Решение по дело №52/2023 на Районен съд - Малко Търново

Номер на акта: 40
Дата: 8 ноември 2023 г.
Съдия: Чанко Петков Петков
Дело: 20232140100052
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 12 юни 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 40
гр. Малко Търново, 08.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ЧАНКО П. ПЕТКОВ
при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова
като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело №
20232140100052 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на К. Н. И., ЕГН:
**********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново, ж. к. „М. В." № *, вх. *, ет.
1, ап. 2 чрез адв. Д. М. от АК – София, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *******, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, с
която е предявен ИСК С правно основание:чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 11 и т. 18 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК
- Да бъде признато за установено в отношенията между страните К. Н. И. с
ЕГН: ********** и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Джавахарлал Неру" № 28,
ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Т. .Т. Т., че клаузата на чл. 4 от от договор
за паричен заем № 4625884 е нищожна и
СРЕЩУ „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *****, гр. София, бул.
“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д. ИСК
С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр.
ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП - Да бъде признато за установено в отношенията
между страните К. Н. И. с ЕГН: ********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д., че
сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 4625884
е нищожен и сторените разноски.

Ищцата редовно призована не се явява. Защитата не се явява, като
представя писмени бележки.
Ответниците, редовно призовани, не се явяват. Представят писмени
1
бележки.
В исковата молба се твърди, че ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
са сключили Договор за паричен заем № 4625884/27.10.2022 г. за сумата от
600,00 лева, която следвало да се изплати на месечни вноски. В чл. 4 на
договора било уговорено обезпечение - ищцата следвало да осигури
обезпечение чрез гаранция от две физически лица, поръчители или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва
да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на
трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да
представи сключен договор за гарантиране на задължението с предварително
одобрено от заемодателя дружество - гарант.
На датата на сключване на договора И. била сключила с втория
ответник и Договор за предоставяне на гаранция № 4625884, по силата на
който „Файненшъл България“ ЕООД било поело задължение да обезпечи
пред „Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на И.. Обезпечението се
изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на
задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за
поръчителство ищцата се била задължила да заплати на гарантиращото
дружество възнаграждение, което било разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска по договора за кредит.
Ищцата сочи, че в отношенията й с „Изи Асет Мениджмънт“ АД се
прилагат разпоредбите на ЗПК, поради потребителския характер на
сключения между тях договор за паричен заем. С такава характеристика бил и
сключения с второто дружество договор за поръчителство. Ищецът твърди, че
договорът за поръчителство е акцесорен спрямо договора за паричен заем,
което предпоставяло валидното съществуване на главното задължение. Със
съображението за тази връзка между делата и свързаността на двете
дружества (според справка с Търговския регистър), следвало двата договора
да се разглеждат в едно производство.
Ищцата твърди, че са нарушени разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал.
1, т. 7 - 12 и т. 20 , чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, като сключеният ДПК бил
недействителен, като този порок бил настъпил още при сключване на
договора. Заемателят дължат само чистата стойност по кредита, без да дължи
лихва и други разходи (чл. 23 от ЗПК).
Клаузата на чл. 4 от ДПК за предоставяне на обезпечение по съществото
си представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и не оставяла на потребителя право на избор дали да предостави
обезпечение и какво да бъде то. Изискванията за предоставяне на обезпечение
били на практика неосъществими за И., а било правно и житейски
необосновано да се счита, че ищцата ще разполага с възможност да осигури
посочените обезпечения (банкова гаранция или две лица поръчители). По
този начин за И. оставала само възможността да сключи договор с
„Файненшъл България“ ЕООД.
2
Кредиторът бил заобиколил закона като не включил възнаграждението
по договора за поръчителство в ГПР, като по този начин било заобиколено
правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това правело договорът за потребителски
кредит недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1 , т. 10
от ЗПК. Според ищцата не било възможно да се установи в посочения ГПР в
размер на 41.87% кои разходи се заплащат, а сумата по сключения договор за
поръчителство също следвало да се включи в стойността.
Договорът за поръчителство бил изначално лишен от основание - в
полза на поребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било в полза
на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а цялото възнаграждение било
поето от потребителя. При погасяване на задължението на И. „Файненшъл
България“ ЕООД придобивало право на регрес спрямо нея за стойността на
платеното. Излагат се правни съображения за характера на договора за
поръчителство и се сочи съдебна практика. Твърди се, че договорът за
поръчителство накърнява и добрите нрави, и е нищожен на това основание.
Прави се искане за постановяване на решение, с което да се признае за
установено, че в отношенията между К. Н. И. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4625884 е нищожна. Прави се
искане с решението да се приеме за установено, че в отношенията между К.
Н. И. и „Файненшъл България“ ЕООД, че сключения между тях Договор за
предоставяне на поръчителство № 4625884 е нищожен.
Ищцата претендира присъждане на разноски.
Ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД депозира писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез юрисконсулт М. К..
Ответникът счита иска за недопустим - дружеството не било носител на
спорното материално право, поради което не било и надлежна страна в
производството. Задълженията по договора били погасени от втория ответник
и „Файненшъл България“ ЕООД било встъпило в правата на удовлетворения
кредитор. Възражението за нищожност на целия договор било недопустимо и
съдът не следвало да го разглежда и да се произнася по него.
По основателността на иска се твърди следното. Сключеният между
страните ДПК бил действителен и отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 , чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Не било
неравновесия между правата и задълженията на страните. Кредиторът бил
действал добросъвестно - на ищеца бил предоставен СЕФ, в който били
описани параметрите на кредита, като изрично било посочено, че следва да се
предостави обезпечение, т. е. преди сключване на договора И. е знаела това
условие. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 18 от ЗПК изискването за предоставяне на
обезпечение е допустимо и клаузата на чл. 4 от ДПК е действителна. Ищецът
бил наясно с трите възможности за обезпечение на заема и за него била
налице възможност да не сключва договора или да се откаже в 14 - дневен
срок.
Ответното дружество оспорва и твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК. Информацията за ГПР и общата дължима сума били налични в
3
сключения договор. В разпоредбата били посочени допускания, а не разходи,
а самите те били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48
на ЕП и на Съвета относно договорите за потребителските кредити, така и в т.
3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Между страните било
приложимо само едно базово допускане по т. 3, б. “а“ на Приложение № 1.
Нормата на чл. 19, ал. 1 била дефинитивна, като законодателят бил определил
какво следва да се разбира под термина „годишен процент на разходите“ -
определени от закона разходи, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР,
както и самия ГПР.
Отрича се и твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Предвидените в чл. 4 от Договора обезпечения не целяли заобикаляне на
посочената норма, от тях не възниквали разноски по кредита, които да се
включат в ГПР. Това следвало и от дефиницитя на §1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция бил второ, отделно
облигационно правоотношение, с различен субект. Възнаграждението на
дружеството гарант не било част от заемното правоотношение по ДПК.
Възнаграждението на дружеството - гарант било насрещна престация срещу
поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото било дължимо не към
Заемодателя, а за предоставена услуга от “Файненшъл България“ ЕООД, като
било уговорено да възникне задължение само при неизпълнение от страна на
заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения
по договора за заем.
Възнаграждението по договора за поръчителство не представлявало и
разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като
сключването на договор с дружеството - гарант не било задължително
условие за получаване на кредита. Заемодателят намяло как да знае кое от
трите обезпечение ще предостави И.. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК предвиждала, че ГПР се изчислява при сключване на ДПК и кредиторът
нямало как да знае дали заемателят ще предостави обезпечение.
Възнаграждението било уговорено като дължимо само при настъпване на
посоченото условие - само при обезпечение с гарант и не било дължимо
предварително. Не било възможно в ГПР да се включи възнаграждение за
услуга, която е предоставена на волята на потребителя.
Възразява се и срещу твърдението за недействителност на договора за
предоставяне на гаранция. Не били изложени конкретни твърдения за
противоречие с добрите нрави. Не били посочени доказателства, които да
обосновават това твърдение.
Ответникът заявява, че съгласно чл. 22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9. Надвишаването на ГПР, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, не
4
водело до недействителност на договора за потребителски кредит, а до
нищожност на клаузите, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, изискването да се
предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно и
разпоредбата на чл. 4 не може да бъде нищожна.
Прави се искане за постановяване на съдебно решение, с което
предявените искове да се отхвърлят като недопустими, неоснователни и
недоказани.
Ответникът прави доказателствени искания и претендира присъждане
на разноски.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД също депозира писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез юрисконсулт М. К.. Ответното
дружество също счита, че не е надлежна страна по спора с К. И.. В отговора
се сочи, че задълженията по процесните договори били прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с договор за цесия.
По основателността на иска се излагат следните твърдения.
Дружеството сочи, че е самостоятелн субект на правото и като търговско
дружество няма за предмет на дейност предоставяне на парични заеми, като
дейността му се регулирала от ТЗ, а не от ЗПК.
Ответникът счита, че дори да се приеме, че ДПК сключен с първото
дружество е нищожен, то на „Файненшъл България“ ЕООД се дължало
възнаграждение в пълен размер. Обявяването на ДПК за недействителен
следвало да погаси и задължението по договора за поръчителство, но в случая
и при прилагането на ЗПК ищцата следвало да остане задължена за чистата
стойност на кредита. Това водело до извода, че има главен дълг и договорът
за поръчителство не е нищожен. Цитира се съдебна практика.
Неоснователно било и твърдението, че договорът за поръчителство е
изначално лишен от основание. В качеството си на търговец, вписан и в
Регистъра на БНБ за финансови институции по чл. 3 а от ЗКИ, дружеството
сключвало гаранционни сделки - обезпечавало изпълнение по договори за
кредит срещу възнаграждение. Дружеството се задължавало да отговаря
солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията му по ДПК,
като търпяло последиците от неизпълнение на тези задължения.
Възнаграждението по договора за поръчителство не било разход по кредита, а
престация срещу задължението за обезпечаване на кредита.
Правоотношението между заемателя И. и ответника било самостоятелно
и влизало в действие под условие - ако заемателят не предостави обещаните
обезпечения на заемодателя.
Оспорва се твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в
противоречие на добрите нрави. Преценката за нищожност на това основание
следвало да се прави във всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора.
Излагат се съображение, че не е налице нееквивалетност на
престациите, като се изтъква, че отговорността на дружеството включва
5
всички последици на неизпълнението от страна на заемателя, вкл. и за
разноските по събирането на вземането. Отговорността на поръчителя можело
да бъде ангажирана в размер надвишаващ с много полученото
възнаграждение. Цитира се съдебна практика.
Възразява се и срещу твърдението за нарушаване на принципа за
добросъвестност.
Ответната страна иска постановяване на решение, с което да се
отхвърли иска като неоснователен и недоказан. Прави се искане за
присъждане на разноски. Взема се становище по доказателствените искания.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно
основание – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 11 и т.
18 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК - Да бъде признато за
установено в отношенията между страните К. Н. И., ЕГН: **********, и „Изи
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ”Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Т. .Т. Т., че клаузата на чл. 4 от от договор за паричен заем
№ 4625884 е нищожна и
СРЕЩУ „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *****, гр. София, бул.
“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д. ИСК
С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр.
ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП - Да бъде признато за установено в отношенията
между страните К. Н. И., ЕГН: **********, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д., че
сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 4625884
е нищожен и сторените разноски.

В действителност според трайно установената съдебна практика
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е
наличието на правен интерес. За да е налице такъв интерес е нужно да се
установи наличие на спор между страните по делото, при който се извършват
действия, сериозно засягащи правата на ищеца. Следователно, за да
съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от
него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита
чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата
на ищеца.
По смисъла на решение № 299/09.01.2012 г. по гр. д. № 1331/2010 г. на
ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да е налице правен
интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, респ.
клаузи от същия, решението по него следва да се отрази на правното
6
положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен
резултат. Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която
решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се
основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни
доводи за засегнатите от възникналия правен спор права,както и на характера
на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед процесуалната
позиция, която заемат ответниците, твърдейки, че договорните клаузи,
предмет на делото, не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и
допустимостта,съответно интереса от предявяване на иска.

Разгледани по същество, исковете са изцяло основателни като
съображенията за това са следните:
За да се произнесе по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във
вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП - че сключеният между
страните договор за предоставяне на поръчителство № 4625884 сключен
между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ***** е нищожен, то
съдът следва да изследва въпроса за валидност на клаузата на чл. 4 от
Договор за паричен заем № 4625884 от 27.10.2022 г. за сумата от 600,00 лева,
сключен между ищцата и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК: *******,
тъй като договора за поръчителство има акцесорен характер спрямо договора
за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за
обезпечаване на задълженията по договора за заем.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесния договор за паричен заем
4625884 от 27.10.2022 г. за сумата от 600,00 лева, сключен между ищцата и
Изи Асет Мениджмънт“ АД, има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита,
че ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищцата, в качеството на физическо лице, е предоставен потребителски
кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
7
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесните договори са
сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите - членки са длъжни да следят и служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този
смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 – 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава
четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В случая съдът
намира, че при сключване на договора за паричен заем е допуснато
нарушение и на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Според
съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК законово определение на понятието
"обща сума, дължима от потребителя" същата представлява сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
В случая като обща дължима сума в договора за паричен заем е
посочена сумата от 600 лв., но в същата не е включено допълнителното
плащане от 290,94 лв., представляващо дължимото от потребителя
8
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, който
обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са свързани с договора за паричен заем и са били
предварително известни на заемодателя, най-малкото защото вноските са
включени в погасителния план по договора за паричен заем. Поради това
стойността на дължимото възнаграждение е следвало да бъде включена в ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин макар формално договорът за
паричен заем да съдържа размера на дължимия ГПР, същият накърнява
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не отразява реалната му
стойност. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума,
които не отговаря на действително дължимите такива, а са по - ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа
тежест на договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл.
7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е
индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено
съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен
предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя.
Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална
възможност да влияе върху съдържанието му. На следващо място, клаузата на
чл. 4 от договора за паричен заем е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Същата вменява в тежест на
потребителя задължително предоставяне на обезпечение на кредита. При това
видовете обезпечение са точно определени в договора, като на потребителя не
е предоставена никаква възможност да избере да сключи договора без
обезпечение. Това накърнява изискванията на добросъвестността, поставя
потребителя в по-неблагоприятно положение в сравнение с търговеца,
утежнява значително поетото от него задължение и не го защитава като по-
слаба страна в правоотношението. Надмощието на търговеца е още по-видимо
като се има предвид, че заемодателят и поръчителят са свързани лица,
доколкото съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ заемодателят "Изи Асет
Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на дружеството -
поръчител "Файненшъл България" ЕООД. Това води до извода, че за
сключване на договора за поръчителство заемателят е бил насочен от
заемодателя към точно определено дружество - поръчител. От друга страна,
непредоставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за
заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на
задължението на заемателя за връщане на заемната сума и невъзможност за
удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да се съобрази от
заемодателя към момента на сключване на договора за заем и да намери
отражение при вземане на решение за отпускане на заема и параметрите, при
9
които да стане това. Вместо това, предварително е поставено условие за
предоставяне на обезпечение, за което се дължи възнаграждение, а
дължимите плащания са разсрочени и включени в месечните погасителни
вноски по договора за заем. По този начин възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство реално увеличава печалбата на заемодателя
(съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство
заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението за заплащане на възнаграждение), защото при заплащане на
всички задължения се реализира допълнителна сума, представляваща сигурна
печалба предвид погасяването както на заема, така и на възнаграждението за
поръчителството. Нищожността на клаузата, предвидена в клаузата на чл. 4
от Договор за паричен заем № 4625884 от 27.10.2022 г. за сумата от 600,00
лева, сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД влече след себе си и нищожност
на клаузата на чл. 3 от сключения към него Договор за предоставяне на
поръчителство № 4625884 от същата дата с „Файненшъл България" ЕООД.
Той има акцесорен характер спрямо договора за заем и не може да
съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията
по договора за заем. Клаузата на чл. 3 от Договор за предоставяне на
поръчителство № 4625884 накърнява добрите нрави и в този смисъл е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Съгласно общия принцип за свобода на договаряне, залегнал в чл. 9 от
ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за
оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По начало договорът за поръчителство е
безвъзмезден, но е възможно да бъде уговорено възнаграждение в полза на
поръчителя. Поемането на задължение от страна на длъжника да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
поръчителя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация.
Без съмнение, клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
предвиждаща заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя е и
неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Тази уговорка внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството - поръчител
поема задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на
600,00 лв., срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на
290,94 лв., представляващо половината от размера на заема – 600,00 лева.
При това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана
10
(в случай, че договор за поръчителство все пак бъде сключен със
заемодателя), ако заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по
договора за заем, но въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на
поръчителя. Освен това отговорността на поръчителя зависи изцяло от
преценката на заемодателя, което означава, че дори и да не получи
изпълнение по договора за заем, имуществената отговорност на поръчителя
може да не бъде ангажирана. По този начин клаузата на практика прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на заемодателя за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са
ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с
потребителя, а и от съдържанието на договора за поръчителство може да се
направи извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването
му потребителят не е могъл да влияе върху клаузите му. В случая сумата в
размер на 290,94 лв. (възнаграждението за поръчителя), доколкото е включено
в погасителния план като падежно вземане, е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Тъй като това не е сторено, се заобикаля ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. След като
нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем 4625884 от
27.10.2022 г. за сумата от 600,00 лева, сключен с „Изи Асет Мениджмънт"
АД влече след себе си и нищожност на чл. 3 от Договор за поръчителство
4625884 от 27.10.2022 г., сключен с „Файненшъл България" ЕООД, то
исковата претенция следва да бъде уважена.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, всеки един от двамата
ответници следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на РС – Малко
Търново, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на
по 25 лв. за държавна такса, както и сумата от по 5,00 лева държавна такса в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния
представител на ищцата адв. Д. М. от АК – София сумата от по 840 лв. за
всеки един от ответниците поотделно или общо сумата от 1680 лв.,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размера на всеки един от съединените искове и по правилата на чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
Признава за установено в отношенията между К. Н. И., ЕГН:
11
**********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново, ж.к. „М. В." № *, вх. *, ет.
1, ап. 2 чрез адв. Д. М. от АК - София и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*******, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 - 46, че
клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4625884 от 27.10.2022 г. е
НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 11 и т. 18 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК.

Признава за установено в отношенията между К. Н. И., ЕГН:
**********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново, ж. к. „М. В." № *, вх. *, ет.
1, ап. 2 чрез адв. Д. М. от АК - София и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
*****, гр. София, бул. “Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П. Бл. Д., че сключения между тях Договор за
поръчителство № 4625884 от 27.10.2022 г. е НИЩОЖЕН на основание 26, ал.
1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1, вр. чл. 146 от ЗЗП.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *****, гр. София, бул.
“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д. на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплатят в полза на държавата по сметка на
Районен съд –Малко Търново сумата от 25 лева държавна такса, както и
сумата от 5,00 лева държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 - 46 на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
да заплатят в полза на държавата по сметка на Районен съд - Малко Търново
сумата от 25 лева държавна такса, както и сумата от 5,00 лева държавна такса
в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *****, гр. София, бул.
“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д., да
заплатят на К. Н. И., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново,
ж. к. „М. В." № *, вх. *, ет. 1, ап. 2, чрез адв. Д. М. от АК – София, сумата от
840 /осемстотин и четиридесет/ лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, да заплатят на К. Н. И., ЕГН:
**********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново, ж. к. „М. В." № *, вх. *, ет.
1, ап. 2, чрез адв. Д. М. от АК – София, сумата от 840 /осемстотин и
четиридесет/ лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по
делото.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.
Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

12
Съдия при Районен съд – Малко Търново: _______________________
13