Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 15.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. Д.Й.
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4468 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника Е.Б.Б. срещу решение от 03.12.2018
г. по гр.д. №84352/2017 г. на Софийския районен съд, 33 състав, с което жалбоподателят
е осъден на основание чл.109 ЗС да преустанови неоснователни действия,
препятстващи достъпа на ищците до общите части на сградата – централна
водопроводна инсталация и спирателен кран, намиращи се във фитнес клуб на кота – 2.62 м., собственост на ответника, чрез предоставяне
на достъп до врата, препятстваща достъпа до водопроводната инсталация и
централния спирателен кран на сграда в гр. София, ул. „****** и да се въздържа
от препятстване на достъпа им до тях,
като ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е нищожно, недопустимо и неправилно. Поддържа, че ищците на се собственици
на сочените самостоятелни обекти в процесната сграда.
Сочи още, че процесните водопроводна
инсталация и спирателен кран се разположени в имот, който е нейна индивидуална
собственост. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите Д.Т.Б., Х.Д.Д., С.А.Т., Р.И.С., Д.К.Я., В.Й.Г., Ц.Р.Г., И.К.Я. и М.П.А. в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото
е валиден съдебен акт с надлежно волеизявление, постановено е от законен състав
в пределите на правораздавателната власт на съда, изразено е в писмена форма с подпис
на съдебния състав под съдебния акт, и е напълно разбираемо. Противно
на доводите в жалбата СРС не се е произнесъл по незаявен петитум,
а напротив по заявения такъв, формулиран ясно и конкретно.
Решението на СРС обаче е неправилно по следните съображения:
Софийски районен съд е сезиран с искова молба от Д.Т.Б., Х.Д.Д., С.А.Т., Р.И.С., Д.К.Я., В.Й.Г., Ц.Р.Г., И.К.Я. и М.П.А.
срещу Е.Б.Б.,
с която е предявен иск с правно основание чл.109 ЗС за преустановяване на противоправно поведение на ответника, препятстващо
достъпа на ищците до общите части на сградата – централна водопроводна
инсталация и спирателен кран, намиращи се във фитнес клуб на кота – 2.62 м., собственост на ответника, чрез предоставяне
на достъп до врата, препятстваща достъпа до водопроводната инсталация и
централния спирателен кран на сграда в гр. София, ул. „******.
В срока за отговор ответникът е оспорил иска по чл.109 ЗС с
възражения, че процесните централна водопроводна инсталация и спирателен кран
не са обща част, тъй като се намират в имот, който е нейна индивидуална
собственост, както и че ищците не са собственици на сочените от тях
самостоятелни обекти в процесната сграда, тъй като
правните сделки, с които се легитимират за собственици, са нищожни поради
невъзможен предмет и противоречие със закона.
От събраните по делото писмени доказателства – описаните в първоинстанционното решение нот.
актове, се установява при условията на пълно и главно доказване, че всеки от
страните е собственик на самостоятелен обект в многофамилна
жилищна сграда – в режим на етажна собственост, построена в гр. София, ул. „******, в УПИ ХVІІ-23 в
кв.284 по плана на гр. София, м. „Еврейски гробища“. Неоснователни са възраженията
на ответника-въззивник, че сделките, с които ищците
се легитимират като собствениците на обекти в процесната
сграда, са нищожни поради невъзможен предмет и противоречие със закона, като
съдът споделя доводите на първоинстанционния съд в
тази част на обжалваното решение. Съгласно разпоредбите на чл.26
ал.1 и 2 ЗЗД, нищожни са
договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства, които имат невъзможен
предмет, договорите, при които липсва
съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. По смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД договорът
е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта не съществува
фактически, т.е. не представлява годен за извършване на сделки обект. Преценката следва да бъде извършена с оглед състоянието на вещта към момента на сключване на договора. Ако при сключването на договора възникването
на неговия предмет е било възможно,
договорът обвързва валидно страните и едва ако в последствие
предметът на договора стане невъзможен,
тогава валидният договор се
разваля по право или подлежи на разваляне,
когато невъзможността е по
причина за която длъжникът отговаря. По делото е установено безспорно и
категорично, че процесните самостоятелни обекти са били изградени на степен „груб строеж“ към момента на сключване на оспорените правни
сделки, поради което сделките не са с невъзможен предмет и не противоречат на
закона.
От приетото по делото заключение на СТЕ от 28.05.2018 г., което съдът кредитира
напълно, се установява, че съгласно съгласуваните и одобрени строителни книжа на процесната сграда, сутеренът е бил предвиден
за финтес център, а
водомера – да се монтира в коридора пред съблекалните, който коридор е
част от фитнес центъра, а през
мес.11.2007 г. е внесен технически проект, съгласно който водомера е преместен под
коридора на абонатната станция, която
обаче също се намира в югоизточната част на сутерена. Към настоящия
момент сградното водопроводно
отклонение /СВО/ влиза в сградата
във въпросната абонатна станция, а достъпа до сутерена, където е абонатната станция и СВО, се осъществява
от две места – през стълбищната
клетка с врата на кота -2,62 и през приемната на фитнеса.
По делото е безспорно,
че ищците нямат достъп до процесните до централната водопроводна инсталация и
спирателен кран, намиращи
се във собствения и фитнес клуб, защото ответникът не ги допуска.
Съгласно т.3 на ТР №4/2015 г. на ОСГК на ВКС, двете
задължителни условия за уважаването на иска по чл.109 ЗС са: неоснователността
на действията на ответника по негаторния иск и
създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в
неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е
налице хипотезата на чл.
109 ЗС, като преценката за това кои въздействия са по-големи от
обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. По реда на
чл.109 ЗС е допустимо да се предяви иск за преустановяване на противоправно въздействие върху общи части на сграда, която
е в режим на етажна собственост, като целта на иска е да се преустановят
действията, чрез които един от етажните собственици пречи на останалите да
ползват общите части според тяхното предназначение.
От приетото по делото заключение на СТЕ от 28.05.2018 г.,
изготвено след оглед на място, следва извод, че процесните централна
водопроводна инсталация и спирателен кран
представляват обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Безспорно установено е също
така, че осъществяването на достъп до централната водопроводна инсталация и
спирателния кран е възможен единствено през сутерена,
собственост на ответника, доколкото така е изградена по проект сградата.
Поначало не може да има съмнение в противоправността
на едно състояние, при което единият собственик е лишен от достъп до обща част.
Ако обаче това се дължи не на осъществено от ответника въздействие върху общата
част, а на начина, по който е изградена сградата, вкл. и вследствие допуснато
изменение в първоначалния одобрен проект след издаване на разрешението за
строеж, искът по чл.109 ЗС е неоснователен поради липса на причинна връзка
между противоправното състояние и поведението на
ответника. Негаторният иск е средство за защита на
правото на собственост във всички случаи, при които ответникът с поведението си
е създал неоснователни пречки за упражняване на собственическите правомощия на
ищеца. В този смисъл са решение №243/23.10.2012 г. по гр.д. № 197/2012 г. на II ГО
на ВКС, решение №27/26.02.2015 г. по гр.д. №5427/2014 г. на II ГО
на ВКС, решение №11/23.02.2018 г. по гр.д. №954/2017 г. на
II ГО на ВКС. Особеното в конкретния случай е, че противоправното
лишаване на ищците от възможността да ползват общата част и по-конкретно да имат
достъп до централната
водопроводна инсталация и спирателния кран
по всяко време произтича не от поведението на самия ответник, а от
осъществяване строителството на сградата по начин, който лишава едни етажни
собственици от правото им да ползват обща част по предназначение, доколкото
достъпът до общата част се осъществява единствено през имота на ответника. Заключвайки самостоятелния си обект, собственикът упражнява
правомощието да го владее, охранявайки го и ограничавайки достъпа на трети
лица, които са длъжни да зачитат притежаваното от него абсолютно вещно право.
Действието по заключване на собствен самостоятелен обект в сграда в режим на
етажна собственост и отказа да се даде свободен и неограничен достъп до този
обект на друг етажен собственик не може да бъде прието за неоснователно, дори
чрез него други етажни собственици да са лишени от достъп до обща част.
Ето защо, настоящият въззивен
състав приема, че в конкретния случай не е налице изобщо противоправно
поведение на ответника, респ. причинна връзка между него и установеното
ограничаване възможността на ищците за достъп до централната водопроводна
инсталация и спирателен кран.
Поради изложеното, обжалваното решение на СРС, с което
исковата претенция по чл.109 ЗС е уважена, се явява неправилно и следва да бъде
отменено, като вместо него се постанови друго, с което предявеният иск следва
да бъде отхвърлен. Решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски в първоинстанционното производство в
размер на сумата от 500,00 лв., представляваща депозити за вещи лица и сумата
от 800,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, а на основание чл.78
ал.1 ГПК следва да му бъдат присъдени разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззиваемите и ищци за прекомерност на заплатените от ответника
и въззивник адвокатски възнаграждения в първоинстанционното и въззивно
производство е основателно. По делото са представени договори за правна помощ,
сключени между ответника и въззиваема страна и адв. Владимир Иванов, според които ответникът и въззивник е заплатил адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на сумата от 1500,00
лв. и във въззивното производство в размер на сумата
от 4000,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното в първоинстанционното и във въззивното производство адвокатско възнаграждение е над
този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 т.4 и ал.8 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, но с оглед фактическата и
правна сложност на делото не следва да бъде намалявано до минималния размер, а
съответно до размера на сумите от 800,00 лв. и 600,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №551884/03.12.2018 г., постановено
по гр.д. №584352/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Т.Б., ЕГН **********,
адрес: ***, Х.Д.Д., ЕГН **********, адрес: ***,
С.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, Р.И.С., ЕГН **********,
адрес: ***, Д.К.Я., ЕГН **********, адрес: ***, В.Й.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, Ц.Р.Г., ЕГН **********, адрес: ***, И.К.Я., ЕГН **********,
адрес: ***, и М.П. А., ЕГН **********, адрес: ***, срещу Е.Б.Б., ЕГН **********, адрес: ***, иск с правно основание
чл.109 ЗС за
осъждане на ответника да преустанови неоснователни действия, препятстващи
достъпа на ищците до общата водоснабдителна инсталация /водомер и централен
спирателен кран/, намиращи се във фитнес клуб на кота
– 2.62 м. в сграда в гр. София, ул. „******, и да се въздържа от препятстване
на достъпа им до тях.
ОСЪЖДА Д.Т.Б., ЕГН **********,
адрес: ***, Х.Д.Д., ЕГН **********, адрес: ***,
С.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, Р.И.С., ЕГН **********,
адрес: ***, Д.К.Я., ЕГН **********, адрес: ***, В.Й.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, Ц.Р.Г., ЕГН **********, адрес: ***, И.К.Я., ЕГН **********,
адрес: ***, и М.П. А., ЕГН **********, адрес: ***, да заплатята на Е.Б.Б., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1300,00 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното
производство и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 625,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.