№ 1568
гр. София, 15.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело №
20241100509439 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 12822/28.06.2024 г. по гр.д. № 17720/2024 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 46-ти състав, са отхвърлени
исковете с правно основание чл. 439 ГПК на Л. Г. М., ЕГН **********, чрез
адв. И. Н., срещу „Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК:*********, за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи
сумата от 517.35лв., от които главница в размер на 420.24лв. за периода от
01.05.2013г. до 30.04.2015г. с мораторна лихва в размер на 97,11лв. за периода
от 15.08.2014г. до 07.08.2017г., за което вземане е издаден изпълнителен лист
от 19.12.2017 г. по гр. д. №56182/2017г., по описа на СРС, 44 с-в, въз основа на
който е образувано изпълнително дело №20188410401704 на ЧСИ Н.М.
поради обстоятелството, че сумата е погасена по давност..
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е
подадена въззивна жалба от Л. Г. М., чрез адв. И. Н., с оплаквания за
неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон,
процесуалните правила и необосновано. Въззивникът поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че давността е била
петгодишна и е прекъсвана с молби за налагане на запори. По делото са
правени формални запори, които са се повтаряли многократно, без да доведат
до реално удържане на суми. Според въззивника налагането на запори, които
не са довели до реално получаване на суми по изпълнителното дело, както и
1
насрочването на опис и оценка на движими вещи при данни, че същите
фактически не са били осъществени на определените дати, не прекъсва
давността, тъй като съставлява действие, насочено към проучване на
длъжниковото имущество. За да се прекъсне давността, трябва да са налице
кумулативно две предпоставки – да има подадена молба от взискателя за
предприемане на изпълнително действие и същото да е предприето от съдия
изпълнителя. Предвид гореизложеното моли съда за отмяна на обжалваното
решение и за постановяване на друго, с което искът да бъде уважен.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна по жалбата –„Топлофикация София“ ЕАД, чрез
юрк. Рамадан, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата
и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от Л.
Г. М. срещу „Топлофикация София“ ЕАД, с която се иска да бъде установено
по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата от 517.35 лв. от
2
които главница в размер на 420.24лв. за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г.
с мораторна лихва в размер на 97,11лв. за периода от 15.08.2014г. до
07.08.2017г., за което вземане е издаден изпълнителен лист от 19.12.2017 г. по
гр. д. №56182/2017г., по описа на СРС, 44 с-в, въз основа на който е
образувано изпълнително дело №20188410401704 по описа на ЧСИ Н.М.
поради обстоятелството, че сумата е погасена по давност.
Между страните не е спорно, че по подадено от „Топлофикация София“
ЕАД заявление по реда на чл. 410 ГПК, срещу Л. Г. М. е издадена заповед за
изпълнение, от страна на длъжника не е постъпило възражение, с оглед на
което заповедта за изпълнение е влязла в сила и въз основа на нея в полза на
заявителя е издаден изпълнителен лист от 19.12.2017 г., от който момент е
започнала да тече петгодишна погасителна давност, тъй като няма данни за
датата на влизане на заповедта за изпълнение в сила.
По молба на „Топлофикация София“ ЕАД от 18.05.2018 г. въз основа на
процесния изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №
20188410401704 на ЧСИ Н.М., книжата по което са приобщени от
първоинстанционния съд към доказателствения материал. С молбата си
взискателят е възложил на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на съдебния
изпълнител да определи начина на изпълнение за събиране на вземанията.
Съобразно направеното искане съдебният изпълнител е предприел действия за
проучване имущественото състояние на длъжника като е изискал справки от
компетентните органи относно притежавани от последния недвижими имоти,
регистрирани трудови договори, както и за непогасени публични задължения.
В хода на изпълнителното дело са извършени множество изпълнителни
действия, както следва: 1/ наложени на 29.05.2018 г. запори върху банкови
сметки на длъжника със запорни съобщения от същата дата; 2/ наложен запор
върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение със запорно
съобщение до работодателя от 09.11.2020 г.; 3/ с молба от 14.10.2021 г.
взискателят „Топлофикация София“ ЕАД е изискал налагане на запор върху
банкови сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците и насрочване на
опис на движими вещи. Посочените действия са предприети от съдебния
изпълнител съобразно предоставените му правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ,
като от страна на взискателя по делото са депозирани и нарочни молби от
29.08.2019 г. и от 14.10.2021 г. с искания за прилагане на конкретни
изпълнителни способи, а именно насочване на изпълнението върху вземания
на длъжника от трети лица и върху притежавани от него движими вещи. Няма
данни след последната подадена от взискателя молба от 14.10.2021 г. от негова
страна да са били инициирани, респ. предприети от съдебния изпълнител
други изпълнителни действия. Исковата молба е подадена на 28.03.2024 г г.
Приложимата давност при наличие на влязла в сила заповед за
изпълнение е 5 години. С влизането в сила на заповедта за изпълнение се
получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не
може да направи възраженията си срещу дълга по общия исков ред извън
случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са
преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор
за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира
3
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на
вземането от длъжника по чл. 116, б. „а” ЗЗД. Целта на регламентираното в
действащия ГПК от 2008 г. заповедно производство е да се установи дали
претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на
конкретен дълг към кредитора (в този смисъл Решение № 131 от 23.06.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на
ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о.).
С оглед на гореизложеното, най-ранната дата, за която може да се
приеме, че заповедта е влязла в сила е 19.12.2017 г. - датата на която е издаден
изпълнителен лист и от която е започнала да тече петгодишна давност.
Същата не е изтекла към момента на предприемането от страна на кредитора
на действия за принудително изпълнение на вземанията по процесното
изпълнително дело чрез подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело на 18.05.2018 г. Съгласно мотивите към Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не
прекъсва давността образуването на изпълнителния процес, представляващо
действието на съдебния изпълнител, който образува изпълнителното дело в
качеството му на процесуален орган. Това обаче не важи за подаването на
редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и молбата,
съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, която прекъсва давността. В
настоящия случай в молбата по чл. 426 от ГПК съдържа изрично възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ. Давността е била прекъсната и с налагането на 29.05.2018 г. на
запор върху вземанията на длъжника за суми по открити банкови сметки
(левови и валутни) в „Юробанк България“ АД и „Банка Пиреос България“ АД,
с наложения на 09.11.2020 г. запор върху вземането за трудово възнаграждение
на Л. Г. М., дължимо й от работодателя „З.Г.С.“ и с молбите на взискателя от
29.08.2019 г. и от 14.10.2021 г. с искания за прилагане на конкретни
изпълнителни способи. Посочените молби демонстрират ясната воля на
взискателя за събиране на вземането и са действия в тази посока, които
прекъсват давността. Ако се приеме противното, би било налице противоречие
с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за
бездействието на кредитора. Според съдебната практика (обективирана в
Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на ВКС, IV г. о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК) същинско действие за принудително изпълнение
може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на
принудително изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с
поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица.
Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на
кредитора, давността се счита прекъсната с искането. В мотивите на
4
задължителното за прилагане ТР 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, т. 10, е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи. Това становище е поддържано и с каузалната практика
на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290
ГПК, в които се приема, че ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния
орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от
волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането (в този смисъл
са: Решение № 37 от 24.02.2021 г., по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
Определение № 295 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г., III г. о.,
ГК, Определение № 60760 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2021 г., III
г. о., ГК и др. ).
С оглед на изложеното, с исканите и предприети изпълнителни действия
пет годишният давностен срок е бил последователно прекъсван в рамките на
воденото изпълнително производство по отношение на длъжника, поради
което и предявеният иск е неоснователен.
Неоснователни са доводите на въззивника, че налагането на запори,
които не са довели до реален запор не прекъсват давността. По
изпълнителното дело са налични писма от някои от банките, че длъжникът е
нямал налични парични средства в откритите при тях банкови сметки.
Обстоятелството дали е имало или не наличност по банковите сметки е без
значение за правния ефект на запора – той се счита за наложен, а само
изпълнението му зависи от наличието на суми по сметките. Съгласно т. 10 на
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г.
на ОСГТК, ВКС, кредиторът трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес, внасяйки съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи. От това следва, че и неуспешните изпълнителни действия, които не
са довели до реално събиране на имущество на длъжника, също представляват
предприемане на действия по принудително изпълнение и прекъсват
давността. Дали вземането, върху което се налага запор, действително
съществува и може ли да бъде събрано не са обстоятелства, които водят до
невалидност на процесуалните действия на кредитора, а само до тяхната
безрезултатност. Същите демонстрират ясната воля на взискателя за събиране
на вземането и са действия в тази посока, които прекъсват давността. Ако се
приеме противното, а именно – че само резултатните изпълнителни действия
могат да прекъснат давността, би било налице противоречие с принципа, че
прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на
кредитора, а не за невъзможността за събиране на вземането.
С оглед на изложеното, доводите във въззивната жалба са
неоснователни, като поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция
с тези на първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде
потвърдено.
5
По отношение на разноските:
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1
ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
съобразно извършената от юрисконсулт дейност в настоящата инстанция,
въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 12822/28.06.2024 г. по гр.д. №
17720/2024 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 46-
ти състав.
ОСЪЖДА Л. Г. М., ЕГН ********** да плати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* сума в размер 100 лв., представляваща разноски
за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6