№ 533
гр. София, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511418 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Т.А. Д. срещу решение от 08.07.2021 г.
по гр.д. №13982/2020 г. на Софийския районен съд, 120 състав, с което е уважен
предявеният от „Т.Б.“ ЕАД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание
чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за сумата от 209,30 лв., представляваща
неизпълнение по договор за мобилни услуги и договор за лизинг, ведно със законната лихва
от 18.09.2019 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на
ответника разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо и неправилно. Сочи, че
съдът се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Поддържа, че по
делото не е установено неизпълнение от страна на ответника, както и че не са представени
никакви доказателства за размера на дължимите суми. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили решението, евентуално – да го отмени, и да
отхвърли предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
1
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са
доводите на въззивника, че СРС се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова
молба. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи
произнасяне, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет
на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата
молба /чл.127 ГПК – на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и
заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.410 ал.2 и чл.411 ГПК/.
Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във
връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск,
по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца
спор.
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК –
установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на
основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е
издадена. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск.
В процесния случай е видно, както от съдържанието на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №13982/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 120 състав, така и от исковата молба, с която по реда на чл.422 ал.1 ГПК
и в срока по чл.415 ал.1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е
била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело и които заявление и искова
молба отговарят на изискванията за редовност по чл.127 ал.2 ГПК, че твърденията на „Т.Б.“
ЕАД са, че с ответникът са сключили договор за мобилни услуги от 01.02.2017 г. и
допълнителни споразумения към него от 31.03.2017 г. и 31.10.2017 г., както и договор за
лизинг от 31.10.2017 г., съгласно който на ответника е предоставен мобилен телефонен
апарат, за ползването на който лизингодателят дължи лизингова цена в общ размер на
сумата от 229,77 лв. с ДДС, платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка от които в
размер на 9,99 лв. с ДДС, като ответникът не е изпълнил задълженията си по издадената
фактура №**********/18.01.2018 г., включваща месечна абонаментна такса, неустойка и
изискуемия остатък от лизинговите вноски в общ размер на 219,78 лв. с ДДС, като в
рамките на посоченото производство ищецът претендира единствено сумата от 209,30 лв.,
представляваща неплатените лизингови вноски. С постановеното решение СРС, 120 състав,
се е произнесъл именно по претенцията на ищеца по договора за лизинг, като е приел, че
именно по него се претендират процесните суми, т.е. в рамките на обективните и предели на
правния спор, очертавани от ищеца с исковата молба.
Решението е и правилно по следните съображения:
В тежест на ищеца по предявения иск за реално изпълнение на задълженията на
лизингополучателя е да установи наличието на сочения договор за лизинг, по силата на
който е предоставил на ответника сочената лизингова вещ.
В тежест на ответника е да докаже положителния факти на плащането.
Видно от представения по делото договор за лизинг от 31.10.2017 г., двустранно
подписан и неоспорен в рамките на производството по настоящето дело, ищецът /като
лизингодател/ е предоставил на ответника /като лизингополучател/ ползването на лизингова
вещ – устройство: марка „SAMSUNG“, модел „Galaxy J3 2016 Gold“ срещу задължение за
заплащане на 23 бр. месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 9,99 лв. с ДДС
или обща лизингова цена от 229,77 лв. с ДДС. В договора за лизинг е инкорпориран и
приемо-предавателен протокол, от който се установява, че ответникът е получил процесната
лизингова вещ - устройство: марка „SAMSUNG“, модел „Galaxy J3 2016 Gold“, за което по
делото не се и спори.
По делото е представено кредитно известие №**********/18.01.2018 г. с отчетен
период: 18.12.2017 г. – 17.01.2018 г., в което на ответника е начислена сумата от 219,78 лв. –
вноска за лизинг.
При тези данни, съдът намира, че по делото се установи, между ищеца и ответника са
съществували сочените облигационни правоотношения, по силата на които ищецът е
2
предоставил на ответника за ползване лизинговата вещ - устройство: марка „SAMSUNG“,
модел „Galaxy J3 2016 Gold“, срещу задължение за заплащане на дължимите месечни
лизингови вноски. Обстоятелството, че по делото не е представена фактурата, посочена в
заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба, е ирелевантно, доколкото задължението на
лизингодателя възниква от сключването на самия договор за лизинг и получаването на
лизинговата вещ, а не от издаване на съответната фактура, която представлява първичен
счетоводен документ, в който се отразяват съответните стопанските операции.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не доказа положителния факт
на плащането.
Ето защо, съдът намира, че предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв
подлежи на уважаване за пълния претендиран размер.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същият не е
представил доказателства за направени такива, то и не следва да му бъдат присъждани. На
основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати но сметка на СГС сумата от 25,00
лв., представляваща държавна такса, и сумата от 150,00 лв., представляваща депозит за
особен представител.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20154206/08.07.2021 г., постановено по гр.д.
№13982/2020 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав.
ОСЪЖДА Т.А. Д. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати по
сметка на СГС на основание чл.78 ал.6 ГПК сумата от 25,00 лв., представляваща държавна
такса, и сумата от 150,00 лв., представляваща депозит за особен представител.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3