РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

РЕШЕНИЕ

 

 

№ 1937

 

гр. Пловдив, 29 октомври 2020 год.

 

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІХ състав, в открито заседание на тридесети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:          ТАТЯНА ПЕТРОВА

                              ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ

                                                 

при секретаря Б.К. и участието на прокурора СВЕТЛОЗАР ЧЕРАДЖИЙСКИ, като разгледа докладваното от чл. съдията ТАТЯНА ПЕТРОВА к.а. дело № 1569 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбите и становищата на страните:

1. Производството е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

2. Образувано е по две касационни жалби:

2.1. От Л.С.Т., чрез процесуалния си представител адв. С., с адрес ***, против Решение № 608 от 10.03.2020 г. на Административен съд – Пловдив, VІІ с., постановено по адм. д. № 3321 по описа на съда за 2019 г., в частта, отхвърляща претенцията до пълния й размер от 50 000 лева.

Поддържаните касационни основания се субсумират в твърденията, че претендираният размер на обезщетението е съобразен с принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и с практиката на ЕСПЧ и на ВАС. Иска се решението на Административен съд – Пловдив в посочената част да бъде изменено като се присъди цялото претендирано обезщетение.

Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр. София, счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена като такава.

2.2. Втората касационна жалба е предявена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на правосъдието, чрез ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 608 от 10.03.2020 г. на Административен съд – Пловдив, VІІ с., постановено по адм. д. № 3321 по описа на съда за 2019 г., в частта, с която ГД „ИН“ – София е осъдена да заплати на Л.С.Т. сумата в размер на 4 800 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му в периоди от 08.07.2014 г. до 29.10.2019 г., за престоя му в Затвора Пловдив, както и законовата лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната му част и да бъде постановено друго, с което исковите претенции на ищцовата страна да бъдат отхвърлени, респективно решението да бъде отменено в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 500 лв. до пълния размер от 4800 лв.

Твърди се най-общо в тази насока, че при постановяване на решението съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени вреди и причинната връзка „между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган от структуралната на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди“.

Ответникът по тази касационна жалба – Л.С.Т., чрез процесуалния си представител, е на становище, че същата е неоснователна.

3. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив дава заключение, че жалбите са неоснователни, поради което решението на първата инстанция следва да бъде оставено в сила.

ІІ. За допустимостта:

4. Касационните жалби са подадени в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същите се явяват ДОПУСТИМИ.

ІІІ. За фактите:

5. Административен съд - Пловдив е разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от Л.С.Т., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Пловдив, срещу ГД "Изпълнение на наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС се претендират обезщетение в размер на 50000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, за нанесени му неимуществени вреди - обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, за периода от 08.07.2014 г. до 29.10.2019 г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвор – Пловдив, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“), лоши хигиенни условия в килиите (наличие на хлебарки, дървеници и гризачи, течове от тавана, мухъл по стените), липса на постоянен достъп до течаща топла и студена вода и санитарен възел в килиите, неназначаването на лицето на работа, както и непредоставяне на необходимите му лекарства за сърдечна недостатъчност и задух, от които заболявания лицето страда, с което се презюмира нарушаване правата по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека /ЕКЗПЧ/ и чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. В уточняваща молба от 10.12.2019 г. ищецът е допълнил, че не се води от психолози и педагози ефикасна индивидуална работа с него, като се прави позоваване на решение по дело „ХАРАКЧИЕВ И Т. СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“ на ЕСПЧ от 08.07.2014 г.

С оспореното съдебно решение, постановено в производството по реда на чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е осъдил Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, да заплати на Л.С.Т., сумата от 4 800 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 08.07.2014 г. до 29.10.2019 г. вкл., както и законовата лихва върху тази сума, считано от 30.10.2019 г. – датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил претенцията до пълния и предявен размер от 50 000 лева, като неоснователна.

За да постанови този резултат, с цел установяване на фактите по делото, освен представените по делото писмени доказателства (справки, писма, становища, докладни записки от различни служители в Затвора Пловдив), съдът е допуснал свидетелски показания на свидетелите Т.Т.и К.С.(протокол от о.с.з. от 29.01.2020 г., л. 77 и сл.). Въз основа на събраните по делото доказателства (писмени и гласни), съдът е установил, че помещенията, които е обитавал Т. при изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода“ в периода от 08.07.2014 г. до 29.10.2019 г. включително в Затвор – Пловдив, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, били са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, а отоплението се е осъществявало посредством централно парно.

По отношение наличието на топла течаща вода, е установено, че на Т. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а в част от исковия период е имал достъп до баня всеки работен ден, тъй като е бил работещ.

Във връзка с твърденията на ищеца и показанията на свидетеля Т.относно лошите хигиенни условия в помещенията, в които е пребивавал Т., е посочено, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почистването. Същите са имали свободен достъп през цялото денонощие до санитарен възел и течаща вода. Относно твърденията за наличието на течове от тавана, мухъл по стените, дупки по пода и неотваряеми прозорци, е прието, че дори и да не е бил извършван основен ремонт в килиите на лишените от свобода, е извършвана своевременна подмяна на течащи кранчета, отстранявали са се течове, сменяли са се осветителните тела и не е допускано наличието на счупени прозорци, в т.ч. през 2017 г. е извършено боядисване на общите помещения, сменена е дограмата, поставен е гранитогрес в общите умивални, а лишените от свобода, назначени на работа като строители са извършвали периодично ремонтни и други дейности за поддържане на базата в добро състояние. Констатирано е от съда, че от страна на Т. не се твърди, а и няма данни през исковия период от него да са постъпили оплаквания от битовите условия в обитаваните от него килии.

Не е споделено и твърдението, че ищецът не е бил назначаван на работа, доколкото безспорно е установено, че след извеждането му в общото помещение на Втори пост и преминаване на адаптационния период, е бил назначен на работа в затворническата кухня, като там е работил от 04.10.2016 г. до 27.07.2017 г., когато е бил освободен, поради провинения и неизпълнение на възложените му задачи, а след този момент, няма данни Т. да е подавал молби за започване на нова работа.

По отношение твърденията за непредоставяне на необходимите лекарства за заболяванията, от които Т. страда, а именно сърдечна недостатъчност и задух, съдът е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, не може да бъде направен извод ищецът да е имал конкретен здравословен проблем през разглеждания период 08.07.2014 г. – 29.10.2019 г., за решението на който да му е било отказано медицинско обслужване. Напротив, от представеното по делото медицинско досие е установява, че на всеки един преглед от лекар, на Т. са били изписвани лекарства, в т.ч. и такива с рецептурна книжка за основното му заболяване „Есенциална/първична/ хипертония“, като няма данни тези лекарства да не са му били реално предоставяни и това да е довело до влошаване на здравословното му състояние.

Във връзка с твърденията за липсваща ефикасна индивидуална работа с ищеца от психолози и педагози, е счетено, че тези срещи се инициират по молби на затворниците, а по делото нито се твърди, нито се представят доказателства Т. да е подал молба, която да е била оставена без уважение, респ. без разглеждане. Установено е реализирането на специализирани групови програми по отношение на ищеца, довели до ограничаване на личностния регрес от продължителната изолация, позитивиране на взаимоотношенията между него и затворническата администрация и развитие на социални умения, необходими при настаняването му по общия ред, доколкото е безспорно, че същият след 10.06.2016 г. е бил изведен в общо помещение, наред с останалите затворници. Тоест, тук също не са констатирани допуснати нарушения от страна на затворническата администрация.

Установено е обаче, че в периодите от 10.06.2016 г. до 29.10.2019 г., когато е пребивавал в Затвор – Пловдив, т.е. за 1 237 дни, Т. е обитавал помещения, в които за всеки от лишените от свобода, не е била осигурена площ от минимум 4 кв. м. При това положение е формиран извод, че ищецът е пребивавал в килии, в които жизненото му пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 3 ЕКЗПЧОС.

За необорени по делото са приети и твърденията за наличие на дървеници и хлебарки през целия исков период, защото от страна на ответника се твърди единствено, че са сключени договори с обезпаразитяваща фирма, но каквито и да било доказателства в тази насока не са представени, в т.ч. и такива за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация.

При това положение е счетено, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение на конкретно установените факти по делото относно пренаселеността в килиите в периода от 10.06.2016 г. до 29.10.2019 г. включително и наличието на инсекти в тях за целия исков период. Прието е, че битовите условия в Затвор – Пловдив създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.

Недостатъчното жизнено пространство, поради пренаселеността в спалните помещения, в които е бил настанен ищецът, както и наличието на инсекти в тях, са предизвикали такова ниво на страдание за Т., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Съдът се е позовал на практиката на ЕСПЧ, според която начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.

Крайният извод на съда е, че правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Т. е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в Затвор – Пловдив (а именно: от 08.07.2014 г. до 29.10.2019 г. включително в помещенията, които е обитавал е имало наличие на дървеници и хлебарки, а в периода от 10.06.2016 г. до 29.10.2019 г. включително е разполагал и с по-малко от 4 кв.м. жилищна площ), позовавайки се на чл. 52 от ЗЗД, съдът е приел, че най-справедливо в този случай е да се присъди обезщетението в размер на 4 800 лева.

Според съда именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца с оглед установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част за разликата над 4 800 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, искът е отхвърлен, като неоснователен.

Съответно, спрямо този размер на главния иск (4 800 лв.), е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. – датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

ІV. За правото:

6. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК Това прави излишно тяхното преповтаряне.

7. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

8. Правилен е извода на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите предмет на исковата молба.

Несъстоятелно е твърдяното в касационна жалба на ГДИН, че решението е необосновано. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието и е приел за доказани твърдените в исковата молба факти.

9. Първоинстанционният съд след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателно и доказано оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в които Т. е  изтърпявал наложеното му наказание и за наличие на паразити в килиите през процесния период, което обосновано е квалифицирано като нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. Позовавайки се на събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства, съдът обосновано е приел за недоказани и неоснователни останалите оплаквания на Т. за лоши битови и хигиенни условия и за неосигуряване на адекватна и навременна медицинска помощ. Приемайки, че кумулативно са налице елементите от правопораждащ фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер и съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, първоинстанционният съд е стигнал до законосъобразен извод, че предявеният от него иск срещу ГДИН е частично основателен и при съблюдаване на изискването на чл. 52 от ЗЗД е определил конкретният размер на следващото му се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а именно 4800 лв.

10. Изложеното до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на касационните жалби, с които е сезиран съда.

 

Мотивиран от изложеното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен състав,

 

            Р  Е  Ш  И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 608 от 10.03.2020 г. на Административен съд – Пловдив, VІІ с., постановено по адм. дело № 3321 по описа за 2019 г. на същия съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                       ЧЛЕНОВЕ : 1.

                                                                        

                                                                                   2.