Решение по адм. дело №754/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на Глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.203, ал.3 от АПК и чл.2в, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Образувано е по искова молба (първоначало постъпила в Адм.съд – Стара Загора под вх.№3978/08.08.2024 г.) от И. Г. П., [ЕГН], с адрес: ОЗ С. З., с която против Административен съд – Стара Загора е предявен иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ и цена на иска – 150 000 лева.

Ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, във връзка с нарушения на законодателството на Европейския съюз, допуснато от съдията по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора.

В исковата молба е посочено, че в постановеното по адм.дело №319/2024 г. Решение №2439/26.07.2024 г. не била предвидена възможност за въззивно или касационно обжалване, което представлявало нарушение на законодателството на Европейския съюз. Твърди се, че в съдебно заседание от 26.06.2024 г. по същото делото ищецът бил поискал отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС – Люксембург, но съдията отказал да отправи поисканото преюдициално запитване, с което нарушил чл.267 от ДФЕС. Сочи се, че постановеното по делото Решение №2439/26.07.2024 г. било в разрез със съдебната практика на Европейския съд по правата на човека – Страсбург по изброени дела, което правело решението необосновано и пристрастно, и в нарушение на чл.6 от Римската конвенция – 04.11.1950 г. Сочи се, че във връзка с изложеното за ищеца възникнали неимуществени вреди, които следвало да бъдат обезщетени.

С допълнително писмено Становище (с вх.№5902/03.09.2024 г.) ищецът уточнява основанията на иска, като заявява, че част от исковата му претенция (в размер на 50 000 лв.) произтичала от отсъствието на възможност за обжалване на Решение №2439/26.07.2024 г. по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, с което бил нарушен чл.2, параграф 1 от Протокол №7/22.11.1984 г. към Римската конвенция – 04.11.1950 г. с текст: „…Всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящия съд…“ ; част от исковата му претенция (в размер на 50 000 лв.) произтичала от отказа на Административен съд – Стара Загора като последна инстанция по адм.дело №319/2024 г. да отправи по делото преюдициално запитване до Съда на ЕС относно Резолюция на Парламента на ЕС №(2015/2062) (INI) – 05.10.2017, която била един нормативен акт на Висшия законодателен орган на ЕС (Парламента на ЕС), по този начин Административен съд – Стара Загора нарушил чл.267 от ДФЕС; част от исковата му претенция (в размер на 50 000 лв.) произтичала от това, че постановеното по адм.дело №319/2024 г. Решение №2439/26.07.2024 г. било в пълен разрез със съдебната практика на ЕСПЧ – Страсбург и нарушавало Римската конвенция – 04.11.1950 – чл.6: „Право на справедлив съдебен процес“, „1. Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо и публично гледане на неговото дело … от независим и безпристрастен съд.“

В Становището се излагат твърдения, че вследствие на допуснатите в хода на адм.дело №319/2024 г. от страна на ответника нарушения на законодателството на ЕС, за ищеца кумулативно били произтекли вреди за периода от 14.04.2024 г. (датата на постановяване на отказа на ГДИН да предостави достъп до компютър, интернет, принтер, пишеща машина) до 03.08.2024 г. (датата на предявяване на исковата молба), изразяващи се в неосигуряване на достъп до компютър, интернет, принтер и пишеща машина, вследствие на което било нарушено неговото право на интелектуален труд (пишел две свои авторски книги), правото му да се информира за обществено значими събития, да получава и разпространява информация съобразно чл.10 от Римската конвенция – 04.11.1950 г., включващо неговото право на достъп до юридическа информация и нормативни актове на официалните интернет сайтове на институциите, правото на образование и самообразование – чл.14 от Хартата на основните права на ЕС, с което бил поставен в условия на „крайна изолация“, което било нарушение на чл.3 от Римската конвенция – 04.11.1950 г.

Твърди се, че вредите били взаимно свързани и нямало как да бъдат обособени (разделени). Твърди се също, че правото на труд било гарантирано от чл.1 от Европейската Социална Харта – 18.10.1961 г., правото да получава и разпространява информация било гарантирано от чл.10 от ЕКЗЧПОС и чл.11 от ХОПЕС. Сочи се, че във всички затвори в държави членки на ЕС се осигурявал достъп до компютър, принтер, интернет, пишеща машина, единствено в българските затвори не се осигурявал подобен достъп, което по презумпция било нарушение на чл.10 и чл.3 от ЕКЗЧПОС, видно от делата на ЕСПЧ – Страсбург: „Jankovski v.Lithuania – №21575/08“ и „Ramazan Demir v. Tyrkey №68550/17“.

Ответникът, Административен съд – Стара Загора, чрез представляващия го Административен ръководител – Председател, в отговор на исковата молба и писмено становище излага доводи за недопустимост и за неоснователност на исковата претенция.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково изразява становище за неоснователност на исковата претенция, като счита, че същата е недоказана и не е изпълнен фактическият състав на закона за обезщетяване на вреди.

Административен съд – Хасково, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът И. Г. П. изтърпява наказание в Затвор – С. З.. На 17.04.2024 г. същият предявява пред Административен съд – Стара Загора жалба с правно основание чл.250 от АПК, насочена против действия и бездействия на администрацията на Затвора, отказваща да му предостави достъп до компютър, интернет, принтер и др. по подадена от него молба. По жалбата е образувано адм.дело №319 по описа на Административен съд – Стара Загора за 2024 г., разпределено на съдия-докладчик. Адм.дело №319/2024 г. е приложено към настоящото производство, и видно от съдържащите се в него документи, след оставяне на жалбата без движение и депозиране на писмени молби за уточняване предмета на спора от И. Г. П. и от назначения му процесуален представител, жалбата е разгледана в производство по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с §4б от ДР на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). От страна на жалбоподателя по делото е представен текст на „Резолюция на Европейския парламент от 5 октомври 2017 г. относно системите на местата за лишаване от свобода и условията в тях (2015/2062(INI)). В проведеното на 26.06.2024 г. публично заседание по адм.дело №319/2024 г., жалбоподателят И. Г. П. заявява следното: „… считаме да отправим искане, което е регламентирано по чл.267 от Договора за ЕС за възможността за преюдициално запитване във връзка с нормативните актове на ЕС, а именно приложената Резолюция на ЕП от 2017 г., т.28, която изрично регламентира правото на достъп до електронни съобщения и съответно при невъзможност да се разтълкува как точно да се приложи и да се осъществи това право да се направи преюдициално запитване по реда на чл.267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, .2, която изрично регламентира възможността за преюдициално запитване за тълкуване на акт на Европейския парламент, каквато се явява Резолюцията.“

По адм.дело №319/2024 г. е постановено Решение №2439/26.07.2024 г., с което съдът отхвърля искането на И. Г. П. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и отхвърля жалбата на И. Г. П. против отказ за предоставяне на компютърна конфигурация, съотв. на достъп до информация в електронен вид, постановен по подадена от И. Г. П. жалба вх.рег.№Ж-16 от 23.02.2024 г., обективиран в Уведомление от 14.04.2024 г. на Началника на Затвора – Стара Загора, като неоснователна. В решението е посочено, че на основание §4б от ДР на ЗИНЗС същото не подлежи на обжалване.

В настоящото производството от страна на ищеца бяха представени писмени документи, представляващи саморъчно изписани, изчертани и илюстрирани страници, с наименования: „Проект „Барс – 735“ автор на проекта: П., И. Г.“; „Чернова по книгата „История на света“ – автор И. Г. П.“ и „Чернова по книгата „Технология на Машиностроенето и Металите“ – автор И. Г. П.“, за които ищецът твърди, че са създавани от него научни трудове, за писането на които му било необходимо ползването на компютър и пишеща машина.

По делото бяха събрани и гласни доказателства, чрез разпит на свидетеля П. С., който към момента също изтърпява наказание в Затвора в [населено място] и оттам се познава с ищеца. Свидетелят дава показания, че по 3 – 4 пъти на ден се засичал в помещенията на затвора с ищеца И. Г. П. и бил запознат с делата, които същият водел, включително с адм.дело №319/2024 г. на Административен съд – Стара Загора. Според свидетеля, П. му се е оплаквал от това, че съдията по същото дело е отказала да осъди ГД „Изпълнение на наказанията“ и е постановила решение, с което да не може да ползва пишеща машина, компютър, принтер. П. постоянно говорел за това административно дело, като многократно заявявал пред свидетеля, че съдията следвало да отправи по делото преюдициално запитване до СЕС, както и че считал производството по делото за несправедливо и небезпристрастно проведено. Според свидетеля, в периода от 17 април 2024 г. до 03 август 2024 г. във връзка с това у П. се появили чувство на безпокойство, напрегнатост, гняв и разочарование във върховенството на закона, и възмущение от постановеното решение по административното дело.

В депозирано по делото писмено Становище вх.№11521/06.10.2025 г. ищецът отправя (повторно) искане по чл.267 от ДФЕС за преюдициално решение от Съда на Европейския съюз (СЕС) – Люксембург по следните въпроси: 1. Дали точка 28 от Резолюция №2015/2062(INI) на Европейския парламент от 5 октомври 2017 г. е валиден и влязъл в сила за България нормативен акт; 2. Дали е правнообвързващ за България и има юридическа сила, генерираща права за частноправни субекти като ищеца; 3. Дали Административен съд – Стара Загора не е нарушил чл.267 от ДФЕС като не е отправил преюдициално запитване до СЕС, бидейки единствена и последна инстанция по адм.дело №319/2024 г.

Въз основа на така установените обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:

Въпросът относно допустимостта на исковата претенция е разрешен с окончателно Определение №3350/31.03.2025 г., постановено по адм.дело №1994/2025 г. на ВАС, с което е отменено Определение №695 от 31.01.2025 г., постановено по адм.дело №754/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково за прекратяване на производството и делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия и постановяване на съдебен акт по съществото на спора.

След връщане на делото, с разпореждане [номер]/08.07.2025 г. съдът е дал допълнително указания и на процесуалния представител на ищеца по делото да бъдат конкретизирани материалноправните разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС, които се считат за нарушени от ответника, но такова допълнително конкретизиране не е извършено. Въпреки това, според изложените в мотивите на Определение №3350/31.03.2025 г. указания на ВАС, които съгласно чл.224 от АПК са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото, Административен съд – Хасково следва да разгледа предявения иск и реши повдигнатия спор със съдебен акт по същество.

От изложеното в Исковата молба и уточняващото я Становище става ясно, че ищецът претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз от Административен съд – Стара Загора при постановяването на Решение №2439/26.07.2024 г. по адм.дело №319/2024 г. по описа на този съд, т.е. предявен е иск с правно основание чл.2а, ал.1 от ЗОДОВ.

Извъндоговорната отговорност за нарушения на правото на ЕС е уредена в член 340 от ДФЕС, където е посочено, че в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Принципът, че държавите членки са задължени да обезщетяват за вреди, причинени на лица от нарушения на правото на Общността, за които те носят отговорност, е приложим и когато твърдяното нарушение произтича от решение на съд, постановяващ решение на последна инстанция.

В чл.2в от ЗОДОВ е уреден Ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, като според ал.1, т.1 на същата разпоредба, когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл.1, ал.1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Условията за ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на частноправните субекти от допуснатите от същата нарушения на правото на Съюза, се извличат от практиката на СЕС (напр. Решение от 5 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93; Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01; Решение от 14 март 2013 г. по дело С-420/11), който многократно е отсъждал, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда.

Според мотивите Решение на СЕС от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15 (т.23) отговорността на държавата членка за вреди, причинени в резултат на решение на произнесла се като последна инстанция юрисдикция, което нарушава правна норма на Съюза, се определя от същите условия. По отношение на условието „нарушението на нормата да е достатъчно съществено“ в мотивите на същото решение (т.24) е прието, че тази отговорност би могла да се ангажира само в изключителния случай, в който националната юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, е допуснала очевидно нарушение на приложимото право, а (т.25) за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд. „Така съгласно практиката на Съда, сред елементите, които могат да се вземат предвид в това отношение, се включват по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи, умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, както и неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС“. По дело С-168/15 СЕС постановява, че отговорността на държава членка за вредите, причинени на частноправните субекти в резултат на нарушение на правото на Съюза с решение на национална юрисдикция, може да бъде ангажирана само ако това решение е прието от юрисдикция на тази държава членка, произнасяща се като последна инстанция, … , решение на тази национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, което е от естество да ангажира посочената отговорност, само ако с това решение посочената юрисдикция явно не се е съобразила с приложимото право или ако това нарушение е извършено въпреки наличието на трайно установена практика на Съда в тази област.

По твърденията на ищеца, че с произнасянето на решението по адм.дело №319/2024 г. от страна на Административен съд – Стара Загора са били нарушени:

- член 2, параграф 1 от Протокол №7 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, със следното съдържание:

„Член 2 Право на обжалване в наказателното производство

1. Всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящия съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се урежда от закона.“ и

- член 6, параграф 1, изречение първо от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, със следното съдържание:

„Член 6 Право на справедлив съдебен процес

1. Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“,

следва да се има предвид следното:

Съгласно член 288 от ДФЕС, с оглед на упражняването на областите на компетентност на Съюза институциите приемат регламенти, директиви, решения, препоръки и становища. Регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки. Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Решението е задължително в своята цялост. Когато решението посочва адресати, то е задължително само за тях. Препоръките и становищата нямат задължителен характер.

В процесния случай ищецът не заявява като нарушени норми от общностното право, тъй като посочените от него за нарушени норми са от Конвенцията за защита на правата на човека (КЗПЧ) и от Протокол №7 към същата, като актове на международното право. В Част II от визираната Конвенция – член 19 и сл. е регламентирано създаването на постоянно действащ Европейски съд по правата на човека, за да се осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни по силата на конвенцията и протоколите към нея. Съгласно член 32, параграф от КЗПЧ, юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията и на протоколите към нея, които са отнесени до него в съответствие с чл.33, 34, 46 и 47. В член 34 Индивидуални жалби от същата е посочено, че Съдът може да приема жалби от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея. Тоест заявените от страна на ищеца нарушения на правата му, провъзгласени в член 6, параграф 1 от КЗПЧ, и в член 2 от Протокол №7 към КЗПЧ, се разглеждат по друг правен ред и не е налице първото от изискуемите условия за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, тъй като не са нарушени конкретни норми от общностното право, предоставящи права на частноправни субекти.

Допълнително може да се посочи, че постановеното по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора съдебно решение не подлежи на обжалване по силата на законовата разпоредба на §4б, изр.последно от ДР на ЗИНЗС, която предвижда че съдебното решение по този вид производства е окончателно. Отсъствието на възможност за обжалване на Решение №2439/26.07.2024 г. от една страна не се дължи на правораздавателната дейност на съда, а от друга – по никакъв начин не нарушава правото на ищеца да обжалва засягащите го негативно актове на затворническата администрация и правото му неговото дело да бъде разгледано от съд. Според практиката на СЕС, принципът на ефективна съдебна защита открива за частноправния субект право на достъп до съд, а не до няколко съдебни инстанции.

По отношение на допълнително наведените в Становището на ищеца твърдения, че били нарушени правото му на справедлив съдебен процес, правото му на интелектуален труд, правото му да получава и разпространява информация, и правото му на образование и самообразование, следва да се сподели изложеното в съдебната практика на ВАС по сходни случаи (напр.Определение №6995/27.06.2023 г. по адм.дело №3103/2023 г., Определение №365/15.01.2025 г. по адм.дело №10639/2024 г. и др.) в които се приема, че бланкетното посочване, че са нарушени основни принципи на правовата държава, е общо и не внася конкретика относно това кои точно разпоредби от правото на ЕС и как не са съобразени от съда в неговата правораздавателна дейност.

В постановено по сходен случай Решение №11799/20.11.2025 г. по адм.дело №1420/2025 г. на ВАС също е прието, че ищецът е следвало да посочи в исковата си молба конкретните разпоредби от правото на ЕС, извън Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), които ответникът не е спазил при постановяване на актовете си, и че когато се претендира обезщетение за понесени вреди от нарушаване на правото на ЕС, не е достатъчно да се посочат само съответните разпоредби от Хартата, които се твърди, че са нарушени, а следва да се уточни нарушаването им във връзка с коя приложима, за конкретния случай, област от правото на ЕС е, тоест във всички случаи сочените разпоредби от Хартата следва да се свържат с други разпоредби от правото на ЕС.

В процесния случай единствената посочена от ищеца като нарушена норма, представляваща норма от общностното право, е тази на чл.267 от ДФЕС, като твърденията на ищеца са, се същата е била нарушена от страна на Административен съд – Стара Загора поради неотправяне на поисканото от него по адм.дело №319/2024 г. преюдициално запитване до СЕС.

Нормата на чл.267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) има следното съдържание:

„Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно:

а) тълкуването на настоящия договор;

б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза.

Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе.

Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз.

Ако такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.“

Съгласно мотивите (т.42) на постановеното от СЕС Решение от 4 октомври 2018 г. по дело С-571/16, „предвиденото в член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции. Ето защо само националните юрисдикции, които са сезирани със спора и са длъжни да поемат отговорността за последващото му съдебно решаване, могат да преценят – предвид особеностите на всяко дело – както необходимостта от преюдициално решение, за да могат да се произнесат, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда“.

Въз основа на така изложеното следва извода, че макар заявената от ищеца като нарушена норма да представлява такава на общностното право, то с нея не се предоставят права на частноправни субекти. В нормата е уредена компетентността на Съда на Европейския съюз да се произнася преюдициално по изброени въпроси, както и задължението на националната юрисдикция да сезира този съд в определени случаи – ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение.

За да бъде извършена дължимата от настоящата инстанция проверка дали има неизпълнение от страна на ответната юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея от ДФЕС, което да се преценява като нарушение на правото на ЕС, също следва да бъде посочена конкретна (предоставяща права на частноправни субекти) норма от правото на ЕС, която се счита да е неправилно приложена от последната инстанция поради неотправянето на преюдициалното запитване. В процесния случай ищецът не сочи такава, а се позовава директно на нарушаване на член 276 от ДФЕС. Непосочването на такава относима нарушена норма препятства проверката относно степента на нейната яснота и прецизност, както и не може да обоснове извод ответният съд с решението си явно да не се е съобразил с приложимото право на ЕС. От страна на ищеца не е посочена и конкретна трайно установена практика на Съда на ЕС, с която Административен съд – Стара Загора да не се е съобразил при постановяване на решението си.

Именно защото преценката за наличието на предпоставките дали да отправи преюдициално запитване или не, дори в случаите, когато решението й не подлежи на обжалване съгласно националното право, е на националната юрисдикция, пред която е висящ спора, т.е. на Административен съд – Стара Загора, отказът на този съд да отправи поисканото от жалбоподателя по адм.дело №319/2024 г. преюдициално запитване, сам по себе си не може да се разглежда като нарушение на член 267 от ДФЕС, тъй като задължението на съда не е безусловно. Още по-малко може да се приеме за доказано, че със самото неотправяне на поискано по едно дело преюдициално запитване поискалата го страна търпи неимуществени вреди от нарушаване правото на Европейския съюз. Заявените от ищеца негативни изживявания, възпроизведени и в свидетелските показания на разпитания по делото свидетел, може да се дължат на недоволство от развитието на съдебното производство и крайния резултат от делото пред Административен съд – Стара Загора, но същите не са в причинно-следствена връзка с нарушаване от страна на този съд на правото на Европейския съюз, каквато е необходимо да бъде установена, за да възникне правото на обезщетение на вредите.

Като допълнително съображение може да се посочи, че съдията, постановил решението по адм.дело №319/2024 г. на Административен съд – Стара Загора подробно е мотивирал крайния си извод да не отправя поисканото преюдициално запитване, като е изложил съображения, че с него се иска тълкуване на точка 28 от Резолюция на Европейския парламент от 05.10.2017 г. относно системата на местата за лишаване от свобода и условията в тях (2015/2062(INI)), а същата няма нормативен характер и не представлява разпоредба от правото на Европейския съюз, пораждаща права, от която частноправните субекти могат да се ползва в съда. Съдът е посочил, че предвид липсата на правно-обвързващо действие по отношение на държавите-членки и/или частноправните субекти, разписаното в т.8 от Резолюцията нито пряко, нито косвено е приложимо към разрешаването на спора – предмет на делото. От друга страна съдът е приел точката за ясна от гледна точка на обективираното в нея изявление, като е посочил, че не се поражда никакво съмнение относно тълкуването на текста й. Направил е извод, че доколкото с искането не са поставени конкретни въпроси за тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, свързани с приложението на национални такива, които да им противоречат, искането за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя релевантния извод на Административен съд – Стара Загора, че поставеният от жалбоподателя по разглежданото пред този съд дело въпрос относно тълкуването на т.28 от Резолюция на Европейския парламент от 05.10.2017 г. относно системата на местата за лишаване от свобода и условията в тях (2015/2062(INI)) не е било необходимо за постановяването на решението по делото, респективно съдът не е имал задължение като последна инстанция да отправи преюдициално запитване за неговото тълкуване.

Текстът на т.28 гласи следното: „насърчава държавите членки да гарантират, че затворниците поддържат редовни контакти със семействата и приятелите си, като им се позволява да изтърпяват наложените им присъди в близост до домовете им и като се насърчават посещения, телефонни обаждания и ползване на електронни съобщения, при получаване на разрешение от съдия и мониторинг от страна на администрацията на затворите, за целите на запазване на семейните им връзки; припомня, че понятието „семейство“ следва да се тълкува разширително, така че да включва неофициални отношения; счита, че е важно да се предвидят подходящи условия за поддържането на тези връзки.“ Така цитираният текст е ясен и не възниква необходимост от неговото преюдициално тълкуване от Съда на ЕС, а освен това не е относим към разрешаването на повдигнатия пред Административен съд – Стара Загора правен спор, тъй като жалбоподателят не е основал претенцията си на обстоятелствата, визирани в тази точка на Резолюцията на Европейския парламент.

Тук е мястото да се посочи, че неоснователно е и направеното от страна на ищеца и в настоящото производство искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по формулираните в Становище вх.№11521/06.10.2025 г. въпроси – дали точка 28 от Резолюция №2015/2062(INI) на Европейския парламент от 5 октомври 2017 г. е валиден и влязъл в сила за България нормативен акт; дали е правнообвързващ за България и има юридическа сила, генерираща права за частноправни субекти като ищеца, и дали Административен съд – Стара Загора не е нарушил чл.267 от ДФЕС като не е отправил преюдициално запитване до СЕС, бидейки единствена и последна инстанция по адм.дело №319/2024 г. Ясно и недвусмислено от вида и съдържанието на посочената точка от Резолюция на Европейския парламент е установимо, че същата няма характеристиките на нормативен акт (регламент), който да е задължителен и пряко приложим в България като държава-членка, нито на акт, който обвързва държавата по отношение на постигането на даден резултат (директива). Актът има препоръчителен характер и с него не се генерират права за частноправни субекти. Ето защо не е необходимо отправянето на преюдициално запитване до съда на ЕС по тези въпроси. Отделно от това, както вече беше изтъкнато, предмет на преценка в настоящото производство е дали действащия като последна инстанция Административен съд – Стара Загора е допуснал нарушение на правна норма на Съюза, предоставяща права на частноправните субекти, и за отговор на този въпрос на съда не е необходимо преюдициално тълкуване от страна на СЕС. При съобразяване с предмета на спора пред настоящата инстанция и заявените фактически твърдения в исковата молба, съдът намира, че не се установяват предпоставките за отправяне на запитване до СЕС по реда на чл.628 и сл. от ГПК по поставените от ищеца въпроси и искането му следва да бъде оставено без уважение.

Съгласно принципа на предимство на правото на ЕС пред националното право, компетентните национални органи, включително съдебни, са длъжни да откажат да прилагат несъвместими с правото на ЕС национална разпоредба или акт, дори преди тяхната отмяна или изменение по съответния ред, като приложат релевантните разпоредби от правото на ЕС, ако те имат директен ефект, вместо противоречащите им национални разпоредби. Директният ефект на правото на ЕС се проявява във възможността субектите на частното право да се позовават в правоотношенията си с държавата пряко на разпоредби от регламент, или на безусловните и достатъчно точни разпоредби на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, и да черпят права пряко от тези разпоредби в случаите, в които държавата не е съобразила законодателството си, или административната си практика, с техните изисквания.

За да отхвърли предявената пред него жалба от И. Г. П., съставът на Административен съд – Стара Загора по адм.дело №319/2024 г. се е позовал на приложението на чл.122 от ЗИНЗС и чл.82, ал.7 от ППЗИНЗС, и утвърдения въз основа на тези норми Списък на разрешени лични вещи и предмети, които задържаните и лишените от свобода лица, настанени в затворите, могат да получават, ползват и държат при себе си на определените за целта места. Отрекъл е тезата на жалбоподателя, че правото на лишените от свобода на достъп до компютърна конфигурация и до информация в електронен вид (интернет) произтича от европейското законодателство, и е изложил съображения, че правното положение на лишените от свобода не представлява област, по отношение на която ЕС да разполага с изключителна компетентност да законодателства и приема правно обвързващи актове, както и че приеманите от Европейския парламент резолюции, включително тази, на която се позовава жалбоподателят, са израз на политическа позиция по въпрос, свързан с областите на дейност на ЕС, т.е. са актове, които не пораждат пряко правни последици и не представляват източник на производно/вторично общностно право, а целта им е да прикани държава-членка или друга институция на ЕС да предприеме действия по конкретен въпрос или да координира действията на държавите-членки в област, в която ЕС има компетентността да подкрепя и координира.

В настоящото производство не се установиха неприложени, или неправилно приложени от страна на Административен съд – Стара Загора норми от правото на ЕС с директен ефект, предоставящи на ищеца субективни права (на достъп до компютър, интернет, принтер и пишеща машина), съответно не се доказа в правораздавателната си дейност по адм.дело №319/2024 г. ответникът да е допуснал нарушение на правото на Европейския съюз, включително като явно не се е съобразил с приложимото право или налична трайно установена практика на Съда на ЕС.

Предявената искова претенция за обезщетяване на претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС е изцяло неоснователна и подлежи на отхвърляне.

Водим от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТХВЪРЛЯ искането на И. Г. П. за отправяне на преюдциално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от И. Г. П., [ЕГН], с адрес: ОЗ С. З., иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ, с който се претендира ответникът Административен съд – Стара Загора да бъде осъден да му заплати сумата 150 000 лева като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди във връзка с нарушения на законодателството на Европейския съюз, допуснато по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.