Р Е
Ш Е Н
И Е
№
1926 12.06.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично
заседание на първи юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 14952 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с
правна квалификация по чл. 439 от ГПК.
Производството по делото е
образувано по искова молба на Е.Д.Т., ЕГН ********** *** против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо
Петков-Казанджията“ №4-6, представлявано от у. Р.И.М.-Т., за признаване на
установено, че ищецът не дължи следните суми: 6474,67 лева –главница дължима по
договор за кредит и поръчителство, ведно със законната лихва от 08,08,2011 г.
до изплащане на вземането, сумата от 250,84 лева – разноски по ч.гр.д. №
14285/11 г. по описа на ПдРС.
В
исковата молба ищецът твърди, че в полза на „Прокредит банк България“ АД,
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 14285/11 г. на ПдРС за
следните суми: 6624,67 лв. главница, 39,37 лв. – лихва за периода от 23,03,2011
г. -04,04,2011 г., ведно със законна лихва от 08,08,2011 г. до изплащане на
вземането, 250,84 лв. – разноски по делото. Твърди, че процесното вземане е
погасено по давност след издаване на изпълнителния лист. Процесното
вземане било прехвърлено
на „Еос матрикс“ ЕООД с
договор за цесия от
14.11.2016г., като за
събирането му е
образувано изпълнително дело №****. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск по основание и размер.
Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от
фактическа страна следното:
От приложените по делото
писмени доказателства се установява, че ищцата е осъдена въз основа на
изпълнителен лист издаден на 10,08,2011 г. по ч.гр. д. № 14285/2011 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, да заплати на
„ПроКредит Банк (България) АД, ЕИК *********, следните суми: 6624,67
лева - просрочена главница по Договор за банков кредит от 19,06,2008 г., 140,89 лева – разноски по делото.
От
приложеното копие на изп.д.№ *** г. по описа на ***** от регистъра на КЧСИ, с
район на действие ПдОС, се установява, че производството е образувано по молба
на ПроКредит Банк (България) АД на
14.09.2011 г. въз основа на издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 14285/2011
г. по описа на Районен съд – Пловдив. В последствие с постановление от
15,06,2016 г. *** е конституирал като взискател по изп. дело ЕОС Матрикс ООД
поради прехвърляне на процесното вземане с договор за цесия. По това
изпълнително дело са извършвани множество изпълнителни действия.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Спорът
по делото се концентрира върху въпроса погасени ли са процесните суми в рамките
на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.
С
предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно
чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и
има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство
ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в
производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника
следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на
такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В
производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил
редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК
длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва
правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на
вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен
предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за
изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се
издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно
изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова неподаването на
възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното
решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК имат за последица създаване
на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая, издадената заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист по ч.гр.д. №
14285/2011 г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с
посочените по-горе правни последици. Именно поради това искът по чл.439 ГПК
може да се основа само на факти, настъпили след стабилизирането на
изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното
удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни
на ищцата и които е могла да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК,
се преклудира.
Наведеното
от ищцата основание за недължимост на процесните суми е тяхното погасяване по
давност. Процесните вземания, установени по своето основание с влязлата в сила
заповед за изпълнение на парично задължение касаят договор за банков кредит от
19,06,2008 г., вземанията по който се погасяват с петгодишна погасителна давност, уредена в нормата на
чл.110 ЗЗД. Константната съдебна
практика приема, че при
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща
този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. (В този смисъл Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. №
1200/2011 г., II т. о., ТК; Решение №28 от 05.04.2012г. по
гр.д.№523 от 2011г.,ІІІ г.о.).
Вземането
за разноски се погасява също с петгодишна
погасителна давност.
Относно твърденията на ищеца, че
вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу нея
изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В
същото се прие, че задължителните указания, дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да
се считат за изгубили сила, предвид новите обществени реалности и промените в
процесуалната уредба. По задължителен начин се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен), или да „не действа” (да не иска нови
изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се прие, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането
от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда
да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от
него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Освен
това не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в
рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита
давността за прекъсната. Това следва от самата разпоредба на чл. 116, б. „в” ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане” на изпълнителни
действия, а не „извършени” или друга подобна формулировка.
Искането на кредитора за
прилагане на определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване
на давността, независимо дали действия по
реализирането му са предприети от ***. В този смисъл е и трайната практика на
различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 32 от 09.01.2017 г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на
Окръжен съд – Пловдив, решение № 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. №
647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр. д. № 1148/2017 г. на VIII състав
на Окръжен съд – Пловдив, решение № 1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017
г. на VII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в.
гр. д. № 387/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната практика по безпротиворечив
начин се приема, че за нуждите на преценката дали изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8
ГПК и дали вземането на кредитора е погасено по давност е без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е
поддържал висящността на изпълнителния
процес с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не
следва да бъде санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на
вземането му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния
изпълнител или безуспешност на посочения изпълнителен способ. Точно такъв е и
процесният случай.
Съгласно даденото с ППВС № 3/ 18.11.1980
г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/
26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, е
дадено противоположно разрешение като е прието, че ППВС №3/80г. е загубило
сила и в изпълнителното производство давността
се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение.
Отмяната на ППВС № 3/ 18.11.1980 г. има
действие обаче от 26.06.2015 г. –
датата, на която е прието противоположното тълкуване по тълк. д. № 2/ 2013 г.
на ОСГТК, в който смисъл е Решение №51 от 21.02.2019г.
на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV г.
о., ГК и Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г., ІV г. о.
Следователно до 26.06.2015 г. давността
по отношение на сумите, които Е.Т. е осъдена да заплати е била спряна по силата
на самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително производство.
Давността е продължила да тече след 26.06.2015 г. и към датата на подаване на
исковата молба в съда -20.09.2019г. не е изтекла, поради липса на период по -дълъг от 5 години,
водещ до погасяване на вземанията.
Досежно
твърденията на ищцата, че не е била уведомена своевременно за цесията, съдът го
намира за неоснователно. Що се касае до уведомяването по чл.99 ал.4 от ЗЗД, то
има това значение, че стабилизира правата в лицето на цесионера и не може да
бъде изпълнено валидно другиму. Длъжникът може да възразява успешно за липсата
на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.
Ответникът- цесионер се явява частен правоприемник на взискателя – цедент по силата
на договор за цесия от 18,04,2016 г. и съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК субективните
предели на издадения изпълнителен лист обхващат и това лице. Поради това
възраженията на ищцовата страна, че не била уведомена за цесията са
неоснователни.
По изложените съображения предявеният отрицателен установителен
иск следва да бъде отхвърлен.
При този изход на правния спор ответникът на основание чл. 78,
ал.3 ГПК, вр. чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно действителната фактическа и правна сложност на делото
и материалният интерес от него, конкретният размер на присъденото
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен на 100 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.Д.Т., ЕГН ********** *** против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо
Петков-Казанджията“ №4-6, представлявано от у. Р.И.М.Т. отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на ответното дружеството следните суми: 6474,67
лева –главница дължима по договор за кредит от 19.06.2008 г., ведно със
законната лихва от 08,08,2011 г. до изплащане на вземането, 250,84 лева –
разноски по ч.гр.д. № 14285/11 г. по описа на
ПдРС.
ОСЪЖДА Е.Д.Т., ЕГН **********
***, да заплати на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо
Петков-Казанджията“ №4-6, представлявано от у. Р.И.М.Т. сумата от 100 лева (сто лева), представляваща
разноски по делото, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Николай Стоянов
Вярно
с оригинала!
РЦ