№ 7576
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100507517 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 7007/17.04.2024 г., постановено по гр.д. № 14645/2023 г.
по описа на СРС, 48 състав, са уважени частично обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът И. С. Н., ЕГН
**********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
ап. 20, абонатен № ********, суми, както следва:
2009,46 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.08.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.12.2022
г., до окончателното изплащане на вземането;
335 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до
12.12.2022 г. върху главницата за топлинна енергия;
56,63 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от
01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
1
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.12.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането.
С решението са отхвърлени:
искът за главница за топлинна енергия за сумата над 2009,46 лв. до
предявените 2100,60 лв. и за периода от 01.05.2019 г. до 31.07.2019 г.;
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за сумата над 335 лв. до предявените 375,68 лв.
изцяло искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение за сумата от 12,60 лв. за периода от 31.12.2019
г. до 12.12.2022 г.
За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
04.01.2023 г. по ч.гр.д. № 68854/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
от 95,18 лв. – разноски за заповедното производство, и 472,49 лв. – разноски
за исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Бруната България“ ООД, сега с ново наименование
„Далсия“ ООД.
Срещу така постановеното решение в уважителната част е депозирана
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – И. Н..
Въззивникът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно.
Счита, че дяловото разпределение следва да се извършва от ищеца, а не от
ФДР. Липсвали изравнителни сметки, извлеченията от сметки били частен
свидетелстващ документ и не доказвали изгодни за издателя факти. Общият
топломер бил негоден за отчитане, тъй като липсвала метрологична проверка.
Липсвали и доказателства за това дали абонатната станция е въведена в
експлоатация. Изразява несъгласие с начина, по който е приложен институтът
на погасителната давност. Препраща към доводите в отговора на исковата
молба. С тези аргументи се търси отмяна на решението в обжалваната част и
цялостно отхвърляне на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на
2
районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Третото лице помагач „Далсия“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
уважителната част. В частта, с която част от исковите претенции са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 21.03.2023 г., с
която са предявени обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът И. С. Н., ЕГН **********, дължи на
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ап. 20, абонатен
№ ********, суми, както следва:
2100,60 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
3
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.12.2022
г., до окончателното изплащане на вземането;
375,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 12.12.2022 г. върху главницата за топлинна енергия;
56,63 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от
01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.12.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането;
12,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.12.2019 г.
до 12.12.2022 г. върху главницата за дялово разпределение.
За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
04.01.2023 г. по ч.гр.д. № 68854/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това
по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения
между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално
доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност
на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през
процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът
да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на
възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на
извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на
задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на
давността.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
4
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с открИ.е на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
5
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобИ.ето на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобИ.е на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобИ.е на собственост или вещно право
на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
По делото не е спорно, че ответникът е клиент на топлинна енергия и
6
страна по облигационно отношение с „Топлофикация София“ ЕАД, тъй като
същият се легитимира като собственик на процесния апартамент. Това
обстоятелство е отделено за безспорно с доклада по делото, приет пред
първата инстанция, а и се установява от приетите по делото доказателства.
На първо място следва да се отбележи, че е неоснователно възражението
на въззивника, че в сградата в режим на етажна собственост не следва да се
прилага система за дялово разпределение на топлинна енергия от страна на
ФДР, а от ищцовото дружество. Първоинстанционният съд е изложил
правилни и подробни мотиви в тази насока. Въззивният съд следва да
подчертае следното:
Оспорването на решения на общото събрание на етажната собственост се
извършва по специален ред и в преклузивни срокове. По делото не са
наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за провеждането на
такава процедура. Неоспореното в съответните преклузивни срокове решение
на общото събрание се стабилизира и става задължително за изпълнение от
етажните собственици. Дали ищцовото дружество само ще извършва
дяловото разпределение или ще сключи договор с ФДР за възлагане
извършването на дяловото разпределение е в дискрецията на първото и няма
законово изискване, което да задължава „Топлофикация София“ ЕАД да
извършва дяловото разпределение. По тези съображения въззивният съд
намира възражението на въззивника в обратния смисъл за неоснователно.
Отделно от горното следва да се подчертае, че безспорно по делото е
установено – от писмените доказателства и приетата по делото
съдебнотехническа експертиза, че третото лице помагач – „Далсия“ ООД, е
извършвало дяловото разпределение в процесната сграда в процесния период.
Неоснователно е възражението на въззивника, че по делото не са
представени изравнителни сметки и доказателства за получаването им от
ответника. Напротив, изравнителни сметки са представени от третото лице
помагач в хода на първоинстанционното производство. Дори изравнителните
сметки да не са изпратени и получени от ответника, което да е
възпрепятствало възможността му да ги оспори в 45-дневен срок, ответникът
не е бил лишен от възможността да ги оспори в настоящото производство,
което е сторено, поради което въззивният съд намира, че правото му на защита
не е било накърнено.
7
По отношение на оспорването на доказателствената стойност на т.нар.
„извлечения от сметка“ въззивният съд следва да посочи, че за дължимостта
на претендираните вземания са ангажирани редица писмени доказателства,
както и заключение на СТЕ, като нито първоинстанционният съд, нито
въззивният градят изводите си изключително въз основа на тези извлечения.
Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че общият топломер не
е преминавал периодични метрологични проверки. От заключението по
съдебнотехническата експертиза се установява, че топломерът е преминал
метрологична проверка на 12.10.2018 г. и на 25.06.2021 г. Правилни са
изводите на първоинстанционния съд по отношение на годността на
топломера и точността на извършените с него измервания. Просрочването на
метрологичната проверка на същия с около 8 месеца, видно от заключението
по съдебнотехническата експертиза, не дава основание да се заключи, че
същият не е бил годно средство за търговско измерване, тъй като при
последващата проверка е било установено съответствието на същия с
нормативните изисквания. Следователно възраженията на въззивника във
въззивната жалба в обратната насока са неоснователни.
Неоснователно е и възражението, че по делото не са представени
документи, от които да се установява, че абонатната станция е въведена в
експлоатация. Относно въвеждането в експлоатация на абонатната станция
следва да се вземе предвид, че при изготвянето на заключението си по
техническата експертиза вещото лице се е запознало с обема на постъпилата и
отчетена топлинна енергия в общия топломер, като тази информация му е
предоставена от ищцовото дружество, третото лице помагач и ТР „Люлин“,
поради което несъмнено може да се направи извод, че абонатната станция е
била въведена в експлоатация през процесния период, т.е. че процесните
енергийни съоръжения се използват от ответното дружество за доставка на
топлинна енергия. След изготвената експертиза съдът е задължил ищцовото
дружество да представи свидетелство за въвеждане на абонатната станция в
експлоатация. С молба от 17.01.2024 г. ищецът е представил поисканите
документи, като видно от л. 112 от делото на СРС абонатната станция е
въведена в експлоатация на 05.02.1993 г.
Последното оплакване на въззивника е по отношение на приложението на
института на погасителната давност.
8
Първоинстанционният съд правилно е приел, че вземанията на ищеца по
прогнозни фактури от 01.05.2019 г. до 31.07.2019 г. са погасени по давност.
Безспорно давността за вземанията за ТЕ е тригодишна, тъй като същите са
периодични плащания – така ТР № 3/2011 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК,
ВКС.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
подадено на 19.12.2022 г. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване
на вземането се счита предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, поради което давността за дължимите
суми е прекъсната именно на 19.12.2022 г. При прилагане на тригодишната
давност следва да се вземе предвид нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, за
срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение, според което
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобиват права от частноправните субекти.
С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от
13 март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на
Република България, обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно
положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното
положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след
изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
Следователно за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително
погасителната давност е била спряна по силата на закона и този факт трябва
да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността
изтича. По тази причина към 3-годишния давностен срок следва да се прибави
и периодът на спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е
69 дни (от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.).
Изводимо от горното е, че вземания за ТЕ, изискуеми преди 11.10.2019 г.,
ще бъдат погасени по давност. Задълженията по прогнозните фактури стават
изискуеми с изтичането на 45-дневен срок от периода за който се отнасят – чл.
9
33, ал. 1 ОУ. Задължението за периода от 01.08.2019 г. до 31.08.2019 г. става
изискуемо на 15.10.2019 г. и не е погасено по давност, а това за периода от
01.07.2019 г. до 30.07.2019 г. – на 14.09.2019 г., поради което е погасено по
давност, както и всички останали задължения за периода от 01.05.2019 г. до
31.07.2019 г.
Първоинстанционният съд правилно е изчислил потребената ТЕ за
периодите от 01.05.2019 г. до 31.07.2019 г. и от 01.08.2019 г. до 30.04.2020 г.,
като е взел предвид общата фактура за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020
г., изравнителната сметка за същия период и заключението по
съдебнотехническата експертиза. На основание чл. 162 ГПК съдът е изчислил
и дължимата мораторна лихва върху непогасената по давност главница, който
извод въззивният съд също намира за правилен.
Въззивникът не е релевирал конкретни оплаквания по отношение на
изводите на районния съд за дължимост на мораторната лихва върху
задълженията за топлинна енергия и за дължимост и размер на сумата за
дялово разпределение. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от
посоченото във въззивната жалба, когато контролира правилността на
решението, поради което въззивният съд не следва да обсъжда
първоинстанционното решение по тези въпроси. Следва да се отбележи, че
съдът не констатира наличие на императивна правна норма, чието
приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.
Следователно първоинстанционното решение е правилно в обжалваната
част и следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход от настоящото производство право на разноски има
въззиваемият. Същият е претендирал заплащането на юрисконсултско
възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да се присъжда.
Подаденият отговор на въззивната жалба е абсолютно бланкетен, като по
време на проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален
представител, а е депозирана единствено бланкетна молба за разглеждане на
делото в отсъствие на представител на страната. Поради което и съдът приема,
че не са налице доказателства, които да обосноват извод за присъждане на
възнаграждение за юрисконсулт.
10
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7007/17.04.2024 г., постановено по гр.д. №
14645/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Бруната България“ ООД, сега с
ново наименование „Далсия“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11