№ 18939
гр. София, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110157330 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Д. Д., чрез адв. М.,
срещу „..“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, евентуално пр. 2, евентуално пр. 3 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване нищожността на клаузите по чл. 20, чл. 21,
ал. 4 и чл. 24, ал. 5 от договор за кредит „Бяла карта“ № ...2024 г., поради
противоречието им със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално поради
накърняване на добрите нрави, както и поради неравноправния им характер.
Ищецът твърди, че сключил с ответното дружеството договор за кредит „Бяла
карта“ от 08.05.2024 г., по силата на който кредитодателят се задължил да му
предостави револвиращ кредит, в размер на 1000 лв. В чл. 20 било уговорено, че ако
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срок от три дни,
дължи неустойка в размер на 15% от усвоената и непогасена главница, начислена към
текущото задължение за съответния месец. Съгласно чл. 21, ал. 4, при забава за
плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 11 от договора,
кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер
на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното задължение. В чл. 21, ал. 5 било
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят
дължи еднократно плащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходите по
извънсъдебно събиране на задължението. Ищецът счита, че посочените клаузи от
1
договора са нищожни поради противоречието им с добрите нрави, както и поради
нарушаване на нормите на ЗПК и ЗЗП. Счита, че клаузата по чл. 20 от договора има
неравноправен характер, както и че има за цел заобикаляне на изискванията по чл. 33
ЗПК. Твърди, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, поради
което накърнява добрите нрави. Излага съображения в подкрепа на твърдението му, че
клаузите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора са нищожни поради противоречието им с
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, заобикаляне на изискванията по чл. 33 ЗПК, накърняване на
добрите нрави, както и поради неравноправния им характер. Счита, че оспорваните
клаузи от договора накърняват принципите на добросъвестност и справедливост. В
тази връзка, моли съда да прогласи нищожността им. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. Н., е подал отговор на исковата
молба. Потвърждава наличието на сключен с ищеца договор за кредит „Бяла карта“ №
...2024 г., по силата на който му предоставил револвиращ кредит с уговорен лимит от
1000 лв. Твърди, че на 17.10.2024 г., въз основа на подписано Приложение № 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г., е прехвърлил
вземанията по процесния договор в полза на „..“ ЕАД, за което обстоятелство ищецът
бил уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В тази връзка, счита че не е надлежна страна
по предявените искове, поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане
като недопустими. Оспорва предявените искове като неоснователни. Излага подробни
съображения относно действителността на оспорваните клаузи.
По допустимостта на иска:
Ответникът е направил искане за прекратяване на производството
поради това, че е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск,
тъй като по силата на сключен договор за цесия от 30.11.2023 г. вземанията по
процесния договор за кредит са прехвърлени на „..“ ЕАД и приложение №3
към него е посочено името на ищеца. По така направеното искане съдът
намира следното: От съществено значение за допустимостта на
производството в случая е дали уведомяването за цесията е настъпило в хода
на висящ съдебен процес, иницииран от кредитополучателя, в който случай
същото следва да се съобрази като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, или уведомяването е настъпило преди
образуване на делото. В случай че уведомяването е настъпило след завеждане
на делото, то същото следва да продължи между първоначалните страни при
съобразяване с чл. 226 ГПК, като аргументи в тази връзка се съдържат и в
решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. 3501/2015 г. на Върховния касационен
съд, I т.о. Ако обаче уведомяването е настъпило преди депозиране на исковата
молба в съда, то предишният кредитор не е процесуално легитимиран да
2
отговаря по предявения иск, а ищецът няма правен интерес от установяване
нищожност на договора спрямо него. Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото
твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да
прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска /в
този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Правно
релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от
цесионера /новия кредитор/ - с изключение на случаите на надлежно
упълномощаване, в които цесионерът действа като пълномощник на цедента.
В случая се установи, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия, поради което в случай на уведомяване и от
страна на новия кредитор, би породило правната последица на чл. 99, ал. посл.
ЗЗД /л. 112/. Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от
съобщаване на прехвърлянето от цедента, на осн.чл.99, ал.4 ЗЗД /в този
смисъл са напр. решение № 449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV
г.о. и решение № 123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г. на ВКС, II т.о./. В случая
ответникът, в качеството му на цедент, не доказа преди образуване на
настоящото производство длъжникът да е надлежно уведомен за извършената
цесия. При това положение съдът намира, че ответникът не доказа изпълнение
на задължението си за уведомяване на цесията на кредитополучателя преди
подаване на исковата молба. Ето защо, същият е процесуално легитимиран
като ответник в настоящото производство. Възражението за недопустимост е
неоснователно, като искът следва да бъде разгледан по същество
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 31.03.2025
г. и приет за окончателен без възражения от страните, на основание чл. 146, ал.
1, т. 3 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено
обстоятелството, че помежду им е сключен договор за кредит „Бяла карта“ №
...2024 г., по силата на който ответното дружество е предоставило в полза на
ищеца револвиращ кредит в размер от 1000 лв., под формата на разрешен
3
кредитен лимит.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК така отделеното обстоятелство следва
да се приеме за доказано по делото. Същото се установява и от приетите в
производството доказателства.
Не е спорно между страните, че по силата на сключения договор
кредиторът се е задължил да предостави на ищеца платежна карта в запечатан
плик, който съдържа и ПИН код за нея, като максималният размер на
револвиращия кредит бил в размер на 1000 лева /чл. 2 от договора/.
Кредитополучателят се задължил да заплаща текущото си задължение по
картата до всяко 2-ро число на текущия месец. Договорът бил сключен за
неопределен срок. Съгласно чл. 15 от договора, кредитополучателят поел
задължение в срок до пет дни от активиране на представения платежен
инструмент да предостави на кредитодателя едно от посочените в
разпоредбата обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне едно от
изброените). В чл. 20 е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по
чл. 15 в уговорения срок, кредитополучателят дължи неустойка в размер на
15% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение в настоящия месец. Предвидено е, че неустойката се начислява до
момента на предоставяне на изисканото обезпечени. Съгласно чл. 21, ал. 4,
при забава за плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 11 от
договора, кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното
задължение. В чл. 21, ал. 5 било предвидено, че след настъпване на
предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно плащане на
такса в размер на 120 лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на
задължението.
В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на
отделна клауза от договора поради накърняване на добрите нрави,
противоречието й със закона и неговото заобикаляне, е да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си последици, a именно че: между него и ответника е
възникнало облигационно отношение по договор за кредит „Бяла карта“ от
08.05.2024 г., както и че клаузата от процесния договор, касаеща заплащането
на неустойка при непредставяне на обезпечение, накърнява добрите нрави,
4
респективно - противоречи на закона и води до негово заобикаляне. На първо
място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него
са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
потребителски кредит от 08.05.2024 г. по правната си същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
5
предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора
условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му –
тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за
длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.
Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена
съобразно погасителния план към договора и включена в размера на
погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между
страните договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на
задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна и
предявеният иск следва да бъде уважен.
Съдът намира, че таксите за извънсъдебно събиране на вземането също
не попадат в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тези такси не се дължи
никакво поведение, а изискуемостта й следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава (респ. изтичане на 90-дневен срок на
просрочие). В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се
дължи заради извършени разходи (по делото не са представени доказателства
за такива, а е видно, че таксата се дължи в твърд размер по тарифа на
6
кредитора без оглед на конкретно направени в случая разходи), а по същество
служи като обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните
разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, която не може да надвишава законната лихва. Следователно, в
случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
само обезщетение в размер на законната лихва. Процесните клаузи,
регламентиращи такси за извънсъдебно събиране на вземането, преследват
забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно обезщетение за
забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с императивните
разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Следва да бъде уважен и предявения иск за нищожност на клаузите по
чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от договора.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за
ищцовата страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде
присъдена сумата от 50,00 лева заплатена държавна такса съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в
полза на процесуалния представител в размер на 480 лева по отношение на
исковете за нищожност за всяка от клаузите от договора. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2
ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022
г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от 15.03.2021 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско
възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое
от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват
предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение. Съдът е задължен да определи размера на задължението с
оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно
7
възприетото с решение от 24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение
на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното
следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен
случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност
на производството и извършените от процесуалния представител действия. В
случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството гласни доказателствени
средства или експертни заключения. Проведено е само едно открито съдебно
заседание. Процесуалният представител на ищеца не се е явил в нито едно от
проведените открити съдебни заседания. Касае се за спор с константна и
безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното настоящият състав
счита, че в полза на адвокат М. М. следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Д. Д., ЕГН
**********, срещу „..“ АД, ЕИК: .., иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 22 ЗПК, че клаузите по чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 24, ал.
5 от договор за кредит „Бяла карта“ № ...2024 г. са нищожни поради
противоречие със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „..“ АД, ЕИК: .. да заплати на С. Д.
Д., ЕГН ********** сумата от 50,00 лева, представляваща заплатена по
делото държавна такса.
8
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „..“ АД, ЕИК:
.. да заплати на адвокат М. В. М. – член на АК-Пловдив, с адрес: гр. Пловдив,
.. сумата от 480,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществявана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на С. Д. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9