Р Е Ш Е Н И Е
№
град София, …………2022 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание, проведено на шести октомври през две хиляди двадесет
и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ СТОЙЧО ПОПОВ
При секретаря
Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова в. гр. д. № 4934/2020 г. по описа на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 24.02.2020 г., постановено по
гр.д. № 17508/2019 г по описа на СРС съдът признава за установено че М.Л.И. е ЕГН ********** дължи на „Т.Б.”
ЕАД, с ЕИК ******, на осн чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД сумата от 86.56 лева - непогасена главница, от
които: 19.99 лева - абонаментна такса и 15.59 лева лизингова вноска за
предпочетен номер ++359*********, за които е издадена Фактура №
**********/10.07.2016 г. за отчетен период 10.06.2016 г. - 09.07.2016 г.; 26.89
лева - абонаментна такса и използвани услуги и 15.59 лева лизингова вноска за
предпочетен номер ++359*********, за които е издадена Фактура
№**********/10.08.2016 г. отчетен период 10.07.2016 г. - 09.08.2016 г.; 8.50
лева - остатък от лизингова вноска за предпочетен номер ++359*********, за които
е издадена Фактура №**********/10.09.2016 г. за отчетен период 10.08.2016 г.
-09.09.2016 г., ведно със законната лихва от
28.09.2018 г. до окончателното плащане, като отхвърля иска е правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД за
сумата от 249.44 лева -
начислени накуп 15 лизингови вноски по Договор за лизинг от 20.01.2016 г., за
които суми има издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
63282/2018 г. по описа на CPC, II ГО, 74 състав. Съобразно с изхода на делото
съдът разпределя и разноските между страните.
Недоволен от съдебното решение в неговата отхвърлителна
част е останал ищецът- „Т.Б.” ЕАД, който в срок е подал настоящата въззивна
жалба, като излага, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че вземането
в размер на 249,44 лв. съставлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД. Освен
това сочи, че съдът неправилно е разглеждал клаузата на чл. 12 от договора за
лизинг, доколкото в настоящия случай срокът на договора е изтекъл и спорът не касае
предсрочна изискуемост на вноски по договор за лизинг, а тяхната дължимост въз
основа на изтекъл редовен срок за плащане. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск и в тази
му част.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника - М.Л.И., чрез назначения й особен представител, с който се излага
становище за правилност и законосъобразност на съдебното решение, в обжалваната
част и съответно си иска неговото потвърждаване.
Страните не са направили доказателствени искания пред
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, като
обсъди събраните по
делото доказателства, становищата
и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
От представените по делото доказателства се установява,
че в полза на въззивника е издадена заповед за изпълнение срещу въззиваемия за
дължими суми по договор за предоставяне на услуги и за сумата в размер на 249,44 лв., предсрочно изискуеми вноски по
договор за лизинг от 20.01.2016 г. ( посочени в исковата молба като начислени
накуп вноски). Съобразно чл. 12 от договора за лизинг лизингодателят
( въззивникът) има право с писмено уведомление да обяви вноските по договора за
предсрочно изискуеми при неизпълнение на задълженията от страна на въззиваемия.
По делото не са представени доказателства за заплащане на
задълженията от страна на въззиваемия, като няма и твърдения в тази насока.
При така установеното съдът намира следното:
Основателно е възражението на въззивника за наличие на
неправилна правна квалификация от страна на първоинстанционния съд на
претенцията за заплащане на сумата 249,44 лв. като вземане по реда на чл. 92 ЗЗД( неустойка). Видно от направените твърдения в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и в обстоятелствената част на исковата молба, претенцията
касае вземане за уговорени по договор за лизинг вноски въз основа на твърдяна
предсрочна изискуемост или съответно искът следва да се определи като такъв по
чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД. Грешната
правна квалификация обаче не е довела до накърняване на правата на която и да е
от страните, предвид което не се налага въззивната инстанция да дава нови
указания по доказателствената тежест и да събира доказателства във връзка с
тях.
Въпреки установената грешна правна квалификация на иска,
първоинстанционния съд е изградил правилни правни изводи досежно
неоснователността на претенцията на базата на предсрочна изискуемост, предвид
което вероятно се касае за направена техническа грешка. Както е посочено и
горе, въззивникът, в качеството на лизингодател, има
право да обяви предсрочна изискуемост на всички вноски, дължими по договора за
лизинг при неизпълнение от страна на въззиваемия, а по делото не са представени
доказателства за изпълнението на нито едно от тези задължения. В същото време
чл. 12 от договора предвижда, че това право следва да бъде упражнено чрез
писмено уведомление до лизингополучателя, за
отправянето на което не са представени доказателства. Доколкото предсрочната
изискуемост не е обявена по установения в договора ред, то следва да се приеме,
че такава не е настъпила.
Към 28.01.2020 г.( датата на която е приключило съдебното
следствие) обаче всички вноски по кредита вече са с настъпил падеж и съответно
са изискуеми, независимо от въпроса за предсрочната изискуемост. Предвид което
съдът следва да уважи иска.
С оглед горното съдът следва да отмени съдебното решение
в обжалваната част и в частта за разноските и да уважи иска за сумата от 249,44
лв.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор въззивникът има право на
направените от него разноски както следва:
За заповедното производство в размер на 360 лв. с ДДС
адвокатско възнаграждение и 25 лв. държавна такса.
За първоинстанционното производство: 25 лв. държавна
такса, 300 лв. разноски за особен представител и 300 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение, като в тази връзка съдът намира, че направеното възражение за
прекомерност е неоснователно, доколкото това е минималният размер на
възнаграждението съобразно правилата, установени от НМРАВ.
За въззивното производство: 25 лв. заплатена държавна
такса и 100 лв. разноски за особен представител.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от 24.02.2020 г., постановено по гр.д. № 17508/2019 г по
описа на СРС, в частта, с която съдът отхвърля иска е правно
основание чл. 422 ГПК вр. с
чл. 92 ЗЗД за сумата от 249.44 лева - начислени накуп 15 лизингови вноски по Договор
за лизинг от 20.01.2016 г.,
за които суми има издадена
Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. №
63282/2018 г. по описа на CPC, II ГО, 74 състав и в частта за разноските и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79 ЗЗД, че М.Л.И. е ЕГН ********** дължи на „Т.Б.” ЕАД, с ЕИК ****** сумата от 249.44 лева -15 лизингови вноски по Договор за
лизинг от 20.01.2016 г., за
които суми има издадена Заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 63282/2018 г. по описа на
CPC, II ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА М.Л.И. е ЕГН ********** да заплати „Т.Б.” ЕАД, с ЕИК ****** сумата от
1135 лв. разноски за заповедно, първоинстанционно и въззивно производство.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.