ПРОТОКОЛ
№ 1063
гр. Смолян, 12.12.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на дванадесети
декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20255440101082 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 11:10 часа се явиха:
ИЩЦАТА Й. С. Г., редовно призована, не се явява и не изпраща
представител в съдебно заседание. Чрез адв. Р. е постъпило становище с вх. №
10236/11.12.2025 г.
ЗА ОТВЕТНИКА *** ЕООД, редовно призован, не се явява
процесуален представител в съдебно заседание.
Съдът намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предявен е иск от ищцата Й. С. Г. срещу „**“ ЕООД, с който се иска да
бъде признат договор за потребителски кредит *** * с № ********** от
08.01.2018 г. е недействителен на основание чл. 22 о ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че Й. С. Г. е страна по Договор за
потребителски кредит *** * с N° ********** от 08.01.2018г., подписан с
ответното дружество "***" ЕООД, ЕИК **. Съгласно подписаният между
1
страните договор ищцата е получила в заем от ответника, сума в размер на
3000.00лв (три хиляди лева). Срокът на кредита е 36 месеца, размер на
погасителната вноска 146,39лв. , при годишен лихвен процент в размер на
41.17 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,90 % Общата сума дължима
по кредита е в размер на 5270,04 лева. Общата крайна сума дължима от
Потребителя при избран и закупен от нея пакет от допълнителни услуги е в
размер на 9072,00лв.
Поради неизпълнение на задълженията по сключеният с ищцата договор
за потребителски кредит, ответника "*** България" ЕООД подава Заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК пред РС-Смолян,
претендирайки следните суми: 2275.47лв. - главница; 321.43 лв. - непогасено
падежирало договорно възнаграждение за период от 26.05.2019г. до
31.07.2019г.; 722.31лв. - законна лихва за период от 31.07.2019г. до
20.12.2021г., поради неизпълнение на Договора, законна лихва върху
главницата, считано от 21.12.2021г.; 66.38лв. - съдебни разноски; както и
сумата от 50.00лв. - юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за
изпълнение е издадена по ч.гр.д. № 39/2022 по описа на Районен съд-Смолян
и същата е влязла в законна сила. Сключеният между Й. С. Г. и "***" ЕООД
договор за потребителски заем № ********** от 08.01.2018 г. е
недействителен осн. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК въпреки, че е налице влязла в
сила заповед за изпълнение. Иска е допустим по следните съображения:
Съгласно практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-
600/2019, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/2019 и С-
831/2019, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23 процесуалните
национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо,
следва да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е.
да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на
потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху
потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло
да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/2013 гаранции,
и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза
не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на
пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд
да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че
произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в
2
сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед
Директива 93/2013 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според
посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се
допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в
обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие
на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не
следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се
допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се
ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото
вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед
на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви,
които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са
били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да
са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това
производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са
неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/. Въз
основа на анализа на така формирана практика на СЕС е прието, че с оглед
предоставената с Директива 93/2013 засилена защита на потребителя в
качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се
ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени
й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за
изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на
потребителя в производство по спор относно действителността на
потребителски договор, включително когато произнасянето по
действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора
въпрос. Очевидно, в Заповед № 31/25.01,2022г., издадена по ч.гр.д № 39/2022г.
по описа на РС-Смолян въпросът с неравноправността на клаузите от договора
не е изследван, поради и което искът е допустим. - така например Определение
№ 2122/26.07.2024г. по дело № 356/2024 на ВКС
Съгласно чл. V от Договора за кредит на заемателят се предоставя
възможността за закупуване на допълнителен пакет услуги “*” в размер на
3801,96лв. Сумата по тази услуга следва да бъде заплащана на равни месечни
вноски от по 105,61 лв. за срок от 36 месеца. Дължимата вноска по
допълнителната пакетна услуга “*” е включена и в предоставеният на
заемателя Погасителен план. Успоредно с вноските по кредита, той заплаща в
3
рамките на 36 месеца обща погасителна вноска в размер от 252,00лв. -
включваща главница, лихва и таксата за допълнителната услуга “*”.
Така сключеният Договор за потребителски кредит *** * с №
********** от 08.01.2018г., подписан с ответното дружество "***" ЕООД,
ЕИК **. е недействителен.
Видно е, че изборът на допълнителна услуга към Заемният договор на
практика представлява едно допълнително възнаграждение за ползване на
предоставената в заем сума, което обаче не е включено в ГПР. Този факт е
индикация, че предоставянето на услугата “*” е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита. Тоест се явява разход по кредита, а не
допълнителна услуга, което е и в противоречие с правилото на чл. 11, т. 10 от
ЗПК. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело С-714/22, член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Годишният процент на разходите (ГПР) е посочен
единствено като процент, а именно 49,90%., при което формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , доколкото така отразен този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Този размер на ГПР обаче
не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по
кредита, а именно такъв разход е уговорената допълнителна услуга “*”.
Дължимата сума по тази услуга в размер на 3801,96лв. попада в приложното
поле на забраната, въведена с чл. 10а, ал.2 ЗПК. От съдържанието на Общи
условия на "*** България" ЕООД към договор за потребителски кредит се
4
установява, че включените допълнителни услуги включват приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства и възможността на
кредитополучателя да променя погасителния си план, които действия са
такива по усвояване и управление на кредита, поради което и същите са не
дължи ми, а клаузите, с които са уговорени, са нищожни. Съгласно чл. 22
ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер па предоставения кредит. Съобразно 5 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи но кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Не спазването на това изискване влече след себе си и
недействителността на договора за кредит
С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, се
твърди, че иска е недопустим с оглед на наличието на отрицателна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, а
именно влязъл с сила съдебен акт, с който е разрешен спора по Договор за
потребителски кредит № **********, а именно Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по частно гражданско дело №
39/2022 г. по описа на РС- Смолян.
Съответно налице са предпоставки да бъде прекратено производството
по настоящото дело на основание чл.130 от ГПК. Налице е процесуална
пречка за развитие на производството и същото подлежи на прекратяване.
В случая е налице хипотезата на чл. 299, ал.1 ГПК, а именно: Спорът
между страните е разрешен съгласно влязлата в Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК издадена по частно гражданско дело №
5
№ 39/2022 г. по описа на РС- Смолян, служебно известна на Съда.
Предмета на делото е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
срещу която ищцата Й. С. Г. не е възразила в срок. Не се установява правен
интерес за ищеца да предяви настоящия иск. Заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК е издадена за главница, договорно възнаграждение и лихви.
Клиентът, ищцата в случая, не е възразила и Заповедта е влязла в сила и
съгласно съдебната практика, същата има сила на пресъдено нещо. Влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува - така определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о. на ВКС, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о. на ВКС, определение №
576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС,
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на IV г. о. на
ВКС.
Също така, със Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, постановена по ч. гр. д. № 39/2022 г., заповедният съд е извършил
служебна проверка за неравноправност на договорни клаузи.
Приема се и че принципът за ефективна съдебна защита, за да
компенсира неравнопоставеността не може да доведе до цялостно
компенсиране на пълната пасивност в процеса на кредитополучателя и
последващо преразглеждане на приключил правен спор, (C-32/14 рт
01.10.2015г., **). В случая ищцата не се е възползвала от процесуалните
средства за защита срещу издадената Заповед за изпълнение, с оглед на
изложеното делото правилно е било прекратено.
В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение №
214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, изрично е
посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение.". Следователно по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в
сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2
ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС, цитирани по-горе.
Считам, че длъжникът не може да черпи права от собственото си
поведение - в случая бездействие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК.
Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на
6
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, т.е. като препис от нея се връчва на
длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се
издаде едва след влизането й в сила, арг. от чл. 416 ГПК, така и в решение №
118 от 12.12.2019 г. по т.д.№ 2288/18 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, постановено по
чл. 290 ГПК. Касае се отново за възражение срещу дължимостта на
процесните вземания, което ищцата е пропуснала да направи в срока за
оспорване на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл. 414 ГПК.
Длъжникът по влязлата в сила заповед за изпълнение може да оспори
ликвидността и изискуемостта на вземането по исков ред, но само ако са
налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или на чл. 439 ГПК.
Новооткритите обстоятелства и новите доказателства от значение за
издаването на заповедта са основание длъжникът да оспори вземането по реда
и в сроковете по чл. 424 ГПК. Новонастъпилите факти (тези след изтеклия
срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, когато заповедта е влязла в сила поради неподадено
или оттеглено възражение, респ. след приключване на съдебното дирене в
производството по уважения иск по чл. 422 ГПК) са основание длъжникът да
оспори изпълнението на вземането по влязлата в сила заповед с иска по чл.
439 ГПК (Определение № 262 от 9.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 586/2020 г.,
IV г. о.). Настоящият случай не е такъв.
В случая, ищцата Й. С. Г. е могла да изложи възраженията си по реда на
чл. 414 и чл. 424 ГПК, и същите не могат да бъдат наведени едва сега, тъй
като искът сега може да се основава само на факти, настъпили след
издаването на заповедта за изпълнение. Касае се за оспорвания на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането,
които са преклудирани, след като в случая не са налице специалните хипотези
по чл. 424 ГПК или по чл. 439 ГПК (Определение № 956 от 22.12.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о.) и също водят до недопустимост на
предявения иск.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи
възраженията си срещу дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424
ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са преклудирани. Така се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира приложение
7
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата давност е
всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а" ЗЗД. Целта на заповедното производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може
да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират
в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на
конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр.
д. № 5140/2015 г., IV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
194/2010 г., II т. о.). Поведението на Й. С. Г. в заповедното производство е
показателно относно признаването на дълга. Аргумент за противното не
следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да
възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава
за същата едва с връчването и. Въпреки това обаче законодателят е уредил
възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството - чрез
подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата
му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за
подаване на възражение. По действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение
по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 3 от 4.02.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 1722/2021 г., IV г. о.; Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 9.07.2013 г.на
ВКС поч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.; Определение № 480
от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.;
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.).
Към настоящия момент вече има и издаден и изпълнителен лист
.Считам, че ако ищцата Й. С. Г. е искала да оспори размера на присъдените
вземания, евентуално да предяви насрещен иск, то същата е имала тази
възможност като подаде Възражение по чл. 414 от ГПК срещу Заповедта за
изпълнение, но не се е възползвала от нея. В производството по чл. 410 от
8
ГПК ищецът нито е възразил срещу така издадената Заповед за изпълнение,
нито е пожелал да упражни каквито и да било други свои процесуални права.
Т.е. е счел вземането на кредитора за безспорно, поради което заповедният съд
е издал и изпълнителен лист. Считам, че поведението на Й. С. Г. следва да
бъде отчетено. Считам, че исканията, предявени с настоящия иск срещу
дружеството са преклудирани. Настоящият иск не е и такъв по чл. 424 от ГПК,
тъй като с исковата молба не са релевирани нито новооткрити обстоятелства,
нито нови писмени доказателства от съществено значение за делото.
Считам, че преюдициалното правоотношение има характер на
юридически факт за спорното право, и е обхванато от забраната на
пререшаемост на разрешения с влязло в сила решение правен спор. В т. 5 от
Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на
ОСГТК на ВКС (ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на
ВКС, по основанието за отмяна при противоречиви съдебни решения между
същите страни, същото искане и същото основание), е прието, че идентичност
в предмета на влезлите в сила съдебни решения е налице не само при пълен
обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по
делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси,
включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо.
Относно оспорването на договорения лихвен процент: Процесният
договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9,
ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът се е задължил да предостави на ищеца
заем, съгласно уговорените параметри и условия. Като такъв за него важат
допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно
чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12. ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна
страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за
писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването
му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7
ЗПК в процесния договор е посочена общата дължима сума по кредита,
сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и
9
дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е
посочено общото задължение по кредита И по закупени допълнителни услуги,
в която сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на
закупените допълнителни услуги. На ищеца е предоставен и погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Предоставени са й и общи условия по
договора за кредит, представляващи неразделна част от него. Всички
документи са подписани от ищеца.
В процесния договор за потребителски кредит се съдържа и
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл.11 ЗПК - посочен е годишният
лихвен процент - 41.17 %, посочен е и размера на ГПР - 49.90 %. Безспорно, че
посоченият годишен лихвен процент е фиксиран като не е предвидена
възможност за промяната му. Няма съмнение, че не е налице заявеното
основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно -
противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно
решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът
им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че кредиторът-ответното
дружество попада в обхвата на определението за небанковите финансови
институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би
могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства. поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези
предлагани от банките. Допълнително набират финансов ресурс и със заемни
средства, за които също заплащат лихви. Ето защо считам твърденията в
исковата молба, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък
в сравнение с банковите, за неверни. Напротив, банките могат да привлекат
депозитни средства по всяко време на дейността и това е една от основните им
дейности, докато *** България ЕООД разчита единствено на собствените си
10
средства, част от които представляват получените договорни възнаграждения
и такси по предоставените кредити, а друга част - заемни средства, поради
което и цената на финансовия ресурс, който се предоставя на свой ред на
кредитополучателите е по-висока. Отделно от това, небанковите институции
кредитират лица, които не могат да получат финансиране от банка, което на
свой ред води до увеличаване на риска от невръщане на сумата. И на последно
място, последните години подобни дела са основно препитание на група
адвокати, което допълнително оскъпява ресурса и води до липса на достъп до
заемни средства на все повече кредитоискатели.
Още с параграф 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС №
1238/25.06.1951 г. за определяне максималния процент на договорните лихви.
Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до
размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и
принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна
лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната лихва
е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й
размер от 3765.02 лв., която е следвало да бъде върната в срок от 36 месеца и
съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за кредит, предоставен от
финансова институция, която се издържа само и единствено от това, размерът
на годишния лихвен процент от 41.17 % при потребителски заем със срок на
ползване от 30 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с
разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Следва да се
посочи, че към момента на подписване на процесния договор е в сила
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на
възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна,
по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да
се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
11
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В случая, както беше
посочено по-горе ГПР е в размер на 49.90 %, което е по- малко от предвидения
в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен размер. А с оглед различния
начин на изчисляване на ГПР и ГЛП, то ГЛП също е в границите на
нормативната разпоредба.
С оглед на тези обстоятелства меродавна е пазарната цена на кредитите
в сектора, а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване
участват и дължимите от потребителя лихви. В по-старата съдебна практика,
действително се приемаше, че нищожни като противоречащи на добрите
нрави са клаузите за лихви, надвишаващи дори трикратния размер на
законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а
когато е обезпечено - до двукратния размер. Тази практика, обаче, вече е
преосмислена с оглед последващите изменения на ЗПК със ЗИДЗПК (обн.,
ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014).
В случая няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите са
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва,
че законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ
плюс 10 %, т.е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над
50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния
процент на разходите, законодателят е защитил правата на длъжника-
кредитополучател от едностранен произвол на по-силната страна, каквато е
кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на законодателя за тази промяна,
които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за
изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от
30.01.2014 г., 42-то НС, където се обосновават нужда от предоставяне на по-
високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви
следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни
длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност. До предвидения размер в
чл. 19, ал. 4 ЗПК страните могат свободно да се договорят и потребителят
може да извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него, като
12
с уговорения в процесния договор ГПР в размер на 49.90 %, са спазени тези
изисквания, съответно клаузата за заплащане на договорна лихва от 41.00 %
фиксиран годишен лихвен процент се явява действителна.
Относно оспорване размер на ГПР:
В процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран като
абсолютна процентна стойност - 49.90 %. Изискването на закона за посочване
на годишния процент на разходите има за цел да защити правата на
потребителите на услугата като гарантира информирането им за
максималната цена, която те биха заплатили за услугата, за периода на
погасяване на кредита. Тази цена включва всички оправдани разходи за
кредитодателя, които той, като професионалист в тази област, следва да
предвиди към момента на сключване на договора, примерно изброени в чл. 19,
ал. 1 от ЗПК (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора). Възнаграждението за кредитодателя
(възнаградителна лихва) за ползвания от страна на потребителя паричен
ресурс е само един от компонентите на ГПР, а останалите, са онези
предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на
услугата. В чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от
ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен
ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид
общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените
допълнителни допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за
който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се
приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора. Ето
защо считам за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата
молба, че не е установен механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви
компоненти са включени в него, освен размера на договорената
възнаградителна лихва. Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ
към него, безспорно може да се изведе извод, че в размера на ГПР е включен
уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани
при изчисляването на гПр съгласно Приложение 1. Както посочих вече, в
договора за кредит е посочен и общият размер на дължимата сума по
предоставения кредит, включваща главница и договорна лихва, с оглед на
13
което по лесен и разбираем начин потребителят може да установи какво е
оскъпяването на кредита.
Освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се
тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПр да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че
има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК,
която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност
на договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да
ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с
огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста
печалба. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на
определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при
сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение
№ 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по
описа на ОС - Шумен). Въз основа на горното считам за неоснователни и
твърденията на ищеца, че възнаграждението за предоставени допълнителни
услуги е следвало да са включени в ГПР, като по този начин се надхвърлял
допустимият размер на разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това, с оглед
разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че
размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава
размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия
договор за кредит.
Считам за неправилни доводите на ищеца, че с уговарянето на
допълнителните услуги се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК като възнаграждението по същите представлява скрит разход за
кредитора. Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по
кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф Директива 2008/48 . В практиката има различни становища кога това
изискване е нарушено. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
14
размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а
регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря
формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния
договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г.,
постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). Въз
основа на горното считам за неоснователни и твърденията на ищеца, че с
предоставянето на допълнителни услуги Фаст и Флекси се прикриват разходи,
които по своето същество следва да са включени в ГПР.
Необходимо е да се извърши преценка доколко услугите следва да бъдат
включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен
отговор по първата преценка, води до недействителност на договора съгласно
буквата на закона.
2.1. Така, на първо място е необходимо да се изследва въпросът дали
закупените допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР. Считам, че
отговорът на този въпрос е отрицателен.
Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда
легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“,
като предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.“ Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за
потребителя е разход, който: i) е пряко свързан с договора за потребителски
кредит; ii) трябва да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход е
задължителен; iii) Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато iv) сключването на договора за допълнителна услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато v)
предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и
условия. Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на
ЗПК възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.3, буква
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита
за потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от
Преамбюла на същата Директива, съобразно която „Държавите-членки следва
да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които
забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за
кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна
услуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или
други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива
комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва да
бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно
допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или
15
за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези
допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита
или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието
на такива разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на кредитора са
известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на
потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не
зависи от конкретните особености или положението на потребителя".
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако
потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за
процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако
кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в
случая.
Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените
правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги,
които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от общия
размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата
на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за допълнителни услуги,
които не съставляват такова условие. В допълнение следва да се посочи също,
че предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е
предоставил на ищеца по нейно искане.
В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди
сключването на договор за договорните условия и последиците от това
сключване е от съществено значение за потребителя. По-специално въз основа
на тази информация последният решава дали желае да бъде обвързан от
условията, предварително изготвени от търговеца (така: решение от 21
декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, C - 154/15. C-307/15 и В-308/15,
ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и
други, C - 186/16, EU: C: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация
длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително
предоставени от кредитора.
2.2. На второ място, след преценката дали възнаграждението за
допълнителните услуги следва да се включи или не в ГПР, следва да се
направи преценка дали неправилното посочване на годишен лихвен процент
на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител -
кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на годишен
процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците,
предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за
потребителски кредит.
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че
възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния процент
на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма
неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пар.
2, буква „ж" от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Считам, че
неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е
налице, а не е в конкретния случай, не може и не трябва да се приравни на
липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно
нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът
на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на
потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на
16
подписания договор при сключването му, европейското законодателство
изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г.,
Bucura, C-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т. 57 и цитираната съдебна
практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора за
кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други
плащания, каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги,
като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за целия
кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя.
Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е
наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат
за него по силата на договора за кредит, които формират общия размер на
разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Отделно,
потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за
допълнителните услуги, но е преценил, че иска да получи приоритетно
разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на вноски, да
плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната си дата.
Щом има яснота за задълженията на потребителя отделно по кредита и
отделно за допълнителните услуги, а също така е посочена и общо дължимата
сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как да се приеме,
че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на разходите е
неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва.
Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент
на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява
решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална
юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по
кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost,
C-76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд
решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично да се
посочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на
годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред него от
националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в които е
нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на
разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула без
необходимите за изчислението данни. Тези фактически констатации са
напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично
записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни
редове.
С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има
неточно посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на
потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено, считам, че
не може да се приложат последиците, предвидени за липса на посочване на
ГПР.
По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж" от
Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно
посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като конкретен
процент в договора за потребителски кредит, записан е и лихвеният процент
на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите редове в
договора е посочена ясно и таксата за незадължителни допълнителни услуги,
която не е част от годишния процент на разходите и не е част от основното
съдържание на договора. Такава неточност, дори да би съществувала, не може
да се приеме за липса на годишен процент на разходите, при която съдът да
може да приложи последиците за непосочване на годишния процент на
разходите, при положение, че тази последица е най-тежката гражданскоправна
17
санкция - пълна недействителност на целия договор за потребителски кредит.
Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя,
които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на
споразумение за такива допълнителни услуги е задължително условие за
получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби
на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж" от Директива
2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност,
на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са
задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като
годишният процент на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира
от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи
по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако
сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на
кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение
не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите.
По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния
процент на разходите, няма.
Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на
годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе
до недействителност на целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване
на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат
всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции.
Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по
дело C 42/15, цитирано и от националния съд. В него е прието, че , Докато
изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените
санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“ (в този
смисъл също и решение от 27 март 2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, C-565/12,
EU:C:2014:190, т. 43). Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите
от държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното
нарушение следва да се тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за
Европейския съюз, съобразно който принципът на пропорционалността
изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото за постигане на
целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения
интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените
цели. В практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с
възможността за ангажиране на отговорността на Общността за вреди,
че законодателни ограничения на правото на собственост и на свободно
упражняване на икономическа дейност са непропорционални, когато нанасят
нетърпима вреда на самото съдържание на посочените права (така решение
по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181). Считам, че същият
критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите-
членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система
от санкции" според мен задължава всеки национален законодател да въведе не
една унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани
санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което очевидно
непропорционално би било предвиждането на най-тежката санкция пълна
недействителност на договора за кредит, при която потребителят връща само
главницата по договора, дори за по-леки нарушения.
В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите,
в които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да
може да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата
част от договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл.
26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече нищожност на
18
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните и части“. Това напълно кореспондира с практиката на
Съда - напр. дело В - 126/17, решение C-126/17, пар. 37: „Следва да се
припомни, че по отношение на въздействието на констатацията, че
договорните условия са неравноправни по отношение на валидността на
съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че
посоченият „договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако
може да оцелее без несправедливите условия
Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива
2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид цитираната
практика на Съда считам, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за
допълнителни услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне на
кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на
основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и правото
на Съюза, съобразно практиката на Съда на ЕС, допуска недействителността
да се преценява отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на
договора, при което действието на договора се запазва без тези
недействителни клаузи, то на по-силно основание това следва да важи за
допълнителни услуги, които не са част от основния предмет на договора.
Клаузата за допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния
предмет на договора за кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде
сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга
приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на датата на
плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за
недействителност на тази клауза В исковата молба неоснователно се твърди и
че клаузата от договора за кредит, с която са уговорени условията за
предоставяне на допълнителни услуги по кредита е нищожна тъй като
противоречи на на чл.19, ал.3 и ал.4 и чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
Съгласно сключения договор за кредит в раздел V „Поискани от Клиента
допълнителни възможности“ ищеца е избрала за закупи допълнителни услуги,
като изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит. В
следващия раздел VI „Параметри“, са посочени параметрите по кредита, както
и параметрите по избраните допълнителни услуги. След като ищеца е заявил
желание да ползва същите, се е съгласил да заплати уговореното между
страните в договора възнаграждение за същите тези услуги, то не може да се
твърди, че са лишени от смисъл или съдържание.
19
Условията за предоставяне на допълнителни услуги са регламентирани в
т.15. от ОУ към ДПК, като изрично е посочено, че същата точка се отнася само
за ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“.
В раздел „А“ на ДПК „Декларации“ пък е посочено, че неразделна част от
ДПК са Общите условия/ОУ/ на кредитора за физически лица. Посочено е, че
при подписването на договора препис от ОУ са предадени на клиента,
запознал се е с тях и ги приема. Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на
допълнителни услуги е изцяло решение на клиента, като закупуваното не е
задължително условие за сключване на договора, а е опционално.
При заявяване от страна на ищцът на допълнителната, но
незадължителна услуга , представителите на ответното дружество са
извършили всички необходими действия за проучването на кредитната
способност на ищецът, подготвили са нужните документи и са сключили
договора в максимално кратки срокове. Тази услуга е предоставена на ищцът
и последния се е възползвал от нея. Искането за кредит е подадено от него и
одобрено е в рамките на същия ден - 08.01.2018г., като договорът за кредит е
сключен на същия ден 08.01.2018г.. а размерът на предоставения заем е усвоен
от ищеца на същия ден с част от сумата в размер на 1028.90 лв е извършено
вътрешно рефинансиране към *** България ЕООД, а останалата сума в размер
на 1971.10 лв е преведена по избрания от ищцата метод - чрез банков превод.
Общ размер главница - 3000.00 лв.
Това доказва, недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил добре
информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично
желание да се възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след
подаване на искането за кредит и въпреки това е взел решение да предяви
съдебни претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения
защо счита за недължимо уговореното възнаграждение за предоставени
допълнителни услуги.
Със закупуването на незадължителни услуги ищецът си е осигурил
възможността да отлага определен брой погасителни вноски. Тази процедура
се осъществява по реда и при условията, посочени в т.15.2.1 от ОУ, озаглавена
„Отлагане на вноски“, като длъжникът въпреки предоставената възможност
със закупената от него услуга, се е възползвал от същата( има сключени Анекс
№ 1 за отлагане на вноски). Намаляване на определен брой погасителни
20
вноски. Така, ако доходът на длъжника намалее, той ще може да поиска от
кредитора да му намали с до 75 % размера на определен брой погасителни
вноски Процедурата е описана в т. 15.2.2 от ОУ „Намаляване на погасителни
вноски", като длъжникът въпреки предоставената възможност със закупената
от него услуга , не се е възползвал от същата. Смяна на падежната дата на
вноските. Тази уговорка дава на длъжника гаранцията, че ако сменят датата на
заплащане на месечните им възнаграждения, същият ще могат да променят и
падежната дата по кредита си, така че да е удобна за тях /т.15.2.3 от ОУ
„Промяна на дата на падеж"/, като длъжникът въпреки предоставената
възможност със закупената от тях услуга, не се е възползвал от същата.
Неоснователно е и твърдението на ищеца, че уговорените клаузи за
предоставени допълнителни услуги водят до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца, респ. до нищожност на клаузата поради
неравноправност. Съгласно постановената съдебна практика, за да се прецени
дали конкретните договорни клаузи изключват общия принцип, въведен с чл.
143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,
както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация. От изложеното по-горе безспорно се доказа, че всички клаузи по
договора за кредит са индивидуално уговорени между страните. На ищеца от
страна на кредитора е била предоставената цялата преддоговорна
информация, с която същия е имал възможност да се запознае и разбере
параметрите и условията на кредита още преди да бъде постигнато съгласие от
двете страни за сключване на договор за кредит. От представените към
настоящия отговор писмени доказателства е очевадно и че всички клаузи от
договора и общите условия към него са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, като ясно е посочено какво представляват предоставените
допълнителни услуги и каква цена следва да плати кредитополучателят за
същите. Отделно от това съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми, какъвто е и настоящия случай. В
тази връзка, напълно неоснователни са всички твърдения в исковата молба, че
част от клаузите на процесния договор за кредит са неравноправни.
Видно от съдържанието на процесния Договор за кредит, ищецът сам е
21
пожелал да се възползва от предоставяне на незадължителни допълнителни
услуги. Изрично в договора за кредит е посочено, че при кандидатстването си
за потребителски кредит, кредитополучателят е поискал да закупи
допълнителна незадължителна услуга, т.е. изборът и закупуването на
допълнителни услуги не е задължително условие за сключване на договора за
кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не
закупят допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни
услуги към ДПК. Настоящата точка се отнася и прилага единствено по
ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга". Т.е.
безспорно е, че изборът за закупуване на допълнителни услуги е изцяло в
зависимост от волята на клиента, като закупуваното не е задължително
условие за сключване на договора, а е опционално.
Страните са постигнали съгласие за сключване на договор с включена
допълнителни услуги. Осигуряването на необходимия ресурс, за да се
отговори на поетия ангажимент и заявеното желание на клиента е свързано с
допълнителни разходи за кредитора, поради което и услугите се предоставят
срещу възнаграждение. Редът за използването на допълнителните услуги е
подробно описан в общите условия към ДПК, представляващи неразделна
част от договора. Така заявените от ищеца допълнителни услуги не
противоречат на добрите нрави. В българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действа принципът на свободното
договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва
в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам
определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те
съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на
индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на
договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат
договор за кредит. С оглед на същия принцип на свобода на договаряне,
кредиторът е предложил, а ищеца е поискал и закупил тези допълнителни
услуги. Ищецът е попълнил искане за отпускане на потребителски кредит. В
това искане е посочила изрично, че желае да се възползва от пакета от
допълнителни услуги. На същия е предоставена допълнителна преддоговорна
информация, в която ясно са дефинирани както услугите, така и тяхната цена.
22
Ищецът е преценил, че е съгласен с тази цена още на преддоговорния етап,
заявил е пред кредитора в искането за отпускане на кредит, че желае да се
възползва от тези допълнителни услуги, подписал е договор за кредит с
кредитора, където отново са били уговорени същите тези допълнителни
услуги.
Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е
изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен
случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може
да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на
чл. 9 ЗЗД ищеца е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са
нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва.
В конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1 от
ЗЗД, тъй като страните по договора са имали за цел реализиране на процесната
сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него
начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане на определен
правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва
да отговаря формата и съдържанието на договора. Неспазването на
залегналото в тези разпоредби изискване би довело до нищожност поради
противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването
па процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от
29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС -
Шумен).
Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги. са ясно
определени, на първо място, в допълнителната преддоговорна информация
предоставена на ищеца. Т.е. същата е била наясно с параметрите на
допълнителна услуга, вкл. Дължимото възнаграждение, в случай че поиска
такава, още преди подаването на искането за потребителски кредит.
Всеки кредитор предлага различни преференции, опции и услуги на
клиентите си и те не са включени в ГПР по същите съображения. Съгласно §
12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително
изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и
същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на
23
предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по
отношение на интересите на страните по договора и условията и
изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от
настоящата директива. Ето защо следва да се уточни, че такива договори не се
смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива
видове договори включват например застрахователния договор, при който
застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е
направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Съответно налице са предпоставки да бъде прекратено производството
по настоящото дело на основание чл.130 от ГПК. Налице е процесуална
пречка за развитие на производството и същото подлежи на прекратяване.
Законът регламентира забрана за преразглеждане на правен спор,който е
разгледан и за който има стабилизиран съдебен акт. В конкретния случай с
исковата молба ищцата Й. С. Г. претендира да бъде прогласена
недействителност на договор за паричен заем,който иск принципно може да
бъде предявен без ограничение във времето,но не и в хипотезата,когато е
налице стабилизиран съдебен акт,с който са присъдени парични суми по
същия договор като същите са присъдени на договорно основание.
Гражданският процесуален кодекс предвижда,че когато вземане е
претендирано по реда на заповедното производство,страната длъжник в срока
за подаване на възражение е длъжна да релевира всички възражения,с които
разполага срещу вземането,а ако не го стори,тези възражения се преклудират.
Разпоредбата на чл.424 от ГПК регламентира право на длъжника да оспори
вземането след срока за възражение само въз основа на новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства,които са от съществено
значение по делото и които не са били известни към срока за подаване на
възражение.
24
Доводите касателно недействителността на договорното
правоотношение страната длъжник е могла да релевира чрез подаване на
възражение в срока по чл.414 от ГПК,респективно като не е подала
възражение,заповедта за изпълнение се е стабилизирала и не се явява
допустимо преразглеждане на правния спор относно това дали договорът е
действителен,съответно в зависимост от това дали договорът е действителен -
колко и какви парични суми са дължими по същия договор за кредит.
С оглед това,че с исковата молба,подадена от ищцата Й. С. Г. се излагат
твърдения за недействителност на договора,които твърдения са относими към
момента на сключване на договора,както и като бъде отчетено,че като
длъжник по заповед за изпълнение Цветанка Стефанова Якимова не е
депозирала възражение и не се развило исково производство,в което да бъдат
разгледани евентуални доводи на Й. С. Г. относно недействителността на
договора за потребителски кредит.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО.
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение на 12.01.2026 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 11,30 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
25