РЕШЕНИЕ
№ 236
гр. Карлово, 28.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Владимир Ст. И.нов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20235320100377 по описа за 2023 година
Производството е по с иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
предявен от Л. С. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. К., ул. „Г. К.“
№ **, съдебен адрес: гр. П., бул. „П. Ш.“ №**, ет.*, ап.*, чрез адв. Д. М.
против „А. Ф.“ АД, ЕИК *********** (универсален правоприемник на „А.
Ф.“ ООД, ЕИК **************), със седалище в град С. и адрес на
управление: ул. „Б.“ №*, бл.*, ет.*, представлявано от Изпълнителния
директор Ц. П. К..
В исковата молба се твърди, че на 22.04.2020 г., между страните е
сключен Договор за кредит „Бяла Карта“, по силата на който в полза на ищеца
е отпуснат кредит в размер на сумата от 800,00 лв.
В чл. 20 от договора страните договорили, че ако ищецът не
предостави допълнително обезпечение в срок от три дни, то ищецът дължи
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, като
неустойката се начислява за всяко отделно непогасено задължение.
В чл. 21, ал.4 от договора страните договорили, че при забава на
плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал.1 от договора,
ищецът дължи разходи за действия по събиране на задължението в размер на
1
2,50 лева на ден, до заплащането му, както и че ако кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15% от
кредитния лимит, дължи заплащане на неустойка по чл. 20 от договора в
размер на 10%.
В чл. 21, ал.5 от договора, страните уговорили, че след настъпване
на предсрочната изискуемост ищецът дължи еднократно заплащане на такса в
размер на 120,00 лева, включващи разноски за извънсъдебно събиране на
вземането.
Ищецът счита, че горепосочените клаузи са нищожни поради
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД/, и поради неспазване
на нормите на чл. 11, чл. 19, ал.4 от ЗПК, във вр. чл. 22 и чл. 33 от ЗПК, както
и поради противоречие с чл. 143, ал.1 от ЗЗП, за което излага подробни
съображения и правни доводи в обстоятелствената част на исковата молба.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузите на чл.20, чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от сключения между него и
ответното дружество Договор за кредит „Бяла карта“ от 22.04.2020 г. на
основание чл.26, ал.1, пр.1-во и пр.3-то от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, чл. 19,
чл.33 ЗПК, чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, чрез
процесуалния си представител И. Н. е депозирал отговор на исковата молба, в
който излага съображения за нейната неоснователност. Сочи, че между
страните действително е сключен процесният договор за паричен заем, но
ищецът не изпълнявал задълженията си по него.
Клаузата на чл. 20 не била нищожна като уговорена поради
противоречие с добрите нрави и в противоречие с чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
доколкото тридневният срок започвал да тече три дни след падежа, тоест
единствено в случай, че не се изпълни текущо задължение.
Не били нищожни и клаузите по чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от
договора, тъй като се касаело за неустойка и като разход единствено и само
дължима при неизпълнение на задължението. Така при изложение на
твърденията си, ищецът не съобразил нормата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК,
според която при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които
потребителят би заплатил при неизпълнение на задължението си, поради
което и неустойката не била добавък към договорната лихва.
2
Неустойката не заобикаляла и чл. 33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, тъй като не
била санкционираща неизпълнение на задължения по кредита, а била
свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на
кредитополучателя. Също така разходите при неизпълнение са дължими от
неизправната страна по договора, отново единствено поради неизпълнението,
като ако ищецът е изпълнявал регулярно задълженията си за заплащане на
кредита, то тези разходи нямало да възникнат.
По изложеното клаузите на чл.20, чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от
договора не били нищожни, като противоречащи на добрите нрави,
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП и заобикалящи
разпоредбите на чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 33 и чл. 21 от ЗПК. Ответникът
моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложения по делото Договор за кредит „Бяла карта“ от
22.04.2020 г., се установява, че „А. Ф.“ ООД е предоставило на ищеца
револвиращ кредит от 800 лв., под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоява чрез платежен инструмент – кредитна карта. В чл.4 е
посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема 43.20 % и годишен
процент на разходите – 45.90 %.
Чл.20 предвижда, че в случай, че кредитополучателят не предостави
допълнително обезпечение в срока по чл.15, последният дължи неустойка в
размер 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно
неизпълнение на задължението. Неустойката се начислява на 6-то число на
месеца, в който кредитополучателят не е погасил текущото си задължение по
договора в срок до 2-ро число на текущия месец, като не е предоставил и
допълнително обезпечение в срока по чл.15, ал.1, тоест до 5-то число на
месеца, без междувременно да е погасил текущото си задължение.
Според чл.21, ал.4, при забава за плащане на текущото задължение
или на сумата по чл.12, ал.1, кредитополучателят дължи разходи за действие
по събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до плащане на
съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1. В случай, че
3
кредотополучателят не предостави допълнително обезпечение по чл.15, но
заплати 15% от кредетния лимит, съгласно чл.12, ал.1, същият не дължи
разходите за действия по събиране на задълженията по настоящата алинея, но
дължи неустойката по чл.20 в размер на 10%.
Според чл.21, ал.5, след настъпване на предсрочната изискуемост
кредитополучателят дължи еднократно плащане на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задълженито е на кредитополучателя.
Спори се дали чл.20, чл.21, ал.4, чл.21, ал.5 от договор за кредит
„Бяла карта“ от 22.04.2020 г. договора са действителни.
Процесният договор е потребителски – страни по него са потребител
по смисъла на §13, т.1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на §13, т.2 ЗЗП. По отношение на заемите, отпускани на
потребители, в българската правна система съществува и специален Закон за
потребителския кредит, който се прилага като закон, уреждащ
правоотношението към датата на възникването му, за договори за заем (чл.
240 ЗЗД), сключени с потребители (арг. от чл.9, ал.1 ЗПК). Същият закон
предвижда приложимост на правилата за неравноправни клаузи от чл.143 до
чл.148 ЗЗП (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.), за които
съдът следи служебно. Съгласно чл.143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. ТакИ. клаузи на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП са нищожни с изключение на случаите, когато са
уговорени индивидуално.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съгласно чл.19, ал.3 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на
4
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.19, ал.4 и ал. 5 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
съдът намира за неравноправна клауза и недействителна както по арг. на чл.
143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със
задължителна практика в ТРОСТК № 1/09 г., с т. 3, е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии –
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като
настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания
и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по
направеното възражение на ответника.
Уговорената неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
5
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в
договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката. Включена по този начин в
погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване за обезпечение на
задължение за всяка закъсняла вноска с поръчител, който да отговаря на
точно определение условия, противоречи на принципа на добросъвестността
и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката.
Възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в
случая съдът намира, че клаузата въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на
заложените в договора проценти на ГПР и посочения общ размер на
плащанията. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане –
обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който
не съответства на вредите от неизпълнението. Клаузата противоречи както на
закона, така и на добрите нрави и добрите търговски практики, като
представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. За да
достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и
съпоставка с вредите от неизпълнението.
Относно цитираните по-горе уговорки за задължения за заплащане
на такси – те би следвало да представляват допълнителни разноски за
събиране на кредита, но по начина, по който са уговорени – да се дължат
конкретни суми при забава и при предсрочна изискуемост, всъщност
представляват допълнителни неустойки и за тях важи гореизложеното.
6
По изложените съображения, настоящият състав на съда приема, че
искът за прогласяване на нищожност на чл.20, чл.21, ал.4, чл.21, ал.5 от
договор за кредит „Бяла карта“ от 8.1.2019 г. е основателен и следва да се
уважи изцяло. Налице е едновременно противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави, а противоречието със закона по правило
винаги „поглъща“ накърняването на добрите нрави, респ. специалното
основание изключва общото (така Решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т.
д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
И тъй като съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на
съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на клауза от
правна сделка на няколко основания (вж. в този смисъл мотивите на Решение
№ 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС), следва да
разгледа всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения
порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. Но при установеното „противоречие
със закона“ позоваването на основанието „накърняване на добрите нрави“,
изключва възможността съдът да се произнесе по него. (спр. Решение № 417
от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на ВКС, Гражданска колегия, III г. о.).
В който случай основанията, макар и да съществуват едновременно, правният
резултат от уважаването на иска на едно от тях, изключва интереса от
обявяване на нищожност на другите основания. Или прогласената от съда
нищожност на сделката в процесната част като неравноправна, респ.
противоречаща на закона, ще има идентични правни последици, които
законът свързва с обявяването на нищожността й като противоречаща на
добрите нрави. В този случай съдът не дължи произнасяне по другите
въведени в процеса основания за нищожност на договора за кредит.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
7
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 1000.00
лева за осъществено от адвокат Д. М. процесуално представителство или 1200
лева с ДДС.
Адв. М. претендира отделни възнаграждения за всеки от трите
/според него/ предявени иска, но в случая следва да се присъди само едно.
Съдът намира за необходимо да разясни, че макар да се претендира
нищожност на няколко разпоредби от процесния договор, на практика се
касае за един установителен иск с предмет прогласяване на частична
нищожност на договора за кредит. Направеното от ответника възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар се явява основателно и с оглед
фактическата и правна сложност на делото на пълномощника на ищеца следва
да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер – 1200 лева с
ДДС.
Наред с това ответникът следва да заплати на ищеца дължимите
разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД
клаузите на чл.20, чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от Договор за кредит „Бяла карта“
от 22.04.2020 г, сключен между Л. С. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
гр. К., ул. „Г. К.“ № **, и „А. Ф.“ АД, ЕИК ****************(универсален
правоприемник на „А. Ф.“ ООД, ЕИК **************), със седалище в град
С. и адрес на управление: ул. „Б.“ №*, бл.*, ет.*, представлявано от
Изпълнителния директор Ц. П. К., поради противоречие със Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите.
ОСЪЖДА „А. Ф.“ АД, ЕИК ***************(универсален
правоприемник на „А. Ф.“ ООД, ЕИК **************), със седалище в град
С. и адрес на управление: ул. „Б.“ №*, бл.*, ет.*, представлявано от
Изпълнителния директор Ц. П. К. да заплати на Л. С. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. К*, ул. „Г. К.“ № **, сумата от общо 50.00 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „А. Ф.“ АД, ЕИК ****************(универсален
8
правоприемник на „А. Ф.“ ООД, ЕИК **************), със седалище в град
С. и адрес на управление: ул. „Б.“ №*, бл.*, ет.*, представлявано от
Изпълнителния директор Ц. П. К. да заплати на Д. В. М., адрес: гр. П., бул.
„П. Ш.“ №**, ет.*, ап.*, сумата от 1200.00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ПРИСЪДЕНИТЕ в полза на ищеца разноски могат да се заплатят с
пощенски запис, адресиран до Л. С. С., гр. К., ул. „Г. К.“ №**, а тези в полза
на пълномощника – по следната банкова сметка: IBAN:
*******************************, титуляр: Д. В. М..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ЦЧ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
9