РЕШЕНИЕ
№ 169
гр. В.П., 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на втори септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100420 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозиран от В. Д. М. срещу
„М.К.“ АД положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК за
прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за заем Microcredit
№ 9052-00192475/08.08.2024 г.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за заем Microcredit № 9052-
00192475/08.08.2024 г., сключен с „М.К.“ АД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на
1500.00 лв., като общата сума за погасяване била 1848.72 лв. Договорен бил срок за
погасяване на кредита от 12 месеца, като падежът на месечните погасителни вноски бил 20-
то число на съответния месец, а размерът на всяка погасителна вноска бил 154.06 лева. Било
уговорено ГПР от 48.90% и фиксирания лихвен процент от 40.47 %.
Допълва, че между същите страни бил сключен и Договор за допълнителни услуги към
процесния Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 год., съгласно който
ответното Дружество предоставило на ищеца пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, по
който кредитополучателят дължал възнаграждение, разсрочено в 12 месечни вноски в
размер на по 141,52 лева. Допълнителните услуги включвали: 1. Посещение вкъщи или на
удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка
на Клиента по банковата сметка на М.К. АД; 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване на
заема; 4. Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване; 6. Право за участие в
специални промоции.
Акцентира, че двата договора са тясно обвързани, доколкото съгласно чл. 4, т. 7
Договорът за допълнителни услуги се прекратява с прекратяването на Договора за кредит.
Освен това от прочита на клаузите ставало ясно, че процесните допълнителни услуги са
свързани с обслужването на заема и като такива се явяват част от атакувания Договор за
заем. Обръща внимание, че в месечната вноска, дължима по Договора за допълнителни
1
услуги е включена и вноската по Договора за кредит, включваща главница и лихва, като така
размерът на дължимата месечна вноска възлиза на 295.58 лева, съответно общият размер на
задълженията на ищеца възлиза на 3546.96 лева, при отпусната главница в размер на 1500.00
лв.
Ищцата настоява, че има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, тъй
като при сключването на договора за потребителски кредит е действала извън рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Счита, че процесният договор за заем е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като не
са спазени изискванията на чл. 11, т. 10 от ЗПК, доколкото посоченият годишен процент на
разходите (ГПР) не съответства на реално прилаГ.я. Допълва, че в договора за заем не са
посочени основните данни, които са послужили за изчисляването на ГПР, т.е. не са посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР,
което е поставило ищеца в неравностойно положение и го е лишило от възможността да
определи обхвата на своето задължение, както и да прецени какви ще са икономическите
последици от сключване на договора за заем.
Настоява, чепосочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания, тъй като целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10
от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поддържа, че поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Подчертава, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
(какъвто според ищеца е настоящият случай) представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, тъй като подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Ищцата изтъква, че договорената такса за допълнителни услуги представлява пряк
разход по кредита и следва да бъде включена при Формирането на годишния процент на
разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което обаче не е било извършено от
кредитора, тъй като ако таксата беше включена при изчисляване на ГПР, последният щеше
да бъде над императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит, който към датата на
сключване на договора за заем е бил в размер на 67.65%. Настоява, че обстоятелството, че
таксата не е включена в ГПР, води до неправилно посочване на ГПР, което се приравнява на
липсващо ГПР.
Счита още, че процесната такса за допълнителни услуги е нищожна и на основание чл.
10а, ал.2 от ЗПК.
Моли исковата претенция да бъде уважена. Претендира присъждане на сторените
съдебно деловодни разноски. Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния
му представител (с включено ДДС) при условията на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага
становище за неоснователност на предявената искова претенция.
Поддържа, че процесният договор отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК и
2
ЗЗП. Счита, че изложените в исковата молба възражения са неоснователни.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител. Депозирано
е писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа отговора на
исковата молба и настоява исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г., ведно
с погасителен план, сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на
кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател, от клаузите на
който се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 1500 лева.
Видно от ангажирания погасителен план към договора падежът на последната вноска е
настъпил на 23.8.2025 год. (общо 12 броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер
на 154,06 лева. ГПР възлиза на 48,90 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран
лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 40,47 % годишно.
Приложен е и Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9052
00192475/08.08.2024 г., сключен между същите страни, по силата на който на
кредитополучателя е предоставен пакет допълнителни услуги „Комфорт“: 1) посещение
вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2) Безплатно внасяне на вноска от името
и за сметка на клиента директно в офис на „М.К.“ АД; 3) безплатно предоговаряне и
разсрочване на заема; 4)разглеждане до минути; 5) Право на участие в специални промоции;
6) Преференциално обслужване. За тези услуги се дължи допълнително възнаграждение,
платимо в полза на кредитора, в размер на 141,52 лева месечно за период от 12 месеца или
общо 1698,24 лева. Дължимите възнаграждения за допълнителни услуги се разсрочват за
срока на договора за кредит и така дължимата месечна вноска възлиза на 295,58 лева.
Общият размер на месечната вноска е отразен и в приложения към исковата молба График
на плащания към договори за заем и услуги Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
По допустимостта на предявената установителна претенция:
Искът за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит е
процесуално допустим. Нищожността е най-тежкият порок на един договор. Тя е абсолютна
(важи за всички и всеки може да се позове на нея), изначална и несанируема. Правният
интерес на ищеца произтича от качеството му на страна по договора, която е навела доводи
и възражения относно недействителността на този договор, респ. на отделни негови клаузи.
По основателността на предявения установителен иск:
За да бъде основателен предявеният установителен иск ищецът следва в условията на
пълно и главно доказване да докаже: 1. сключването между него и ответното дружество на
процесния договор за паричен заем и неговото конкретно съдържание – права и задължения
на страните; 2. сключването между него и ответното дружество на договор за допълнителни
услуги към процесния договор за заем и неговото конкретно съдържание – права и
задължения на страните, договорено възнаграждение за предоставените допълнителни
услуги и размер на това възнаграждение; 3. че целият договор за заем е недействителен на
посоченото в исковата молба основание; 4. Че договореното възнаграждението за
допълнителни услуги представлява неравноправна клауза на посоченото в исковата молба
3
основание.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
възражения, в това число, че уговорената между страните клауза за възнаграждение за
предоставени допълнителни услуги е валидна и като такава обвързва страните, че
оспорената като неравноправна клауза е индивидуално уговорена, че посоченият в договора
за заем ГПР е реално приложимият в отношенията между страните.
От ангажираните по делото писмени доказателства безспорно се установява наличието
на облигационна връзка между ответното дружество, от една страна в качеството на
кредитор, и ищеца, от друга страна в качеството на кредитополучател при посочените в
исковата молба параметри. Установи се също така, че срещу допълнително възнаграждение
между ответника и ищеца е сключен и договор за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги „Комфорт“.
Основният спорен въпрос между страните е по отношение на действителността на
договора за кредит, като ищецът поддържа, че посоченият в договора ГПР от 48.90% не е
реално прилаГ.ят между страните.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 41/10.05.2024 г., в редакцията му от 10.05.2024 год.,
действаща към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на
страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон.
Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани
в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е
регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според
императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В конкретния случай действително между страните по делото са сключени 2 договора –
Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г. и Договор за допълнителни
услуги към Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г., които формално
представляват самостоятелни договори, но при внимателния прочит на клаузите по тях, при
изрично договорено задължение на потребителя да заплати възнаграждение за
допълнителни услуги на кредитора, независимо дали ще се ползва от тях или не, се достига
до извод, че дългът по кредитното правоотношение и така уговорените допълнителни
плащания по договора за допълнителни услуги трябва да се разглеждат като едно цяло и
затова последните следва да се включат в общия размер на разходите по кредита. В подкрепа
на изложеното, че двата договора следва да се разглеждат като един, е и обстоятелството, че
и двата договора са сключени на една и съща дата и под един и същи номер.
Видно от приложения договор за потребителски кредит, ГПР възлиза на 48.90%. Така
определеният ГПР включва единствено разходите по договора за потребителски кредит, но
не и разходите по договора за допълнителни услуги. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат
посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е
чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването
на ГПР на кредита. В конкретния случай в процесния договор за потребителски кредит е
посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна
стойност – 48.90 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация как е
4
формиран той.
Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБ. Цитираният
законов текст е насочен към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е константен,
тъй като към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни и
други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и
добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД
се определя по следния начин: основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка.
Към датата на сключване на процесния договор за кредит (08.08.2024 год.) - за периода след
01.08.2024 год. размерът на основния лихвен процент, определен от БНБ е 3,53 на сто.
Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е 13,53%, трикратният размер е 40,59 %, а
петкратния размер е 67,65 %. На пръв поглед, с оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата
на сключване на договора договореният ГПР /63,04 %/ действително не надвишава
петкратния размер на законната лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договореното допълнително възнаграждение, дължимо
от кредитополучателя по Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit
№ 9052-00192475/08.08.2024 г. във връзка с предоставен пакет от допълнителни услуги не е
включено при изчисляване на ГПР, а доколкото това допълнително възнаграждение
представлява част от разходите по кредита, е следвало да бъде включено при изчисляването
на ГПР. При включване на тези допълнителни възнаграждения при изчисляване на ГПР,
извършено от съда на осн. чл. 162 от ГПК, посредством кредитен калкулатор, поместен в
интернет на адрес:
https://creditchoice.bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8/%D0%B3%D0%BF%D1%80-
%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80/,
същият би възлизал в размер на 257,94 %, т.е. надвишава 19 пъти размера на законната лихва
и близо 4 пъти максималния допустим петкратен размер.
Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да
постигне с невключване на договореното допълнително възнаграждение по Договора за
допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г.,
възлизащо на общо 1698,24 лева, при изчисляване на ГПР, е да заобиколи императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Невключването в ГПР на предвидени от закона компонентни, какъвто е настоящия случай,
съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в решение на СЕС
по дело С-714/2022, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ
всички предвидени разходи, този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница, откъдето се извлича и твърдяната от ищеца
нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора за потребителски кредит ГПР е много
5
по-нисък от действително прилаГ.я между страните (доколкото допълнителното
възнаграждение по Договора за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit №
9052-00192475/08.08.2024 г., възлизащо на общо 1698,24 лева – сума по-висока от
отпуснатата главница, неоснователно не е включено в ГПР), няма яснота относно
методиката на формирането му, а всичко това дава невярна информация на потребителя
относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна, в частност
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата, уреждаща размера на ГПР е неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО.
Предвид всичко изложено предявеният иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК
е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че клаузите в
Договора за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit №
9052-00192475/08.08.2024 г. (чл. 3, чл. 4.2, чл. 4,5 ), в които е предвидено, че клиентът дължи
заплащане на допълнително възнаграждение за предоставения пакет допълнителни услуги
„Комфорт“ в размер на общо 1698,24 лева, което възнаграждение е разсрочено на 12 равни
месечни вноски в размер на по 141,52 лева, за предоставен от страна на кредитора пакет
допълнителни услуги, подробно индивидуализирани в чл. 3 от договора, са неравноправни.
Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесните 2 договора имат елементите
на потребителски такива, поради което спрямо тях се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител“, а именно - уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред,
тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
На първо място, нито една от посочените в Договора за допълнителни услуги към
Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г. „допълнителни услуги“ не
предоставя на потребителя преференции, които да обосновават изискването за
възнаграждение. По отношение на услугите "преференциално обслужване“ и „разглеждане
до минути“ на искането за отпускане на кредит, от която потребителят се е възползвал, е
налице изначална липса на яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в
случай, че не бъде избран допълнителен пакет. Отделно от това основно задължение на
кредитора по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т.е.
разглеждането и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а
не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Неясно е и
съдържанието на услугата „право на участие в специални промоции“.
Представената като „допълнителна услуга“ безплатно внасяне на вноска по банкова
сметка на „М.К.“ АД всъщност изобщо не е допълнителна услуга, а се отнася до
погасяването на заема – основно задължение на длъжника. Касателно „допълнителната
услуга“ „посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска“ липсват каквито и
да било данни длъжникът да се е възползвал от нея, за да се претендира каквото и да било
6
възнаграждение за евентуалното й предоставяне. Същевременно за предоставения кредит
кредиторът получава възнаграждение (уговорената между страните договорна лихва) и
всички други такси, които начислява, за да заобиколи императивните норми на закона и да
получи допълнителни парични средства, които не му се следват, противоречат на добрите
нрави.
Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК допълнителни са такива услуги, които са свързани с
договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на
страните - например издаването на различни удостоверения и служебни бележки за
отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение. Услугите, описани в процесното
Споразумение, в това число за „предоговаряне и разсрочване на заема“ имат характер на
действия свързани с управлението и погасяването на кредита, за които разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси.
На следващо място, с процесния Договор за допълнителни услуги е закупен пакет от
допълнителни услуги, като страните са се съгласили възнаграждението за този пакет да бъде
разсрочено за срока на ДПК на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски за
погасяване на главницата. Това възнаграждение, обаче, не може да се определя по този начин
ан блок, тъй като съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисионни, които са за допълнителни услуги, трябва да са ясно и
точно определени в договора за кредит. В процесния случай не е посочен размерът на всяка
една от допълнителните услуги, поради което е налице нарушение на разпоредбата на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК.
Не на последно място следва да се обърне внимание на размера на договореното
възнаграждение за предоставяне на т.нар. „допълнителни услуги“ - 1698,24 лева, което в
сравнение с размера на предоставения кредит (1500 лева) на практика се явява несъразмерно
високо, предвид стойността на кредита. Налице е нееквивалентност на престациите, която
накърнява добрите нрави, като клаузите, които я уреждат не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
доставчика и потребителя, който е икономически по-слабата страна, поради което е налице
хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото Договор за заем
Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г. е недействителен, поради неточно посочен в него
ГПР, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а исковата претенция за прогласяване на
недействителността му се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 152 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Д. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищеца, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл.
36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа. Представен е списък на разноските, с който адв. Д. претендира адвокатско
възнаграждение в размер на общо 785,62 лева с ДДС.
Своевременно е релевирано възражение от страна на ответника за липса на предпоставки
за присъждане на разноски в полза на процесуалния представител на ищеца, а в условие на
евентуалност – ако съдът прецени, че на адвоката се следва адвокатско възнаграждение,
счита, че претендираният размер е прекомерен и не кореспондира с положения от адвоката
труд.
Съдът не споделя доводите на ответното дружество за недължимост на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
7
Основателно е, обаче, възражението за прекомерност на претендираното такова. В тази
връзка при определяне размера на дължимото възнаграждение съдът следва да вземе
предвид Решение на съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по
преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд, което е задължително за
всички национални съдилища (арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение е възприето, че
бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни
aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено,
че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния
пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC,
нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo
oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo
възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa
aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е посочил, че
нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe мoгaт дa
дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa нa
BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep пo-
ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa
цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa
oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa
нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe
ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от размера на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с ниска фактическа и
правна сложност, проведено е само едно открито съдебно заседание, по което процесуалният
представител на ищеца не се е явил, не са били назначавани експертизи, нито са се събирали
допълнителни доказателства, освен приложените към исковата молба и отговора.
Действително, адвокатската работа изисква заплащане, като размерът на адвокатското
възнаграждение следва да бъде справедлив (арг. чл. 36 ЗАдв.). Този справедлив размер,
както по-горе се посочи, се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна
сложност на производството, както и материалният интерес, а според настоящия съдебен
състав адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева удовлетворява положения от
адвоката труд. При определяне на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат, оказал
безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да бъде присъдено с
дължимия ДДС, ако пълномощникът е регистриран по ЗДДС. По делото надлежно са
представени писмени доказателства, установяващи наличието на регистрация на адв. Д.
по ЗДДС, която към настоящия момент е валидна, съгласно служебно изготвена проверка в
регистъра за лицата, регистрирани по ЗДДС, поместен на следния интернет адрес
https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/#/vat-validation-result, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд – В.П.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
8
на Договор за заем Microcredit № 9052-00192475/08.08.2024 г., сключен между „М.К.“ ЕАД,
ЕИК: .......9, със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), район М.,
бул. „Ц.Ш.“ № 137, ет.3, представлявано по закон от всеки двама от тримата членове на
съвета на директорите, действащи винаги заедно, а именно: Г. А. А., Т.К.Ц. и "ФинФлайт"
ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., ЕГН: **********, с пост. адрес:
с. Х.К., общ. В.П., обл. Ш. ул. „Х.О.г“ № 28, от друга страна в качеството на
кредитополучател.
ОСЪЖДА „М.К.“ ЕАД, ЕИК: .......9, представлявано по закон от всеки двама от тримата
членове на съвета на директорите, действащи винаги заедно, а именно: Г.А.А., Т.К.Ц. и
"ФинФлайт" ЕООД ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. М., ЕГН: ********** сумата от 152 лева,
представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „М.К.“ ЕАД, ЕИК: .......9, представлявано по закон от всеки двама от тримата
членове на съвета на директорите, действащи винаги заедно, а именно: Г.А.А., Т.К.Ц. и
"ФинФлайт" ЕООД ДА ЗАПЛАТИ на адв. А. Д., Адвокатска колегия – С. адвокатско
възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – В.П.: _______________________
9