О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……….07.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети юли през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдия М. Колева
в.ч.т.д.
№ 1212/2019 г. по описа на ВОС, ТО,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 278 от ГПК, във връзка с чл. 121 от ГПК.
С определение № 1090/22.01.2019 г., постановено в
закрито заседание по гр. д. № 757/2019 г. по описа на Варненски районен съд, ХХI състав, е прекратено производството по делото пред ВРС и
същото е изпратено по подсъдност на Варненски окръжен съд, на основание чл.
118, ал. 2, вр. чл. 104, т. 4 от ГПК. Прието е, че по делото са
предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК
за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът дължи на
ответника сумата от 308 574,24 лв. – главница, 214 030,35 лв. –
договорна лихва, както и сумата от 3 448,50 лв. – обезщетение за забава,
които подлежат на разглеждане от Варненски окръжен съд, като първа инстанция,
доколкото цената на иска надхвърля сумата от 25 000 лв., съгласно чл. 104,
т. 4 от ГПК.
Недоволен от така
постановеното определение е останал ищецът А.Н.Н., ЕГН **********, с адрес ***,
поради което е обжалвал същото с частна жалба с вх. № 15524/28.02.2019 г.,
подадена чрез адв. Б.Е.. С частната жалба е направено искане определението се
отмени и делото да бъде върнато за разглеждане на Районен съд – гр. Варна.
Ответникът по частната
жалба „БАНКА
ДСК” ЕАД не е подал отговор на същата в законоустановения срок.
Жалбоподателят е получил съобщението за обжалваното от
него определение на 27.02.2019 г., а подадената от същия частна жалба е с вх. №
15524/28.02.2019 г., като е подадена по пощата на 27.02.2019 г. Поради това и с
оглед разпоредбата на чл. 62 от ГПК е спазен предвидения в разпоредбата на чл.
275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от
заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл.
260 и чл. 261, във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
С предявените по делото искове
с правно основание 124, ал. 1 от ГПК, ищецът А.Н.Н. е поискал да бъде прието за установено по отношение на
ответника „БАНКА
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, че не дължи на банката суми по договор за
жилищен кредит от 26.09.2007 г., както следва: 308 574,24
лв. – главница, 214 030,35 лв. – договорна лихва, както и сумата от
3 448,50 лв. – обезщетение за забава за периода от 03.11.2010 г. до
03.05.2017 г.
В частната жалба са наведени оплаквания за това, че
неправилно е прието от ВРС, че цената на иска надхвърля 25 000 лв., поради
което бил подсъден на окръжен съд. Твърди се, че сумите, които банката
претендира от ищеца представляват периодични плащания, което от своя страна
означава, че отрицателните установителни искове, с които се отрича дължимостта
на процесните задължения представляват множество отделни искове, чиято цена е
под 25 000 лв.
Това становище на жалбоподателя не може да бъде
споделено. За да бъде определено едно задължение като периодично, то следва да
бъде предвидено като такова било с изрична законова разпоредба, било по
съглашение между страните по договора. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД не
определя задължението на заемателя по договора за заем за връщане на получената
в заем сума като периодично такова. Изрично е предвидено, че задължението на
заемателя е да върне заетата сума в уговорения между страните срок. По
идентичен начин е уреден и договора за банков кредит, което е видно от
разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ. От това следва, че както ЗЗД, така и ТЗ
разглеждат задълженията на заемателя, респ. на кредитополучателя, като едно
задължение за връщане на получената сума, а не като задължение за периодични
плащания. С договора между страните може да бъде уговорено задължението по
договора за заем или по договора за кредит да бъде платено на части за
определен период от време. В този случай обаче се касае за разсрочване на
задължението във времето, но това само по себе си не го превръща в периодично
такова. Поради тази причина в случаите, когато по съдебен ред се търси връщане
на неплатената сума по кредита или на част от нея, цената на иска, съответно
родовата подсъдност, се определят с оглед на целия претендиран размер, а не с
оглед на цената на всяка една от разсрочените вноски. По идентичен начин се
определя цената на иска и при предявен отрицателен установителен иск за
недължимост на претендирани от кредитора суми. В конкретния случай размерът на
сумите, които ищецът - частен жалбоподател претендира, че не дължи като
главница и договорна лихва са над 25 000 лв., поради което исковете
подлежат на разглеждане пред окръжен съд като първа инстанция. В тази връзка е
без значение това, че сумата, която се претендира като недължима за обезщетение
за забава е в по-нисък размер – 3 448,50 лв. Касае се
акцесорно вземане, подсъдността на което се определя с оглед подсъдността на
главното вземане, която в случая е на окръжен съд.
С оглед на изложеното, определението на Варненския
районен съд е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
По изложените съображения, Варненският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1090/22.01.2019 г., постановено в
закрито заседание по гр. д. № 757/2019 г. по описа на Варненски районен съд, ХХI състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.