължения във връзка с мрежовите услуги между производители на
електрическа енергия и оператори на мрежи, било чрез сделка. Прави извод, че по аргумент на изложените от PC Л. мотиви,
излиза, че в случай, че не е налице отмяна на ценово решение на КЕВР, за ЕСО
ЕАД е налице основание да претендира заплащане на цената за ВЕИ достъп и последното е и безспорно с оглед регламентираното в
нормативната уредба. Твърди, че в настоящия
спор, ЕСО ЕАД не претендира заплащане на цена за ВЕИ достъп по решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на КЕВР, а индивидуалните административни актове на КЕВР, с
които е утвърдена цена за ВЕИ достъп (не временна такава) за процесния период
(решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г., решение № Ц - 27 от 31.07.2015 г. и решение
№ Ц - 19 от 30.06.2016 г.) не са отменени. Сочи, че срещу
цената за ВЕИ достъп, утвърдена с решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г., решение № Ц
- 27 от 31.07.2015 г. и решение № Ц - 19 от 30.06.2016 г. на КЕВР са образувани
множество дела пред Административен съд - София град от ВЕИ производители,
чиито електрически централи са присъединени към съответната разпределителна
мрежа (такъв производител е и „*****" ЕООД). Всички жалби срещу
съответното ценово решение в атакуваната част са счетени за неоснователни и са
отхвърлени, като решенията на АССГ са потвърдени от касационната инстанция.
Твърди, че е налице законова делегация по отношение на
заплащане на дължимите суми за услугата достъп до електропреносната мрежа, а
именно цената за достъп се заплаща от ВЕИ производителите на ЧЕЗ РБ, последния
от своя страна следва да превежда сумите на оператора на преносната мрежа /ЕСО
ЕАД/. Сочи, че в изпълнение на законовото си задължение,
ЧЕЗ РБ превежда на ЕСО ЕАД заплатените от производителите суми за услугата
достъп до електропреносната мрежа. Твърди, че съдебната практика сочи, че електроразпределителните предприятия (в т.ч.
и ЧЕЗ РБ) нямат задължение да заплащат цена за достъп до електропреносната
мрежа на ЕСО ЕАД, която не им е заплатена от ВЕИ производителите, а имат
задължение единствено да превеждат постъпилите плащания от ВЕИ производителите,
присъединени към разпределителната мрежа /цитира практика на СГС/ Прави извод, че задължението за заплащане на цената за
достъп до електропреносната мрежа на ЕСО ЕАД е за самите ВЕИ производители, а
не за разпределителното предприятие, като на
следващо място, съдебната практика сочи, че за ЕСО ЕАД е налице правото по
съдебен ред да претендира заплащането на дължимата цена за достъп до
електропреносната мрежа от производителите на електрическа енергия от ВЕИ.
присъединени към съответната електроразпределителна мрежа /така решение по
гр.д. № 5829/2016 г., ГО, II СГС/. И именно и поради тази причина, ЕСО ЕАД инициира
образуване на редица съдебни производства директно срещу ВЕИ производителите, като противното би означавало да е налице отказ от
правосъдие и за ЕСО ЕАД да не е налице нито един правен механизъм, въз основа
на който да получи цената за ВЕИ достъп.
Счита, че с оглед изложеното и в съответствие с
действащото в областта на енергетиката законодателство, в това число и
съобразно чл. 29, ал. 3 от ПТЕЕ, всеки производител, независимо от мястото на
присъединяване, следва да заплаща цената за достъп до електропреносната мрежа, като задължението за плащане на ВЕИ достъп произтича от
действащата за процесния период нормативна и регулативна уредба.
Твърди, че посочената, според PC Л. константна
практика на ВКС, не формира задължителна такава и
трите решения на ВКС, изброени в обжалваното решение, не касаят настоящия
казус, доколкото обсъждат действието и правните последици на съдебна отмяна на
индивидуален административен акт (какъвто не е налице в процесния случай), с
който са определени, в резултат на нормативно заложена компетентност на КЕВР,
временни цени за достъп, дължими от ВЕИ производителите. Сочи, че с посочената практика от PC Л., е дадено
разрешението, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е било
отменен индивидуален административен акт, определящ временни цени за достъп,
какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г., има обратно действие - с
отмяната от ВАС на ценовото решение, отпада с обратна сила и основанието за
дължимостта на паричните престации и следователно,
когато липсва отменен индивидуален административен акт (какъвто е процесният
случай), ценовите решения на КЕВР пораждат своето регулативно действие и
цената, утвърдена с тях се дължи.
Счита, че ЛРС не е и обсъдил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, т.е. в тяхната взаимовръзка и
не е изложил мотиви защо част от тях кредитира, а други не, поради което е
обосновал решението си само на избрани от него доказателства. Изтъква, че ЛРС отдава избирателно правно значение на едни
доказателства, а други игнорира. Твърди, че от мотивите на обжалваното решение е видно, че първоинстанционният съд само
е маркирал, че били представени и други писмени доказателства (основно,
издадени от ЧЕЗ РБ, решения на КЕВР и др.), които съдът е счел, че не се налага
да бъдат обсъждани самостоятелно, доколкото между страните нямало спор по
доказателствата и фактите, а по правото. Сочи, че напротив,
в рамките на производството пред първа инстанция, от страна на ЕСО ЕАД било оспорено твърдението на ответника, че с писмо,
изпратено до ЧЕЗ РБ, е поискал връщане на платени „по погрешка" суми за
ВЕИ достъп по две фактури, както и твърдението на „*****" ЕООД, че ЧЕЗ РБ
искало „допълнителни документи", за да му възстанови сумите. Твърди, че в отговор на това запитване, по делото било приобщено като доказателство писмото отговор на ЧЕЗ
РБ, необсъдено от страна на PC Л.. Излага, че с цитираното писмо, се потвърждава дължимостта на цената за ВЕИ достъп,
утвърдена с решенията на КЕВР и твърдението на
ответника, че от страна на ЧЕЗ РБ му били поискани допълнително документи,
които събирал, за да му бъдат възстановени суми по две платени фактури за ВЕИ
достъп, се оказало невярно, тъй като от приобщеното по делото
като доказателство писмо от ЧЕЗ РБ става ясно, че платените от страна на „*****"
ЕООД суми няма да бъдат възстановени от страна на разпределителното предприятие
с аргументи, че сумите по фактурите са дължими. Според него ставало ясно, че ЧЕЗ РБ не е изисквало от ..*****" ЕООД
допълнителни документи за възстановяване на сумата, както и че изобщо не е
имало такива намерения, доколкото цената за ВЕИ достъп е дължима от ответника. Прави извод, че противно на изложеното от PC Л., между
страните има спор и по отношение на фактите и доказателствата, обективирани в
цитираното писмо от ЧЕЗ РБ, с оглед на което и
предвид избирателния анализ на доказателствата по делото е довел до неверни и
необосновани изводи на първоинстанционният съд.
С оглед изложените доводи и на основание
чл. 271, ал. 1 от ГПК, моли съда да постанови
решение, с което да отмени като неправилно Решение № 37/22.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 652/2017 г. по описа на PC Л., като постанови друго
решение, с което да уважи предявените от ЕСО ЕАД искове.
Моли да му се
присъдят и разноските, направени пред
първоинстанционното производство съобразно представен списък на разноските пред
PC Л., както и моли да му се присъдят и разноските за настоящото производство.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на въззивната жалба от „*****" с ЕИК *****със седалище и адрес на
управление-с. Т., общ.. Л., обл. Ловеч, ул. „*****чрез управителя К.С.П. чрез Р.М.М.-***,
с адрес на кантората- гр. Л., ул. *****, като твърди, че са неоснователни оплакванията в жалбата и изцяло я
оспорва.
Твърди, че първоинстанционният съд задълбочено и
аналитично е обсъдил събраните по делото относими, допустими и необходими
доказателства, за събирането на които не беше възразено от ищеца, като по този
начин се произнесъл с правилно и законосъобразно решение, с
което отхвърлил като неоснователен и недоказан иска.
Изтъква, че в конкретния случай ФвЕЦ, собственост на
ответника, е присъединена към електроразпределителната мрежа на „*****"
АД, чрез БКТП/бетонов комплектен трансформаторен пост/ 0,4кв/20кв, като произведената
ел. енергия от ФвЕЦ захранва местни консуматори, остава в село Т. и не е възможно произведената ел. енергия да достигне до
съоръженията на ЕСО. Счита, че в реално време е
невъзможно произведената ел. енергия да се върне в подстанцията на ЕСО и да
бъде използвана електропреносната мрежа и по тази причина ответникът е в
обективна невъзможност да бъде ползвател на електропреносната мрежа. Твърди, че с оглед мощността на ФвЕЦ и отдалечеността
на съоръженията на ЕСО на него не може да му се осигури услуга достъп, за която
той да дължи такса. Сочи, че както е
установено и от вещото лице по делото „Не е вьзможно
такава централа реално да се присъедини към електропреносната мрежа, но по
принцип зависи от производствената мощност на електроцентралата. Според него достъп може да бъде предоставен само, ако
производителя има по-голяма мощност и неоснователно
ЕСО претендира за заплащане на услугата „достъп" до експлоатираната от
него електропреносна мрежа, без да е предоставяло и без да има практическа
възможност да предоставя тази услуга, а също така и без да има законно
основание за това.Твърди,
че разходите, посочени от ищеца, свързани с диспечиране
на произведената ел енергия и за средства за търговско измерване се извършват
оператора на разпределителната мрежа — в случая от ЧЕЗ, не от ЕСО.
Твърди, че задължението за заплащане на цената за
достъп до съответната мрежа, видно от посочените разпоредби, възниква от смесен
фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп
/такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил
фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен -
решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп.
Излага, че в настоящия случай, енергийният обект на дружеството е присъединен към
електроразпределителната мрежа и по смисъла на чл. 1, т. 41а от ЗЕ е ползвател
именно на тази мрежа, а не на електропреносната мрежа, поради което не е
сключило и не му се налагало да сключва договор с ЕСО. Сочи, че от събраните по делото писмени доказателства
и приетата електротехническа експертиза, в хода на настоящото производство,
безспорно се установило, че енергийният обект
не е присъединен към електропреносна мрежа на ищеца и произведената ел. енергия
не е възможно да достигне до неговата мрежа и тези
обстоятелства водят до незавършеност на необходимия фактически състав за
възникване на задължението за заплащане, поради което задължението не е
изискуемо.
Счита, че отделно от това съобразно легално
определение в nap. 1, т. 15 от ДР на ЗЕ, смисълът на понятието „достъп" е
правото за използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за
пренос на електрическа енергия или природен газ срещу
заплащане на цена и при условия, определени с наредба и от разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 и 5 от 3 Е се
налага извода, че лицата следва да са присъединени към съответната мрежа, за да
им бъде предоставен достъп до нея и във
връзка посочено обстоятелство по смисъла на § 1, т. 41а от ЗЕ, действително
ответникът е „ползвател на мрежата", но тъй като мрежата се състои от
различни части (електропреносна и електроразпределителни), по смисъла на точка (а) е ползвател „само на
електроразпределителната мрежа" и има достъп само до нея. Счита, че вследствие на това и съобразно изискванията
на чл. 104, ал. 1 от ЗЕ той е уредил отношенията си, във връзка с използването
и предоставянето на достъп, със съответния оператор на тази мрежа, към която е
присъединена собствената му централата и тъй
като чл. 84, ал. 2 от ЗЕ изисква тези отношения да се уреждат с договор, със
съответния оператор -ЧЕЗ-РБ са сключили Договор за използване на
разпределителната мрежа № ********** /08.06.2012г.
Цитира, че още повече правото за достъп е
регламентирано с Правилата за за условията и реда за предоставяне на достъп до
електропреносната и електроразпределителните мрежи Обн. ДВ. бр.98 от 12 Ноември
2013г., изм. ДВ. бр.100 от 15 Декември 2017г. /П УРПДЕЕМ/,
издадени на основание чл. 21, ал. 1, т. 13 от ЗЕ, като чл. 3, т. 1 и 2 от тях
изрично е посочено, че право на достъп до електропреносната мрежа имат само
клиенти и производители, които са присъединени към електропреносната мрежа и по
аргумента на противното, клиенти и производители които не са присъединени към
електропреносната мрежа, нямат право на достъп до тази мрежа. Изтъква, че дружество „*****" е присъединено към
електроразпределителната мрежа и съобразно условията на чл. 4, т. 1 и 2 от
ГТУРПДЕЕМ има право на достъп единствено до електроразпределителната мрежа.
Счита, че също така съвсем неоснователни са твърденията
на ищеца, че ПТЕЕ представлява подзаконов нормативен акт. Твърди, че нормативните актове изрично са
изброени/посочени в ЗНА и е очевидно, че ПТЕЕ не попадат в неговия обхват. Сочи, че ПТЕЕ не са издадени на основание чл. 21,ал. 1, т. 3 от
ЗЕ, а са приети с протоколно решение № 110 от 18.07.2013 г., като в мотивите на
решението изрично е посочено правното основание за приемането им - чл. 21, ал.
1, т. 9 от ЗЕ. Твърди,
че за решенията на КЕВР, във
връзка с дадените й пълномощия, с чл. 13, ал. 3 от ЗЕ изрично
е посочено, че са индивидуални или общи административни актове.
Твърди, че посоченото от ищецът, че задължението за
заплащане на цена за достъп произтича от § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ е неправилно и
неоснователно, тъй
като с въпросната разпоредба
от ДР на ЗЕ единствено е дадено легално определение на думата (понятието)
„достъп" без да е създава каквото и да е задължение за нейното заплащане
С оглед на горното счита, че правните
изводи на PC Л. са правилни и обосновани въз основа на заявената претенция и събраните
по делото доказателства.
Моли съда,
да остави без уважение въззивната жалба против Решение № 37/22.03.2019 год.,
постановено от Районен съд гр. Л. по гр.д. № 652/2017 год. по описа на съда и
да потвърди това решение като правилно и законосъобразно, и да присъди разноските в тази съдебна инстанция.
В съдебно
заседание въззивникът се представлява от юриск.К., която поддържа въззивната си
жалба и моли съдът да постанови решение,
с което да уважи исковата претенция. Претендира присъждане и на разноските по
делото по представен списък.
Въззиваемата страна се
представлява от адв.Р.М., който поддържа поддържа отговора на въззивната жалба,
като моли съдът да потвърди решението на ЛРС като правилно и законосъобразно,
като представя и подробна писмена защита в подкрепа на становището си.
Претендира и заплащане на съдебно деловодни разноски по представен списък.
От представените по делото
доказателства: гр.д.№652/17 г. на ЛРС, от обясненията на страните в съдебно
заседание, от всички тези доказателства, преценени поотделно и в тяхната
взаимна връзка и обусловеност съдът намира за установени следните фактически
обстоятелства:
От представените по делото Лицензия №Л-419-04/18.12.2013 г, Решение № С-5/30.07.2015 г. и Решение №С-7/5.11.2015 г., издадени от ДКЕВР съдът установява, че „*****" ЕАД е независим
преносен оператор на електропреносната система
на Република България.
По делото е
приложено на л.21 разрешение за ползване №ДК-07-Л-17/19.05.2012 г. съгласно
което ДНСК е разрешила ползването на строеж „Фотоволтаична електроцентрала”,
находящ се в УПИ VІІІ-366 кв.36 с.Т. общ.Л. на „*****“ ЕООД.
От представения
по делото Договор
за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към
електроразределителната мрежа на „*****“ АД от 27.04.2011 г.се установява,
че ФЕЦ на въззиваемия с инсталирана
мощност 86 kWp, находяща се в с. Т., УПИ VII-366, кв. 36 е присъединена към
електроразпределителната мрежа на „*****“
АД,
който факт се установява и от заключението на вещо лице инж. М.Б.. В чл.24 от същия е уговорено, че производителят
е длъген да заплати цена за присъединяване, посочена в чл.42 от договора в
сроковете, посочени там. В раздел VІ ”Финансови взаимоотношения между страните”
чл.42 от договора е уговорено в ал.1, че съгласно чл.15 ал.2 от ЗВАЕИБ и чл.25
ал.1 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия, цената на
присъединяване на обекта е равностойна на преките разходи, извършени от ЕРД по
присъединяването. В ал.2 е договорено, че на основание чл.60 ал.2 от Наредба №6
производителят в 30 дневен срок от датата на получаване на разрешение за
ползване на обекта прехвърля на ЕРД възмездно собствеността на съоръженията за
присъединяване, описани в чл.5 ал.2 ведно с учредени вещни права чл.10 и
посочените в чл.6 ал.1 токови транформатори 5/5/5А и напреженови
трансформатори, монтирани в модул КРУ 20 кV „мерене”, на база взаимно признати
разходи. Съгласно ал.3 на чл.42 стойността на дължимата цена за присъединяване,
определена в чл.42 ал.1 от договора се прихваща от стойността на съоръженията
за присъединяване, определена в чл.42 ал.2 като всяка страна издава на другата
фактура за съответната сделка.
Съдът констатира
от приложеният
Договор за използване на разпределителната мрежа от производител
№**********/8.06.2012
г., че той е сключен между „*****“ АД, в качеството на разпределително предприятие,
и „*****“, в качеството на производител на ВЕИ, с предмет осигуряване от
страна на разпределителното предприятие на достъп до електроразпределителната
мрежа, измерването, валидирането, обработването, съхраняването и предоставяне на
даните за измереното количество произведена/потребена ел. енергия на ползвателите
на мрежата като крайния снабдител и на ЕСО, както и пренос чрез разпределителната
мрежа на количествата ел.енергия, произведени от съоръженията на производителя,
включително в случаите, кагото същитят е сключил сделка по реда на чл.102 от ЗЕ
или захранва собствени обекти, в случаите по чл.119 ал.1 т.1 от ЗЕ. В чл.4 от
същия е посочено, че този договор влиза в сила от датата на неговото подписване
от страните и е със срок до влизане в сила на новите правила за търговия с
ел.енергия.
Съгласно чл.5 от
договора разпределителното предприятие осигурява достъпа до
електроразпределителната мрежа и преноса през електроразтределителната мрежа на
ел.енергия до мястото на доставка на ел.еленгия на обетите съгласно приложение
№2 съобразно изградените и действащи
основни и резервни ел.съоръжения за присъединяване с напрежение и мощност в
съответствие с условията, при които са присъединени обектите на производителя
към разпределителната мрежа.
В чл.8 е
договорено, че произведената и потребена от производителя ел.енергия се измерва
със средства за търговско измерване, собственост на разпределителното предприятие,
като това се извършва по реда на Правилата за измерване на количеството
ел.енергия.
В чл. 15 е предвидено, че разпределителното
предприятие носи отговорност за правилното измерване и отчитане на
произведената и потребена електрическа енергия на производителя, както и за
предаване на данните за отчетените показания на „Електроенергийния системен
оператор“ (ЕСО) – за потребители, регистрирани на пазара на балансираща
енергия.
Съгласно чл. 24 от договора производителят „*****“
има задължение да заплаща на разпределителното предприятие извършения пренос
през разпределителната мрежа на произведената/потребената електрическа енергия
по цена, утвърдена от ДКЕВР, като на основание чл.25 от същия дължимите суми за пренос се
изчисляват на база измерените количества потребена и/или произведена
електрическа енергия в местата на търговско измерване, като съгласно ал.2
производителят заплаща дължимите суми по ал.1 на разпределителното предприятие
или на упълномощеното от него лице-краен снабдител или търговец, съгласно
договора за продажба на ел.енергия. В чл.26 е разписано и задължение за заплащане на
стойността на потребената реактивна енергия извън допустимите стойности на
фактора на мощността и отдадената реактивна енергия, определени съгласно Наредбата
за регулиране на цените на ел.енергия, като за определяне на това количество
енергия се използтат месечните отчети на показанията на средствата за търговско
измерване..
В чл. 27 и 28 от договора е регламентиран
начина на
фактуриране на
дължимите суми, както и реда за това.
За правилно
решаване на спора ЛРС е назначил съдебно електротехническа експертиза, която е изготвена компетентно и
безпристрастно от инж. М.Б.. От заключението й се установява, че обекта на „*****“ЕООД – фотоволтаична електроцентрала (ФЕЦ) е присъединен
към електроразпределителната мрежа (ЕРМ) на „*****“ АД с инсталирана мощност
86,64 киловата.
В заключението е отразено, че за
периода от м.март
Представени по делото за справки за начислената по фактури законна
лихва за забава върху тази сума, изчислен в общ размер на 299.86 лева.
От заключението се установява, че ФЕЦ на „*****“ЕООД, е изградена с безвъзмедна
финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на
микропредприятия” от Програмата за развитие на селските райони за период 2007-
Според експерта принципа, на който функционират
електропреносната и електроразпределителната мрежа е следният: Електропреносната мрежа, оперирана от „ЕСО“
захранва подстанциите в страната и една
от тези подстанции се намира в гр.Л., като тя
е с напрежение 110 – 220 киловолта. Цялата мрежа след подстанцията е
собственост на ***** и включва множество електропроводи и трафопостове. Пояснава в съдебно заседание, че един от
електропроводите е въздушната линия „Дерманци“, която е с трасе гр. Л. – гр.
Угърчин. По тази линия има отклонения, които са собственост на ЧЕЗ, като категорично заявява, че всичко, което е след подстанцията е собственост на ЧЕЗ.
Заявява, че от подстанцията в Л. тръгва далекопровода Л. –
Угърчин, който е с вече намалено (средно) напрежение от 20 киловолта, като този кабелен електропровод е собственост на ЧЕЗ
разпределение.
Вещото лице заявява, че от далекопровода има разклонения към
трансформаторни постове, най-често в населените места, които понижават
напрежението на 400 волта и чрез тях се захранват крайните потребители.
В съдебно заседание експерта твърди, че ФЕЦ на
ответника има изграден трафопост в самия обект, който преобразува произведената
електроенергията в обекта на 20 киловолта, след което енергията влиза в
далекопровода.
Експретизата заключава, че от техническа гледна точка
единствената принципна възможност произведеното от ФЕЦ електричество да
достигне до електропреносната мрежа на „ЕСО“ е,
ако всички трафопостове по пътя на далекопровода се изключат, което би
позволило хипотетично енергията да достигне в подстанцията в Л., където да се
преобразува обратно от средно напрежение във високо, след което да тръгне по електропреносната
мрежа.
Вещото
лице заявява, че ФЕЦ на „*****“
е с пренебрежимо малка мощност – 86 киловата, която да се преобразува във
високо напрежение от 220 киловолта, за да тръгне по електропреносната мрежа.
В съдебно заседание на 9.10.2018 г. представителят на „ЕСО” юрисконсулт К.
заявява, че предвид заключението на вещото лице поддържа тезата си, че
ответника има достъп до електропреносната мрежа, фактически не, но има достъп.
На л.108 от делото е приложено писмо с изх.№ЦУ ПМО-2645/26.07.2017 г., с
което „ЕСО”ЕАД София е поканило„*****“ да заплати сумата 1 890,03 лв, представляваща цена за достъп до
електропреносната мрежа за периода от 1.04.2014 г. до 31.05.2017 г. Това писмо
е получено от представител на дружеството на 1.08.2017 г.. Приложено е и второ
писмо с изх.№ЦУ ПМС 2645/10.08.2017 г. отново изхождащо от „ЕСО”ЕАД София, с
което отново кани ответното дружество да заплати сумата 1 890,03 лв в
седемдневен срок от получаване на съобщението, и то е получено на 22.08.2017 г. видно от
обратната разписка.
Приложена по делото е молба с вх.№**********/30.11.2017 г. подадена от
страна на М.П.управител на „*****“чрез ЧЕЗ Разпределение АД-София за възстановяване на суми, с която тя
моли да бъде възстановена сумата от 167,24 лв преведна погрешка по фактури от
10.05.2017 г. на стойност 92,86 лв и от 10.04.2017 г. на стойност 74,38 лв.,
като се твърди, че услугата „достъп до електропреносната мрежа” не й е
предоставяна. Посочена е и банкова сметка ***.
На л.327 от делото е приложено писмо, с което ЧЕЗ Разпределение-София е
отговорило на запитване от страна на
ЛРС, че въпросната сума по издадените две фактури е формирана на основание
решение №Ц-19/30.06.2016 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране и след
като представляват цена за достъп до електропреносната мрежа, дължима от
производители на ел.енергия от слънчева енергия събрани от електроразпределителното дружество
и преведени след това на „ЕСО”ЕАД не подлежат на връщане, поради което това
искане не е удовлетворено и сумите не са върнати.
На л.332 по делото е приложен и договор №223Б/3.02.2014 г. за участие в
специална балансираща група с кординатор „ЧЕЗ Електро България”АД, сключен
между него и „*****”ЕООД, съгласно който последния в качеството си на производител на
ел.енергия е прехвърлил отговорността на първия, в качеството си на краен
снабдител и координатор на специална
балансираща група за местата, посочени в споразуменията към договора при
условията на българското законодателство и ОУ на договорите за участие на
производители в специална балансираща група на краен снабдител с координатор
„ЧЕЗ Електро България”АД одобрени със
съответното решение на ДКЕВР. Този
договор касае предоставянето на услугата „отговорност за балансиране” от страна
на краен снабдител в качеството му на координатор и се сключва на основание
чл.63 ал.2 от действащите ПТЕЕ, като изрично е посочено, че влиза в сила след
като са налице всички предпоставки за осъществяване на балансиране от страна на
координатора, включително след вписване на КСпБГ в регистъра на „ЕСО”ЕАД със
статус „активен”, както и оповестяване на методика за разпределение на общия
небаланс между отделните членове на СПБГ.
Подадено е от страна на
„ЕСО”ЕАД-София заявление с вх.№3624/4.09.2017 г. пред РС-Л. за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л. за сумата 1890,03 лв за периода м март
Образувано е ч.гр.д.№457/17 г. по описа на РС-Л. и е издадена заповед №338/3.10.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л. да заплати на „*****"
ЕАД сумата 1890,03 лв главница за предоставен достъп
до електропреносната мрежа на обекта на длъжника, ведно със законната лихва
върху главницата начиная от 4.09.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и законна лихва в размер на сумата 299,86 лв. както и сумата 93,80
лв разноски, от които 43,80 лв. ДТ и 50 лв. юриконсултско възнаграждение. Тази
заповед е връчена на длъжника на 2.11.2017 г, като в срок е постъпило
възражение от негова страна с вх.№4613/14.11.2917 г, че не дължи изпълнение.
РС-Л. е указал на заявителя с разпореждане от 15.11.2017 г, връчено му на
29.11.2017. г., че може да предяви установителен иск относно вземането си срещу
длъжника, като той е изяпълнил указанията на
съда и е предяви настоящия установителен иск в указния срок на 14.12.2017
г. и е представена по делото исковата молба с писмо с вх.№5008/14.12.2017 г.
С оглед на това настоящата инстанция приема, че производството по реда на
чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК е допустимо и съдът следва да разгледа
установителния иск по същество. Предявен е положителен установителен иск от „*****"
ЕАД срещу „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л., с който се иска да се признае за установено в
отношенията помежду им, че „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л. дължи на „*****" ЕАД сумата 1890,03 лв. главница
по 37 бр.фактури за периода от 1.04.2014 г. до 28.02.2017 г., както и за
м.май.2017 г., законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК/4.09.2017
г. до окончателното й изплащане и 299,86 лв законна/мораторна/ лихва върху
всяка една от главниците, описани в исковата молба.
Ищецът „ЕСО“ АД,
следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на
валидно и изискуемо вземане, в какъвто смисъл са дадени и указания от ЛРС в
доклада по делото. Твърденията му, че има качеството на „оператор на преносната
мрежа“ по смисъла на §1, т. 34а ДР ЗЕ, се установяват от представената
лиценция по делото.
Въззиваемата
страна и ответник по делото „*****“ ЕООД има качеството на „производител на електрическа
енергия от възобновяеми източници“ по смисъла на §1, т. 46 ДР ЗЕ и е собственик
на „енергиен обект“ в с.Т. общ.Л..
Спорът между
страните касае дължимостта на цена за достъп до електропреносната мрежа, собственост
на„*****" ЕАД от страна на „*****“ ЕООД за процесния
период от време в размер на 1890,03 лв. В исковата си молба и уточненията към
нея ищецът се позовава на действието на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове,
като заявява, че няма сключен договор за пренос с ответника, но по силата на
ПТЕЕ чл.29 ал.3 и §1 т.15 от ЗР на ЗЕ и след като ответника присъединен към
електроразпределителната мрежа, то той дължи заплащане на цена за достъп в размерите,
оппределени с решенията на КЕВР, приложени по делото, като тази цена следва да
се заплаща на електроразпределителното дружество, което от своя страна да я
превежда на ищеца. Позовава се и на съдебна практика на съдилищата в тази
насока.
Легалната
дефиниция на понятието „достъп” е дадена в §1, т. 15 от ДР на Закона за
енергетика. Според този текст от закона „достъп” е правото за използване на преносната
мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или
природен газ срещу заплащане на цена и при условия, определени с наредба. Следователно
сама по себе си тази разпоредба не е източник на права и задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗЕ
ползвателите на съответната мрежа, с изключение на крайните клиенти, уреждат чрез
сделка взаимоотношенията с оператора на електропреносната и/или
електроразпределителната мрежа за ползване на мрежата, за достъп до мрежата и
за преноса на количествата електрическа енергия, постъпили в мрежата или
потребени от нея, а според ал.3 редът, условията и
съотношението в заплащането на цените по ал. 1 от ползвателите на съответните
мрежи се определят с правилата за търговия с електрическа енергия. В чл. 84, ал. 2 ЗЕ е посочен и
видът сделка, а именно производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат
договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на
електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на
страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и
допълнителни услуги.
В случая „*****“ ЕООД е сключил договор за присъединяване към
електроразпределителната мрежа и договор за използване на
електроразпределителната мрежа с трето неучастващо по делото лице – „*****“ АД, което пък има качеството на
„оператор на електроразпределителна мрежа“ по смисъла на § 1, т. 34б ДР ЗЕ, но не е
сключвал договор с „ЕСО” АД-София за достъп и пренос до електропреносната
мрежа, което изрично е заявено от ищеца в молба с вх.№264/17.01.2018 г. на
л.104 по делото.
В правната
доктрина и съдебната практика е
застъпено становището, задължението на производителите на ел.енергия от възобновяеми източници за плащане на
цена за достъп до енергийните мрежи възниква от
смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за
достъп или фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор и
административноправен - решение на
КЕВР, за определяне на цена за достъп, като съществен елемент на сделката.
В случая липсва
сключен договор за достъп до мрежата на ищеца между страните по делото от една
страна, а от заключението на вещото лице се установява, че и фактически
ответното дружеството въззиваем не е присъединено към електропреносната мрежа,
а е присъединено само към електроразпределителната мрежа, собственост на „*****“ АД. В този смисъл
съдът споделя тезата на РС-Л., че „ЕСО“ЕАД няма правно основание да претендира от ответника да му
заплаща цена за достъп на електропреносната мрежа, след като такъв фактически
не е осъществяван.
В молбата си
вх.№2155/4.06.2018 г по повод отстраняване на нередовности на исковата молба,
ищецът се позовава на извъндоговорен произход на правоотношението, т.е твърди, че
то е възникнало на база законови и подзаконови актове.
Член 29, ал. 3 от Правилата за
търговия с електрическа енергия, който разграничава
цената за достъп от тази за пренос, не поражда извъндоговорно основание за заплащане на цена за достъп от ответника. В него отново
се препраща към договорите по чл. 12
и 13, а такъв както
вече се посочи по-горе не е налице между страните. В чл.11 от ПТЕЕ
са изброени в 17 точки видовете договори на пазара на електрическа енергия,
като тези договори, които касаят достъпа са в т.1- договор за достъп до
електропреносната мрежа и предоставяне на системни услуги и т.3 договори за
достъп и пренос на електрическата енергя през електроразпределителната мрежа. В следващия
раздел ІІ са посочени страните и предмета на договорите по чл.11, като
цитираните в чл.29 ал.3 договори са в чл.12 и чл.13. Съгласно чл.12 предмет на
договорите е предоставянето на услугата достъп до електропреносната мрежа и на
системни услуги, като този вид договори се сключват съгласно ал.2 между
независимия преносен оператор от една страна и т.1 крайни клиенти, присъединени
към електропреносната мрежа, 2.производители, присъединени към електропреносната
мрежа, 3.оператори на електроразределителни мрежи и търговци и производители на
ел.енерегия, които сключват сделки за внос и износ. В случая ответникът не
попада в нито една категория от гореизброените, тъй като той не е краен клиент,
не е присъединен към електропреносната мрежа и не е оператор на
електрозапределителна мрежа, както и не е търговец и производител на
ел.енергия, който сключва сделки за внос и износ. Той е присъединен само към
елетроразпределителната мрежа на оперетора „*****”АД. Следователно изброените в
чл.12 сделки не касаят правоотношенията между страните по делото. Действително
има създадена нова ал.3 /ДВ бр.100/17 г/, съгласно която в договора по ал.2
т.3, т.е. в договора между преносния оператор и оператора на
електроразпределителната мрежа се уговарят и редът и условията за превеждане от
операторите на електроразпределителните мрежи на преносния оператор на сумите
за достъп до електропреносната мрежа, дължими от клиенти, и производители на
обекти, присъединени към електроразпределителната мрежа, но тя е в сила от
15.12.2017 г. и не касае спорните правоотношения, които са за периода от април
Освен това решенията на КЕВР, представени по делото само определят дължимата цена за
достъп до електропреносната мрежа, собственост на ищеца, но без наличие на
договорна връзка или фактическо присъединяване към мрежата на ищеца от страна
на ответното дружество цена за пренос не се дължи само на основание
административен акт на КЕВР.
Действително от страна на „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л. има заплащане на цена за достъп до електропреносната
мрежа за м.март и април
Що се отнася до представения договор за участие в
специална балансираща група от 3.02.2014 г., то съдът не следва да го обсъжда,
след като не са представени доказателства за неговото действие, впредвид
изпълнение на условията, че влиза в сила след като са налице всички
предпоставки за осъществяване на балансиране от страна на координатора,
включително след вписване на КСпБГ в регистъра на „ЕСО”ЕАД със статус
„активен”, както и оповестяване на методика за разпределение на общия небаланс
между отделните членове на СПБГ.
Предвид извода на съда за несъществуване на главно задължение, то и предявеният
аксецорен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата 299,86 лв законна/мораторна/ лихва следва
да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
С оглед гореизложеното настоящата инстанция счита, че предявения положителен установителен иск от „*****"
ЕАД срещу „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л., с който се иска да се признае за установено в
отношенията помежду им, че „*****”-ЕООД с.Т., общ.Л. дължи на „*****" ЕАД сумата 1890,03 лв. главница по 37 бр.фактури за периода от 1.04.2014 г.
до 28.02.2017 г., както и за м.май.2017 г., законна лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК/4.09.2017 г. до окончателното й изплащане и 299,86
лв законна/мораторна/ лихва върху всяка една от главниците, описани в исковата
молба с правно основаие чл.422 от ГПК във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК се явява неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
С оглед на горезложеното и
поради съвпадане на правните изводи на ЛОС
с тези, отразени от ЛРС в атакуваното съдебно решение №37/22.03.2019 г.
постановено по гр.д.№652/17 г. по описа на РС Л., същото следва да бъде
потвърдено като правилно.
При този изход на процеса и на
основание чл.78 ал.3 от ГПК и предвид представения срисък по чл.80 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноските по
делото в размер на сумата 380 лв.
Воден от гореизложените мотиви
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно съдебно решение №37/22.03.2019 г. постановено
по гр.д.№652/17 г. по описа на РС Л..
ОСЪЖДА „*****" ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, представлявано от А.Ц. - изпълнителен директор да
заплати на „*****" с ЕИК *****със седалище и адрес на управление-с. Т.,
общ.. Л., обл. Ловеч, ул. „*****чрез управителя К.С.П. сумата 380 лв разноски
за въззивната инстанция.
Решението е окончателно по цена на иска.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.