РЕШЕНИЕ
№ 692
гр. гр. Хасково, 15.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100934 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и
т.10 ЗПК от М. А. И., ЕГН **********, с адрес: ****, съдебен адрес: ****, адв. А. Д., член
на ***, личен № **** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, район Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец
Паисий“ № 15, офис Б, Адвокатско дружество „****“, адв. Х. М. – ***, за прогласяване
недействителността на сключен между страните договор за потребителски кредит № ****
към искане № **** от 1**** г., а при условията на евентуалност – на недействителността на
клаузата на чл.11 ал.1 от Договор за потребителски кредит № ****, на основание чл.26 ал.1
предл. 1 и 2, вр. чл.26 ал.4 ЗЗД.
Ищцата твърди, че на 1**** г. между нея и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит № **** към искане № ****, който бил придружен с погасителен план
към договора. Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните: Размер
на кредита: 800 лева; Размер на погасителната вноска: 2 х 5,44 лв. и 14 х 60,10 лв.; Ден на
плащане: понеделник; Вид вноска: седмична; Годишен процент на разходите на заема: 42.39
%; Брой вноски: 16; Фиксиран годишен лихвен процент: 35.00 %; Дата на първо плащане:
25/12/2023 г.; Обезпечение: поръчител или банкова гаранция – по избор на
кредитополучателя; дата на последно плащане: 08/04/2024 г.; такса за усвояване: 0; обща
сума за плащане: 852,28 лева.
1
Отделно в чл. 11 ал. 1 от договора била посочена и неустойка за непредоставяне на
обезпечение (съгласно чл.5 от договора) във вид на: 1. „Безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора
за кредит, включваща договорената главница и лихва." ИЛИ 2. Поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един
поръчител- осигурителният доход следва да е в размер на не по- малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; 2.2. при двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; 2.3 Да не е/са поръчители по други договори за заем, сключен/и
с Кредитора; 2.4Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с
кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5 да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. Да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответен документ удостоверяващ размера на
получавания от тях доход; Съгласно чл. 5 ал. 2 от договора страните се споразумяват, че
кредитополучателя ще предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 дни от
сключване на настоящия договор.
Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и
съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 235,72 лева за целия срок на договора
за потребителски кредит.
От анализа на Договора се правел извода, че ищцата следвало да върне сумата от
1088,00 лева, включваща 800,00 лв. - главница; 52,28 лева - лихва; 235,72 лева - неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение. Срокът на кредита бил 08.04.2024 г.
Отбелязва се от ищцата, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в
Стандартния европейски формуляр не било посочено какво точно се включва в ГПР
например, дали в ГПР се включвала цитираната неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Поддържа се в исковата молба, че ищцата направила вноски по договора в общ
размер от 726,50 лева.
По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка
с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11. ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК се посочва, че ищцата има качеството
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, доколкото при сключването на договора за
потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Следователно, приложимият нормативен акт бил Законът за потребителския кредит
(ЗПК).
На първо място тя твърди, че заложеното в чл. 5 от процесния договор изискване за
осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство
или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
2
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва, е очевидно нищожна като представляваща скрито
възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването
на подобна клауза в ГПР означавало, че не било спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК,
защото на практика не бил посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Също
така подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва
по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като
такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради
неправилно посочване на лихвените проценти. Само на тези основания, според ищцата,
договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и
10 от ЗПК. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа
компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на
закона за правилно и пълно посочване на ГПР и доколкото никъде в процесния договор не
било посочено кои разходи формират ГПР, то според ищцата било налице нарушение на
чл.22 вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.
Под внимание следвало да се вземат и изключително завишените изисквания към
физическите лица, потенциални бъдещи поръчители, както и набора от документи, които
същите следвало да предоставят в тридневен срок от сключване на договора. Очевидно
била невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в такъв кратък срок, както
и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми
документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не е изчакал да
включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от
погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от
общия размер на описаната неустойка.
Според ищцата, подобна уговорена неустойка в общ размер от 235,72 лв. била
нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като
същата била необосновано висока. Константната и безпротиворечива съдебна практика в
Република България възприемала именно тези изводи по отношение на подобно условие,
именно по договори за потребителски кредити, сключвани от кредитодателя-ответник по
настоящото дело. Освен това, непосочването на цитираната неустойка водело до
недействителност на целия договор за потребителски кредит.
На следващо място се поддържа, че записването в договора на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална
формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
3
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68
г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването
на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Същевременно, посочването на по-нисък от
действителния ГПР в договора представлявало невярна информация относно общите
разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/EО. Това от своя страна
означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО. От изложеното следвало, че договорът е нищожен на основание чл.26,
ал.1 предл.1 ЗЗД, вр. чл.11, т.9 и т.10 , вр. чл.22 ЗПК.
Според ищцата клаузата на чл.11 ал.1 от договора, уреждаща неустойката при
непредоставяне на обезпечение била нищожна, по следните аргументи: Изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят - тридневен срок от
сключването на Договора, на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил
твърде кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с банкова
гаранция или да осигури поръчителство, тъй като за учредяването им се изисквало набавяне
на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които били нужни технологично време
и чуждо съдействие. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение
/гаранция/ следвал извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излизала изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не водело
4
до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната
лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 11,
ал. 1 от Договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е
налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на TP, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост
на неустойка, съдът следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
можела да изпълнява и наказателна функция. Така, както била уговорена в случая, същата
била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. В случая размерът на
предвидената неустойка представлявал 30 % от общо дължимата сума, т. е. - изначално било
предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за
периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва като
печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер - сума, равняваща се на 30
% от главницата по кредита.
Видно било, че такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън
обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично
задължение. Един вид се обезпечавало изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т.е. и санкционната функция бил вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване
на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което било в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерирало от закона. Тя нарушавала принципа на справедливост и не
държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.
5
Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция.
От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да
включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО,
състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г.
по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Предвид това, клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция,
била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността па длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е бил отпуснат, като ако
не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредит, която практика щяла
да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало, че чл. 11, ал. 1 от Договора бил
недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от
Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде
прогласена недействителността на Договор за потребителски кредит № ****, сключен между
ищцата в качеството й на кредитополучател и ответника като кредитодател на основание
чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, а при условията на
евентуалност – да бъде прогласена недействителността на клаузата на чл.11 ал.1 от Договор
за потребителски кредит № ****, на основание чл.26 ал.1 предл. 1 и 2, вр. чл.26 ал.4 ЗЗД.
Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80
ГПК.
6
Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Най- напред се сочи в отговора,
че ищецът упражнява правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият
депозирал пред Районен съд - Хасково три напълно идентични искови молби, с които се
оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно
уговорили в сключените между тях общо тридесет и четири договора. Въз основа на
исковите молби били образувани гр. д. № 934/2025 г.; гр. д. № 2528/2024 г. и гр. д. №
2197/2024 г., трите по описа на РС – Хасково. Молбите се отнасяли до различен договор за
кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът
злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните
договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по три отделни
производства. Твърди се от ответника, че процесуалното поведение на ищеца целял
неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в нейна тежест се
възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че ищецът имал
възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в
една искова молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се и в
три договора, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на
заемодател и заемател, той образувал три с целта да се обогати за сметка на кредитора си с
по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлявало
очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и
добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна
практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални
действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на
чл. 3 ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не
следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със
средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
Поддържа се още, че не е налице твърдяната от ищцата недействителност на
процесния договор по смисъла на ЗПК. На първо място ответникът посочва, че на основание
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият
случай. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договора за
кредит на първо място произтичала от това, че основните му параметри – главница и лихва
били валидно уговорени в изискуемата от закона форма и в изпълнение на всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички
изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за
7
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по
какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК компоненти. Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално невъзможно било уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Противното щяло да бъде нарушение на закона, който
давал задължителни указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от
разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга. Той представлявал
крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде
информиран предварително. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита
за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била
уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди
да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Твърдението на
ищеца, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР според
ответника било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между
страните. Цитираната от ищцата съдебна практика не била приложима в настоящия случай,
доколкото от клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не представлявала
разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР. В настоящия случай неустойката
била индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна и
разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към датата на
сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част
за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в
плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след
плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени
8
размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им.
Неверни били твърденията, че неустойката представлява „добавка към
възнаградителната лихва. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена
на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен
компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди
сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по
договора, не водела до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още
към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на
договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се
откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това.
Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката
не била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От договора и
от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че
последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на
процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената
клауза - потребителят бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и
лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия случай
била цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. От Заключението на
генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10 ставало ясно, че фактите по главното
производство са различни от настоящите - в спорното правоотношение между J. P. и V. P. и
кредитната институция ****. ****. била налице допълнителна сума за отпускане на
предоставения на потребителите кредит, която не е била включена в ГПР. При тази
конкретна фактическа обстановка националният съд изпратил преюдициално запитване дали
непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се квалифицира
като подвеждаща търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не бил обсъждан и
разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР.
Неоснователни били и аргyментите за нищожност поради липса на направена
9
проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при
отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо
повече, ЗПК предвиждал единствено административнонаказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица
от липсата й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Според ответника клаузата за неустойка била действителна. Оспорената от ищеца
неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която
не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният
договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт
под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или
не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това,
кредитополучателят разполагал и с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК. Именно чрез възможността за отказа от договора се
гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че реши, че е сключил
договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя
било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора
и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на
заповед например. В случая, ищецът не се възползвал от тези права, а от фактите по казуса и
процесуалното му поведение ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение, а е целял да се обогати неоснователно. Същия договарял
недобросъвестно и в нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД.
На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен
случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК
на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в
разглеждания такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото
при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни
критерии, които също отсъствали. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на
кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в
практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
10
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена.
Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната
неравноправност по ЗЗП. Не била нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП. Клаузите от
договора били уговорени индивидуално с потребителя, същите били точно и ясно описани,
давали ясното и предвидимост на всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния
план, както и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в
договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително – да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде
то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за ползването на
услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това изключвало
възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
На самостоятелно основание, твърденията за нищожност на договора и отделни
негови клаузи се оборвали от факта, че в периода 2019 г. – 2024 г. ищецът сключил общо 34
договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на
трайните отношения между конкретния потребител и търговец, тъй като преценката за
неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започвала от
въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. Въпреки
твърденията си за нищожност на процесния договор ищецът бил сключил с ответното
дружество 34 договора за кредит за идентични кредитни продукти предоставяни при
идентични условия, предвид на което не можела да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и
последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил запознавал с тях многократно
и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи
обратното. От това било явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което
изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация
за финансовите задължения, които се поемат с тях. Освен това се твърди от ответника, че
сключването на 34 договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност
от страна на ответното дружество и противоречие с добрите нрави, доколкото от
фактическата обстановка на трайните отношения между страните ставало ясно, че същите са
договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването на договорите
при пълно знание за условията им. Изложеното изключвало възможността ищецът да не е
бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит.
По така изложените в отговора съображения, исковите претенции се оспорват като
неоснователни като такива следвало да бъдат отхвърлени. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски. Направено е възражение по искането на ищцата за
11
присъждане на такива в полза на процесуалния й представител, както и за присъждане на
такива за два иска. Релевирано е възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
ищцата, респ. възразява се срещу присъждането на такъв по реда на чл.38 от ЗАдв. поради
злоупотреба с права и поради това, че ищцата не е материално затруднено лице.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за потребителски кредит № **** към искане № **** от 1**** г. ведно с
Приложение 1 - Погасителен план към договор за кредит № ****, стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити и искане за
сключване на договор за кредит № **** от 1**** г.) се установява, че между ищцата М. А.
И. /кредитополучател/ и ответника „Сити Кеш” ООД /кредитор/ е сключен описания
договор, тоест че между страните е възникнало облигационно правоотношение.
Съгласно чл.3 от договора за потребителски кредит № ****, ищцата трябва да върне
сума по кредита от 852,28 лева на 16 седмични вноски, първите две от които в размер на
5,55 лв. и следващите 14 вноски в размер на 60,10 лв., с падеж на първа погасителна вноска
- 25.12.2023 г. и дата на последно плащане – 08.04.2024 г., при сума за получаване 800 лева,
ГПР – 42.39 %, годишен лихвен процент- 35 %. Предвидено е и обезпечение – поръчител
или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя.
В чл.5, ал.1 и ал 2 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват договорът
за кредит да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения – безусловна банкова
гаранция или поръчител в срок до три дни от сключването му. Предвидени са следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора, включваща освен главницата, също така и лихвата или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с
кредитора; не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които
е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ за размера на получавания от тях доход;
В чл.11, ал.1 е предвидено, че при неизпълнение на чл.5, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 235,72 лева. Съгласно чл.11, ал.2 от договора страните са
постигнали съгласие в тези случаи дължимата неустойка да бъде заплатена разсрочено.
12
Представен е и погасителен план към договор за потребителски кредит № ****,
видно от който общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на
68,00 лв., респ. всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на 1088,00 лв.
Не е полемично на следващо място обстоятелството, а и се установява от
представените от ищцата 26 приходни касови ордера и 2 разписки (л.22- л.26), издадени в
офис на ответното дружество и от „Изи Пей“АД, че е погасена сумата в общ размер от
726,50 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9
и т.10 ЗПК, за прогласяване недействителността на сключен между страните договор за
потребителски кредит № **** към искане № **** от 1**** г., а при условията на
евентуалност – иск за прогласяване недействителността на клаузата на чл.11 ал.1 от Договор
за потребителски кредит № ****, на основание чл.26 ал.1 предл. 1 и 2, вр. чл.26 ал.4 ЗЗД,
които са процесуално допустими.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
това понятие и според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
13
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
14
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11 от договор за потребителски кредит №
**** към искане № **** от 1**** г., според която се дължи неустойка в размер на 235,72
лева, при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на
поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл.5, ал.1, т.2 от договора
условия или безусловна банкова гаранция – чл.5 ал.1 т.1, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 235,72 лева при
главница от 800 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.11 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора не е предвидена, от което
следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не
15
му е предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като
сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договор за потребителски
кредит № ****.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 235,72 лева /при
главница от 800 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 35.00 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 235,72 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 42.39 % би нараснал допълнително и то значително, без за
този извод да са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
16
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
представлява около 30 % от отпуснатата в заем парична сума и при включването му в
годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално
регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищцата - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо - то представлява около 30 % от размера на
предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора възнаградителна
17
лихва от 35.00 %, според настоящия съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й
надвишава трикратния размер на законната лихва, също така накърнява добрите нрави.
Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
случая ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 42.39 %, а пък ГЛП е 35.00 %, като липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е
ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора да е посочен
ГЛП от 35.00 % следва да се отчете липсата на уточнение върху, каква база се начислява той:
дали върху целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да
се определи, как с е разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на
главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за
срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него не може да
се провери, как е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран от 35.00 %.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен
на основание на чл. 22 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен иск е
основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния
иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално предявения такъв, доколкото за него не се е
сбъднало съответното процесуално условие за разглеждането му.
18
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 65,00 лева за платена държавна такса, в т.ч. и такса по чл.102з ал.3 ГПК, съгласно
представените доказателства за реалното им извършване и приложения списък по чл.80
ГПК.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А. Д., член на ***, въпреки данните за
образувани в РС – Хасково три производства между същите страни.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат А. Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. А.
Д. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящият съдебен
19
състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в
полза на адв. А. Д. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 300 лв.
Към тази сума следва да се прибави и 60 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да бъде заплатено от
ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика,
обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Б. Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т. В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К. Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е. М. и доколкото
в случая адв. А. Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.15 /гръб/, то върху определения от
съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя възраженията на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда, както и това за недължимост на този разход по
съображения, че не са налице основания за оказване на безплатна адвокатска помощ,
доколкото в случая е необходимо единствено да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощения адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията, предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (в този смисъл
Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Определение № 283 от 22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.).
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски кредит № ****
към искане № **** от 1**** г., сключен между М. А. И., ЕГН **********, с адрес: **** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к.
1784, район Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя
Николай Пенчев Пенчев, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 ал.1 т.9 и
т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п.к. 1784, район Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано
от управителя Николай Пенчев Пенчев, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15,
офис Б, Адвокатско дружество „****“, адв. Х. М. – ***, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, да
заплати на М. А. И., ЕГН **********, с адрес: ****, съдебен адрес: ****, адв. А. Д., член на
20
***, личен № ****, сумата от 65,00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п.к. 1784, район Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано
от управителя Николай Пенчев Пенчев, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15,
офис Б, Адвокатско дружество „****“, адв. Х. М. – ***, да заплати на адв. А. Д., член на
***, личен № ****, адрес на кантората: ****, сумата от 360,00 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Д. Д. Д.
21