№ 4668
гр. Варна, 21.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на пети
декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Диана Н. Найденова
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело №
20253110109809 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
вр. чл. 19, ал. 2 ЗПК вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК от А. Ж. С., ЕГН ********** против Н. ООД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., УЛ. Л. С. № *, ет. **, представлявано от
И. Н. Х.- С., да се прогласи за нищожен на Договор за потребителски кредит №
202411110326430102 от 11.11.2024 г., сключен между страните поради противоречие със
закона, а в условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 4,
ал. 3 и чл. 6 от договора.
Твърди се в исковата молба, че на 11.11.2024 г. сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № 202411110326430102, по силата на който му била предоставена
главница в размер на 1 500.00 лева.
В чл. 4, ал. З от договора било предвидено, че в срок до края на следващия ден от
сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция
по кредита, съгласно реда и условията по него, като в противен случай, съгласно чл. 6 ще
дължи неустойка в размер на 1200.00 лева. По този начин общата сума, която А. С.
действително е следвало да заплати, е 3048.00 лева при усвоена главница от 1500.00 лева.
Ищецът заявява, че е платил своевременно задълженията си, но от ответното
дружество са искали нови и нови суми, различни от описаните в погасителния план, което
довело до забавяне в заплащането и съответно до завеждане на настоящото дело. Счита, че
вземането за неустойка е следвало да бъде включено в ГПР, като посочването на по- нисък
процент от действителния представлява невярна информация и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика. В договора не е посочено какво съдържа ГПР и как е формиран, като
1
това е следвало да бъде направено по ясен и разбираем начин. Нещо повече- рискът от
неплатежоспособност се възлага на потребителя като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход, като по този начин кредиторът избягва уреденото си в глава четвърта
от ЗПК задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключване на договор за кредит и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Предвид това, ищецът счита, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД,
то нищожността на посочените клаузи по договора обуславя недействителността на целия
договор. Намира, че сключеният между него и ответника договор за потребителски кредит
№ 202411110326430102/ 11.11.2024 г. следва да бъде прогласен за нищожен, поради
многобройни нарушения на ЗЗД, ЗПК, ЗЗП и др., а в условията на евентуалност- клаузите на
чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора.
В указания срок ответникът е подал отговор. Признава следните факти:
- сключването на 11.11.2024 г. на договор за кредит № 202411110326430102 между
страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер
на 1 500.00 лева;
- на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния
договор разход за неустойка/възнаграждение за фирма - гарант;
- в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за
възнаградителна лихва.
Тези факти съдът признава за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване.
Ответникът възразява, че неустойката не е следвало да бъде включвана в ГПР, тъй като
при сключване на договора той не е знаел, че кредитополучателят няма да изпълни
задължението си за предоставяне на обезпечение. Моли искът да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, че на 11.11.2024 г. между Н. ООД, ЕИК *** (като кредитор) и А.
Ж. С., ЕГН ********** (като кредитополучател) е сключен Договор за потребителски
кредит № 202411110326430102, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем
в размер на 1 500.00 лева.
Съгласно чл. 3 от договор за кредит длъжникът е следвало да върне заемната сума,
ведно с договорената възнаградителна лихва, съгласно погасителния план, на 12 броя
анюитетни вноски, всяка в размер на 154.00 лева, обхващащи периода от 12.12.2024 г. до
12.11.2025 г.
Не е спорно, че в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва.
Страните спорят дали в ГПР е следвало да бъде включена посочената в чл. 6 неустойка
в размер на 1200.00 лева, която е предвидена за неизпълнение на чл. 4, ал. 3 от договора,
2
който предвижда, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно
общите условия.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Изхождайки от предмета на договор за потребителски кредит №
202411110326430102 и страните по него – физическо лице, което при сключването му
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява
строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е
недействителен.
Отпуснатият кредит е в размер на 1500.00 лева, липсва яснота относно
компонентите, които съдържа ГПР, като съдът приема, че в него не е включена неустойката
по чл. 6, ал. 1, която е в размер на 1200.00 лева, т.е. в размер, приблизително равен на
главницата. Ответникът отрича длъжникът да е предоставял някое от предвидените
обезпечения.
Неустойката е предвидена в случай, че в срок до края на следващия ден след
сключването на договора за кредит длъжникът не представи посоченатав чл. 4, ал. 3
гаранция- банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция в
размер на 1848.00 лева със срок на валидност 13.11.2025 год. Важно е да се отбележи, че
неустойката ще се дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, т.е. в
противоречие с Глава четвърта от ЗПК, където е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26
от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
3
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен.
Съдът счита, че невключвайки неустойката в ГПР, а в същото време предвиждайки
разсрочване на вземането в чл. 6, ал. 2, на практика цели да заобиколи нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Видно е, че неустойката е начислена веднага, тоест заемодателят е бил сигурен, че
заемателят няма да успее да ангажира гаранция. Заемодателят не е изпълнил задължението
си по чл. 16 от ЗПК преди сключване на договор за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя. Рискът е прехвърлен изцяло върху потребителя. Начисляването на неустойката
е прикрит разход по кредита, който не е включен в годишния процент на разходите.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Съгласно
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не e включена тази клауза, като се изходи от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид това в случая е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
и нищожността на посочените по- горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителност на целия договор.
В случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че
когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и
тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- за определяне на годишен процент на разходите.
По изложените съображения и предвид недействителността на договора на
посочените основания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
За настоящото производство следва да се присъдят разноски за държавна такса в
размер на 121.92 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца.
4
Съдът намира за частично основателно възражението на ответника за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и
съдействие,от който е видно, че е заплатено възнаграждение в размер на 900 лева, което е в
значително по- висок размер от минималното, съгласно чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските хонорари. Съдът съобразява Решение от 25.01.2024 г.
по дело C-438/22 на втори състав на СЕС, където е прието, че ако национална уредба със
задължителен характер, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, тъй като
това се счита за ограничение на конкуренцията “с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1
от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС, като за това ограничение не е възможно
позоваването на преследване на легитимни цели. Не е налице фактическа и правна сложност
на делото, материалният интерес е 3048.00 лева, не са събирани допълнителни
доказателства, проведено е само едно открито съдебно заседание. При това положение съдът
намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер 600.00
лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
202411110326430102 от 11.11.2024 г., сключен между Н. ООД, ЕИК *** със седалище и адрес
на управление: гр. С., УЛ. Л. С. № *, ет. **, представлявано от И. Н. Х.- С. и А. Ж. С., ЕГН
**********, адрес:гр. В., ул. М. № **, ет. *, ап. *.
ОСЪЖДА Н. ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., УЛ. Л. С. №
*, ет. **, представлявано от И. Н. Х.- С. да заплати на А. Ж. С., ЕГН **********, адрес:гр.
В., ул. М. № **, ет. *, ап. * сумата 721.91 лева- разноски по делото за заплатени държавна
такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Варна в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5