Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 14.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 8733 по описа за
2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 11.01.2019г., постановено по гр.д. № 1430/2018г. на
СРС, ГО, 166 състав, са разгледани предявените от „Т.С.“
ЕАД обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд е уважил предявените срещу Л.Г.С., К.Г.С.
и С.Г.В. искове за сумата от по 727, 76 лева, представляваща незаплатена
доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден
обект – апартамент № 45, находящ се в гр. София, жк „******, с абонатен номер 172096, дължима за периода от
01.01.2015г. до 30.04.2016г. и за сумата от по 0, 67
лева главница за дялово разпределение за м.04.2016г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 08.01.2018г. до окончателното изплащане, като е
отхвърлил предявения иск за главница за разликата над 727, 76 лева до пълния
предявен размер от по 835, 05 лева и за периода от 01.05.2014г. до 31.12.2014г.
като погасен по давност, както и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
по 61, 31 лева – законна мораторна лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015г. до 28.11.2017г.
и за сумата от по 0, 11 лева – законна лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода от 15.08.2016г. до 28.11.2017г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т.С." ЕООД.
Срещу решението, в частта в която са отхвърлени
исковете с правно основание чл. 79, вр. чл. 150 от ЗЕ
за осъждане на ответниците да заплатят главница за доставена топлинна енергия за
разликата над сумата от 727, 76 лева до пълния предявен размер от 835, 05 лева
срещу всеки един от ответниците, както и в частта, в
която е отхвърлен иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 61, 31 лева от всеки един от ответницита,
представляваща законна мораторна лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015г. до
28.11.2017г., е подадена въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД. Жалбоподателят е релевирал оплаквания за
неправилност на решението в посочените му части поради необоснованост.
Конкретно поддържа, че сумите за топлинна енергия за процесния
имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния
период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото
разпределение в сградата на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение. За топлоснабдявания имот били издадени
изравнителни сметки, от които се установява, че потреблението на топла вода е
определено по показанията на водомер за топла вода, независимо какво
потребление е заявено от потребителя. Сочи се още, че след края на отоплителния
сезон били изготвяни изравнителни сметки на база реален отчет и в съответствие
с нормативно установените правила. В случая липсвали данни за извършена
рекламация в предвидения в чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването
30-дневен срок за възражение по отчета на уредите и разпределение на енергията,
извършено с изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки за процесния период. Поддържа се още неправилно приложение на нормата на чл. 111 ЗЗД, тъй като исковата молба била подадена на 08.01.2018г., а процесният период обхваща м.05.2014г. до м.04.2015г., обективиран в обща фактура от 31.07.2015г. с падеж на
плащане – 15.09.2015г. При това положение счита, че с оглед датата на
изискуемост на вземанията, същите не са погасени по давност към 08.01.2018г. Ето защо моли решението на СРС в обжалваната
му част да бъде отменено, а исковете – уважени.
По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от К.Г.С., С.Г.В.
и Л.Г.С., с който същата се оспорва по подробно изложени съображения за
постановяване на обжалваното решение в правилно приложение на относимите материални норми, уреждащи института на
погасителната давност.
По делото е постъпила въззивна
жалба и от ответниците от К.Г.С., С.Г.В.
и Л.Г.С., в частите, в които са уважени предявените искове. Жалбоподателите
поддържат твърдение за направилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Сочат,
че Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били приети по неустановен от закона начин, тъй
като липсвало изрично писмено приемане от страна на ответницата. Изтъква се, че
първоинстанционното решение противоречало на принципи
на правото, както и на забраната за засягане на частната собственост по чл. 17,
ал. 3 от Конституцията на Република България, поради което същото било нищожно.
Излагат се доводи, че при разглеждането на делото от първоинстанционния
съд са допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът се бил позовал на
непредставени по делото документи, не бил се произнесъл по направени в отговора
на исковата молба доводи, не бил отчел приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили, както и по отношение на други
принципи на разпределението на топлинна енергия. Сочи се, че разпоредбите,
които придавали на физическите лица, чиито жилища са свързани с абонатна
станция за топлоподаване, качеството на потребители, противоречали на правилата
на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското право
правилата на директивите на Европейския съюз относно това, че непоисканата
доставка не създавала облигационно задължение. Излагат се доводи, че Общите
условия на „Т.С.“ ЕАД не представлявали нормативен акт, а клаузи на договор, поради
което същите подлежали на проверка за неравноправност. Твърди се, че Общите
условия за продажба на топлинна енергия били неравноправни. Излагат се доводи,
че първоинстанционният съд не бил изследвал
съществени елементи на правоотношението между страните по делото, а именно –
мястото на продажба на топлинна енергия. Поддържа се още, че системата, при
която топлинната енергия се продавала на изхода на абонатната станция била
действала преди десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива към
потребителите. Излагат се доводи, че жалбоподателят – ищец – „Т.С.“ ЕАД не
продавало топлинна енергия, а само доставяло такава. Не било извършено
измерване на топлинната енергия на границата на правото на собственост, както
това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Навеждат се съображения, че била
измервана топлинна енергия на входа на системата в абонатната станция /преди топлообменника/, а не след това. Излагат се доводи, че
определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна енергия
противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Жалбоподателите
поддържат, че действащата уредба в областта на продажбата на топлинна енергия
била държавна помощ, тъй като облагодетелствала топлоенергийните
предприятия във вреда на потребителите чрез подпомагане на нискоефективна
система за производство на енергия. Твърди се, че измерванията на място,
различно от границата на собственост, били в нарушение на посочени стандарти.
Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно бил
възложил разходите за отчитане на топлоенергия в тежест на потребителя, а
приложимата се нормативна уредба – чл. 149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяли тези
разходи в тежест на продавача. Излагат се доводи, че противоречи на закона
определянето на разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация, както и че Наредба № 16-334/2007 г.
за топлоснабдяването предвижда тези разходи да се
определят не на база реален отчет, а на база реално потребление. Освен това се
излагат доводи, че методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната инсталация не вземала предвид реално
инсталираната мощност на абонатната станция в сграда, а само проектната такава.
Навеждат се подробни съображения, че нормативно установените формули не вземали
предвид топлинните загуби в инсталацията, като натоварвали потребителите със
заплащането им. Твърди се още, че липсата на реален отчет изкривявала сметките
на потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала
собствеността като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за
заплащане на топлинна енергия. По отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за
присъждане на лихви е направено възражение, че по силата на Общите условия на
дружеството са били начислявани лихви за забава за стойността на още недоставена
топлоенергия. Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна сметка на
потребителя, която установявала дали прогнозните количества енергия са били
точно изчислени, можело да се натоварват потребителите със задължение да
заплащат лихви за забава. Иска се отмяна на първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното
отхвърляне в цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД не взема становище по въззивната
жалба.
Третото лице-помагач "Т.С." ЕООД не изразява становище по въззивните жалби.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответниците са
пасивно материално легитимирани да отговарят по предявения иск, тъй като е установено
качеството им на потребители на топлинна енергия. Изложени са съображения, че в
процесния имот е доставяна топлинна енергия за
исковия период, поради което клиентите дължат заплащане на стойността на
консумираната от тях топлинна енергия. По отношение на количеството енергия и
нейната стойност, СРС е съобразил приетото по делото заключение на
съдебно-техническата експертиза, съобразно което потребената
топлинна енергия възлиза на сумата от 2 507, 15 лева. Приел е за
основателна и претенцията за заплащане на стойността на услугата дялово
разпределение в размер на 2 лева. По отношение на релевираното
възражение за погасяване на част от вземането по давност са развити съображения,
че същото е основателно за периода от 01.05.2014г. до 31.12.2014г. Първоинстанционният съд е приел, че изискуемостта на
вземането за този период е настъпила в месеца следващ месеца на ползване на
топлинната енергия, а не е в зависимост от издаването на общата фактура в края
на отоплителния период. По тези съображения е отхвърлил иска за главница за
сумата от общо 321, 88 лева. По отношение на претенцията за заплащане на мораторна лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия и за таксата за дялово разпределение, първоинстанционният
съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за твърдяната забава на ответниците. В тази връзка се е позовал на действащите за
исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия и конкретно на
клаузата на чл. 33, ал. 2 от същите. Според посочената разпоредба, купувачът е
длъжен да заплаща стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителната сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. В случая решаващият орган е съобразил, че ищцовото дружество нито твърди, нито представя
доказателства за публикуването на общата фактура за отчетния период на интернет
страницата си, съставляващо по своето естество уведомление до длъжника за
възникване на задълженията и необходимо с оглед поставянето на началото на
течението на предвидения срок за настъпване на изискуемостта им. При тези данни
е направен извод, че не е налице забава по отношение на задължението за
заплащане на стойността на потребена топлинна енергия
и такса за услугата дялово разпределение. Ето защо претенцията по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за заплащане на тези суми е отхвърлена в цялост.
По релевираните във въззивната жалба на ответниците
оплаквания за нищожност на първоинстанционното
решение съдът приема следното:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
По настоящото дело отговорността на ответниците е ангажирана на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
който предвижда в релевантната си част, че собственикът на топлоснабден
имот е длъжен да заплаща доставената до имота му топлинна енергия. По делото се
установява от представения нотариален акт № 16, том ІІІ, рег. 5641, нот. дело 371 от 2012г. за покупко-продажба на недвижим
имот, че на 11.12.2012г. Г.С.С. е придобил правото на собственост върху следния
недвижим имот: ап. № 45, находящ се в гр. София, жк ******. От приложеното удостоверение за наследници от
21.02.2018г., издадено от СО, район Люлин, е видно, че Г.С.С.
е починал на 01.01.2015г., като след смъртта си е
оставил наследници по закон, както следва: Л.Г.С. /съпруга/, К.Г.С. /син/ и С.Г.В.
/дъщеря/. Ответниците не оспорват настъпилото
наследствено правоприемство по отношение на процесния имот.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг.
чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето,
на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено
да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно според тази норма е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е
израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД.
По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането
им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може
да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна
собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
етажната собственост са клиенти на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът
приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот със сключването на договор
с топлопреносното предприятие. Законът по императивен
ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на
имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този
имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния
имот през исковия период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по
време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. В процесния случай е
установено, че ответниците са собственици
/съсобственици/ на процесния топлоснабдяван
имот, поради което и на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ те са страна по договор за
доставка на топлинна енергия и в този смисъл са пасивно легитимирани да
отговарят по предявените искове.
По отношение на възражението във въззивната
жалба на жалбоподателите-ответници за това, че ЗЕ
предвиждал отклонение от принципния законов ред за приемане на общи условия,
настоящият съдебен състав намира следното:
Представените по делото Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, намират приложение,
доколкото количеството на потребената топлинна
енергия се отчита по нормативен път, а в закона изрично е въведена разпоредба /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/, която урежда основното задължение на собственика или титуляра на вещно право на ползване на жилище, свързано с
абонатна станция – да заплаща топлинната енергия, доставена до имота. С оглед
на изложеното дори и Общите условия на Т.С.“ ЕАД да не обвързваха ответниците, то фактическият състав, от който възниква
задължението им е определен от закона с основните си параметри – доставка на
топлинна енергия и цена на доставката /регулирана, определена към процесния период от Държавната комисия за енергийно и водно
регулиране/.
На следващо място, отклонението от общите разпоредби
на ЗЗД и ТЗ относно начина на приемане на общи условия и обвързващия им
характер за страните по договора е уредено с нормативен акт от същия вид –
закон, какъвто представлява ЗЕ, и наличието на общ законодателен принцип не
изключва възможността законодателят в определени хипотези да уреди отклонения
от този режим. В този случай изключенията ще се регулират от специалната норма,
а не от общата, т.е. прилагат се специалните правила на чл. 150 ЗЕ, а не общия
режим по ЗЗД и ТЗ. От друга страна се твърди, че така се постигала доставка на
непоискани услуги в нарушение на чл. 62, ал. 1 Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и приложимите се във връзка с него директиви на ЕС. В
конкретния случай жалбоподателите се позовават на разпоредбата на чл. 62, ал. 1
от ЗЗП, съгласно която се забранява
доставката на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия,
централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на
потребител срещу заплащане без искане от негова страна, а според ал. 2 от
същата разпоредба, при доставка на стоки, както и на вода, газ, електрическа
енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги,
които не са поръчани от потребителя, той не е длъжен да възстанови стоката и не
дължи заплащане на стоката или услугата на този, който я е изпратил или
предоставил. Направеният от съда извод за неприложимост на правилото по чл. 62,
ал. 2 от ЗЗП се основава на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно
решение № 2 от 25.05.2017г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2016г., ОСГК, съгласно които за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост,
се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита
на потребителите.
С оглед изложеното и при установеното облигационно
правоотношение между страните за исковия
период, обосновано с приложимата действаща нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно
СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са установени по основание. По отношение на техният
размер настоящият съдебен състав приема следното:
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 -
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
Ответниците оспорват размера на задължението си, като отричат да
са потребявали топлинна енергия и оспорват
количеството доставено до дома им да е равно на претендираното
от ищцовото дружество.
Възражението на ответниците,
че Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването
е издадена извън определената законова делегация са неоснователни. Този
подзаконов нормативен акт е издаден на основание чл. 125, ал. 3 от ЗЕ, съгласно
който редът и техническите условия за топлоснабдяване,
за оперативно управление на топлоснабдителната
система, за присъединяване на производители и клиенти към топлопреносната
мрежа, за разпределение, прекратяване на топлоснабдяването
и спиране на топлоподаването се определят с наредба на
министъра на енергетиката. Безспорно с посочената наредба /в приложимите за процесния случай правила/ е уреден редът за разпределение
на топлинната енергия в сгради-етажна собственост, т.е. с тези норми се урежда
именно посочената в чл. 125, ал. 3 от ЗЕ материя. Ето защо не е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 12 от ЗНА, съгласно която актът по прилагането на закон
може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден.
По отношение на възраженията, че липсвали уреди за
измерване на топлинната енергия на границата на собственост на топлоснабдения имот, настоящият съдебен състав намира, че
изискванията на правната уредба не следва да се абсолютизират,
когато изпълнението им не е възможно по обективни причини. Следва да се има предвид
и, че за част от процесния период е била приложима
Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия
и осъществяване на енергийни услуги /отменена от 04.06.2014г./, която в
разпоредбата на своя чл. 13, пар. 1 предвижда
задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните
потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и
пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните
потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване
и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Същото задължение е предвидено
при същите условия и в правилото на чл. 9, пар. 1 на
сега действащата Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност, която
заменя правилата на Директива 2006/32/ЕО след 05.06.2014 г. Следователно
задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не
е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006г. /какъвто
е настоящият случай/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална
система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не
би изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. Българският закон – разпоредбата на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не
предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след общата за
етажната собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо
нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на
топлинна енергия на границата на собственост. При това положение е допустимо
законодателят да уреди с правни норми начина на изчисляване на топлинната енергия,
която се отдава от сградната инсталация. При липса на
обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят трябва
да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в
сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, както се твърди в жалбата на ответниците,
тъй като посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената
енергия единствено в случаите, когато това „е уместно“. При сградите в режим на
етажна собственост изчисляването на индивидуална консумация единствено по
отдадените от отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е
невъзможно, тъй като намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна
енергия. Следователно, въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите
за затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на
фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за
отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не
е налице и нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за
неприлагане на посочената разпоредба. Отделните клиенти на топлоснабдителното
дружество са длъжни да заплащат енергията, която е доставена до тяхната сграда,
и която повишава температурата в тяхната сграда.
В останалата част на въззивната
си жалба жалбоподателите-ответници развиват доводи
относно целесъобразността на прилаганата от законодателя /т. 6.1.1. от
Приложение № 1 към Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването/
формула за определяне на отдадената от сградната
инсталация топлинна енергия и нейното съответствие с начина, по който
инсталацията реално отдава топлина, както и за това дали измерването на
енергията, достигнала до сградата, в която се намира имота на ответниците, е извършено в съответствие с техническите
изисквания.
По отношение на първата група доводи, настоящият
съдебен състав намира, че същите не са основателни. Вярно е, че методиката за
изчисляване на дължимата се енергия за подгряване на сградната
инсталация не отчита напълно и точно количеството енергия, отдавана от всяка сградна инсталация във всяка сграда. В това отношение
жалбоподателите препращат към мотивите на Решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на Върховния административен съд
(ВАС), III
отделение, с което на първа инстанция е
отменена формулата за изчисляване на отдадената от сградната
инсталация енергия, като се сочи, че формулата не отразявала елементите на
физичния закон, който определя начина на отдаване на топлинна енергия от
протичаща през тръба вода с определена температура. На първо място следва да се
посочи, че настоящият съдебен състав не е обвързан от посоченото решение, което
излага аргументи за период след процесния. Действащата нормативна уредба – т. 6.1.2. от
Приложение № 1 към Наредба № 16334/2007г. /в редакцията след ДВ, бр. 58/2007г./,
допуска изчисляване на количеството топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация по решение на общото събрание на етажната
собственост. Предвидената от законодателя формула по т. 6.1.1.
се прилага в останалите случаи – когато етажните собственици не са взели такова
решение. Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата
нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който не е доволен
от изчисленията по предвидената от законодателя формула за установяване на
разходите за отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия, да поиска изчисляване съобразно действителни показания, като
направи съответните разходи за това. Поради това следва да се приеме, че
действащата формула на т. 6.1.1. от методиката не
засяга прекомерно правата на потребителите, които имат възможност да поискат и
отчитане на база реалните разходи, ако същите бъдат установени по предвидения
за това ред.
По отношение на възраженията, че формулата за
изчисляване на отдадената от сградната инсталация
енергия, определена в методиката към наредбата за топлоснабдяването,
не отговаря на физичните величини, от които се определя действителното
количество отдадена топлина, настоящият съд намира, че възраженията са неоснователни.
Както вече беше посочено, законодателят не е длъжен да приеме формула, която
напълно отговаря на действителните отдадени количества топлина, тъй като
изчисляването на променливите, от които същите зависят е невъзможно по
нормативен път /ако потребителите поискат това те могат да извършат реален
отчет за своя сметка и да се приложи изключението по т. 6.1.2. от Приложение №
1 към Наредба № 16334/2007г. за топлоснабдяването/.
Възраженията на ответниците са, че параметрите,
определени от законодателя не били съответствали на реално доставяния
топлоносител и неговата температура, както и че за вътрешна температура в
сградата била приета презумирана стойност от 19
градуса по Целзий. Сочи се, че законодателят не вземал предвид един елемент от
формулата, а именно коефициента на конвекция на отделните видове материали. Тук
следва да се посочи, че този коефициент е строго специфичен и зависи от
материала, от който са направени тръбите, поставената върху тях боя, изолация и
т.н. При това положение се налага извод, че този коефициент не може да бъде
установен нормативно. Затова и законодателят е приел, че той следва да се
определи като 0,15 части от отдаваната от цялата система за топлоподаване
енергия. Това законодателно решение вероятно не съответства на действителната
ситуация във всяка една сграда, но както беше посочено по-горе, ако
потребителите смятат, че в тяхната сграда са налице други параметри на отдадена
от сградната инсталация топлинна енергия, те могат да
поискат изчисляването им.
Неоснователни са и доводите, че системата за
определяне на разходите за отопление от сградната
инсталация следвало да се поемат непременно от доставчика на топлинна енергия,
който сам да извършва измерванията за своя сметка. Разпоредбата на чл. 149б,
ал. 3 ЗЕ предвижда възможност да бъде избрано лице, което да извършва топлинно
счетоводство по реда на чл. 139б ЗЕ. В този случай отношенията между топлинния
счетоводител и потребителите се уреждат от договора между тях, като разходите
за измерване могат да се поемат и от потребителите.
По отношение на доводите за това, че измерванията на
топлинна енергия през процесния период, които са дали
основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване
формули, не били точни, настоящият съдебен състав намира, че тези възражения не
следва да се разглеждат от съда като направени след изтичане на рекламационния срок за това. Съгласно чл. 70, ал. 5 от
Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването
клиентите имат 3-месечен срок след получаване на изравнителните сметки за
съответната година от упълномощен представител на етажната собственост, за да
направят възражения срещу отчетения си разход. Смисълът на този срок е именно
такъв – да е възможно да се извърши проверка на място в сравнително близък до
отоплителния сезон период, за да се установи дали се доставя топлинна енергия с
необходимите качествени параметри от страна на топлоснабдителното
дружество. Предвид установеното бездействие на ответниците
да възразят срещу размера на определените с изравнителните сметки задължения в
установения за това срок, се налага извод, че не може да се позовават на възражения
за липса на доставка на топлинна енергия с необходимото качество. Този рекламационен срок е нормативно установен и не препятства
правата на добросъвестните потребители, за които е предвиден достатъчен срок за
реакция, поради което съдът няма основание да не го приложи. С оглед на
изложеното възраженията за температурата на водата, влизаща в абонатната
станция, загубите по трасето и параметрите на доставяната топлина не следва да
се разглеждат по същество.
Настоящият съдебен състав не намира за основателно и
възражението за това, че жалбоподателят-ищец – „Т.С.“ ЕАД, доставяла три
отделни услуги, които били напълно отделени една от друга – битово горещо
водоснабдяване, отопление на имотите на потребителите, и поддръжка на сградната инсталация, като поради това следвало цената за
затопляне на сградната инсталация да се смята за отделна
услуга. Действително законодателят третира тези три услуги като отделни и
предвижда отделен начин на плащане на всяка от тях, но не може да се приеме, че
е възможно отопление на индивидуалните обекти при вертикална система на
отопление с топла вода, при която няма подгряване на сградната
инсталация. Поради това липсва основание за съда да не приложи правилото на чл.
153, ал. 6 ЗЕ и да не възложи на ответниците
разходите за определените по нормативен ред разходи за подгряване на сградна инсталация.
С оглед изложеното правилно районният съд е приел, че
тези разходи се дължат и ги е установил посредством заключението на съдебно-счетоводната
и съдебно-техническата експертиза. Въз основа на заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, след извършен отчет на
индивидуалните разпределители на разход за отопление и на монтирания водомер за
топла вода, в това число, установено е, че технологичните разходи са били
отчитани за сметка на топлопреносното предприятие т.е., доказана е
по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответника топлоенергия в определено количество за исковия период. По отношение на стойността на реално доставеното
количество топлинна енергия в имота на ответниците
трябва да се има предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
като обективно и компетентно следва да бъде кредитирано от съда на основание
чл. 202 от ГПК. Съгласно изводите на вещото лице, начислените суми за процесния период по фактури са в общ размер на 2 141,
25 лева, от които – 1 378, 43 лева за отопление на имот и за сградна инсталация и 1 762, 82 лева за битово горещо
водоснабдяване. Услугата дялово разпределение била извършвана от „Т.С.” ЕАД,
като в информационната система били въведени изравнителни сметки от годишните
изравнявания – съответно за получаване и за доплащане от абоната. Общата
стойност на изравнителните сметки за процесния период
възлиза на сумата от 900, 23 лева и представлява сума за доплащане от абоната. Ответниците са погасили чрез плащане част от начислените
суми за процесния период, а именно – заплатили са
сумата от 536, 33 лева. Така дължимата неплатена сума от ответника за реално потребена топлинна енергия за исковия период е в размер на 2 505,
15 лева. Съдебно-техническата експертиза е изготвена въз основа на съставените
от ищеца съобщения към фактури, както и въз основа на представените от третото
лице-помагач документи за главен отчет на уредите за дялово разпределение и
изравнителните сметки за абоната, и при съобразяване на представените справка
от показанията на общия топломер, акт за разпределение на кубатура, документи
за метрологична проверка на общия топломер, данни за абонатната станция и данни
за технологичните топлоотделяния на абонатната
станция. Ето защо възражението на въззивниците-ответници
за необоснованост на формираните изводи на вещото лице по съдебно-техническата и
съдебно-счетоводната експертизи са неоснователни.
С оглед изложеното се налага извод, че стойността на
задължението на ответника, представляващо реално потребената
от него топлинна енергия за процесния период,
определена след отчитане на индивидуалните измервателни уреди в имота, е в общ
размер на 2 505, 15 лева.
На следващо място СГС приема, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването,
са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което
обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово
разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър
по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в
сила от 17.07.2012 г. / отговорността за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по
чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответниците за
липса на основание за ангажиране на имуществената им отговорност за таксата за
извършената услуга дялово разпределение.
По наведените във въззивната
жалба на ищцовото дружество оплаквания относно
приложението на института на погасителната давност:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл.
155 и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
По отношение на процесните
задължения за главници въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл.
84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния
период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г. /,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се
налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. При всички
случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и различно
от вземанията на топлопреносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата, т. е., задължението за заплащане на изравнителната сметка не
влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния
период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г., месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според
чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата дялово
разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните начин,
по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай
тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от м.05.2014г. до 31.12.2014г.
е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец, респ. от
изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода, и е изтекла
преди подаване на исковата молба – 08.01.2018г., както законосъобразно е приел и СРС.
Следователно процесните главни вземания се явяват
погасени по давност за посочения период и в размера, определен от първоинстанционния съд.
Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното
количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на
чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на
месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на услугата дялово
разпределение. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната обща фактура, с който жалбоподателят свързва
началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие
по отношение на ответниците – арг.
чл.
20а, ал. 2 ЗЗД.
По изложените съображения въззивната
жалба на ищеца, насочена срещу първоинстанционното
решение в частта относно отхвърлената претенция за главница за доставена
топлинна енергия, е неоснователна.
По вземането за обезщетение за забава върху главницата
за доставена топлинна енергия:
Ищецът претендира обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2015г. до 28.11.2017г., т.е твърди, че ответниците са в забава от 15.09.2015г. Съгласно
действалите към този момент Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
сградата-етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребенето
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според
чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приеме, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, в който смисъл са и
формираните от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били
поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през процесния период, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест следва да се приеме, че релевираните претенции
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. Ето
защо релевираните във въззивната
жалба на ищеца доводи срещу решението на СРС в частта, в която е отхвърлена
претенцията за акцесорното вземане по чл. 86 от ЗЗД,
е неоснователна.
Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид обстоятелството, че
и двете въззивни жалби са неоснователни, съдът не
следва да присъжда разноски на нито една от страните по делото.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9186/11.01.2019г., постановено по
гр.дело № 1430/2018г. по описа на СРС, ГО, 166 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.