Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1397 14.04.2020
година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 3314 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова
молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********
против С.Н.Н., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, ал.1, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на
05.10.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „Вива кредит” ООД бил сключен договор за паричен заем № ***,
при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 600 лева, платима
ведно с договорна лихва от 82,97 лева в срок до 14.06.2017 г., на 18 вноски.
Ответникът следвало в 3
– дневен срок да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция. Поради неизпълнение, била начислена
неустойка от 247,14 лева. Тъй като заявил допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи, дължал такса в размер на 233,33 лева, както и такава
за извънсъдебно събиране на просрочените задължения от 245 лева, съгл. чл. 12
от договора и тарифата към него. Платил 66 лева, с която били погасени част от
вземанията.
С приложение № 1 от
01.06.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 01.12.2016 г., вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът бил уведомен, а следвало да
се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата
на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 7403/28.07.2017 г. по ч.гр.д. № 11518/2017 г. по описа на ПРС, IV
гр. състав, за следните суми: 570,85
лева – главница; 82,97 лева –
договорна лихва за периода 19.10.2016 г. – 14.06.2017 г.; 233,41 лева – неустойка; 233,33
лева – такса за експресно разглеждане на документи; 245 лева – такса разходи за извънсъдебно събиране на задълженията; 40,62 лева – обезщетение за забава за
периода 14.06.2017 г. – 21.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в
съда - 26.07.2017 г. до погасяването.
Била връчена редовно по реда на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което
възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за
уважаването им. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът чрез назначения му особен представител, е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва допустимостта и основателността на исковете. Оспорва –
легитимацията на ищеца, т.к. ответникът лично не бил уведомен за цесията; не
ставало ясно как е формиран ГЛП; клаузата за неустойка била нищожна поради
прекомерност, нарушаване на добрите нрави и принципа на справедливост в
отношенията между страните; същото се отнасяло и за двете претенции за такси,
които надвишавали с 1/3 размера на кредита; претенцията за разходи за събиране
била нищожна и т.к. представлявала скрита прекомерна неустойка. Моли се за
отхвърляне на исковете. Релевира се възражение относно разноските на ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 11518/2017 г. на ПРС, IV гр.с., вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Тя е
връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ПГК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
На основание чл.
153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата относно - сключения договор за паричен
заем от 05.10.2016 г., въз основа на който ответникът е получил сумата от 600
лева, като е извършил едно плащане в размер на 66 лева /вж. Определение по чл.
140 ГПК № 4854/30.04.2019 г. – л.98-99/.
Съдът приема тези факти
за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.
От договора за заем се
установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 600 лева.
Договорът е реален /чл.240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на предаването й. Последното
се установява от отразеното в чл.2, ал. 2 от договора /имащ характер на
разписка/. Документът носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм
авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Съобразно
чл. 2, ал.1, т.3-8 от договора, заетата сума следвало да бъде върната на 18
вноски, всяка от по 52,19 лева, на посочени падежи, включваща главница, дог.
лихва и такса за експресно разглеждане на документи. Упоменат е фиксиран
годишен лихвен процент – 40,34 %, ГПР – 49,39 % и обща сума за връщане – 939,42 лева. Няма погасителен
план и размер на възнаградителната лихва, както и разпределение на вноските по
задължения.
От рамковия договор за
цесия от 01.12.2016 г. и приложение № 1/01.06.2017 г. към него /л.24-31, в
което под № * фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Вива
Кредит“ ООД и „АКПЗ“ ООД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът
е придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично
в чл. 3, ал.1 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна,
дадено с подписване на контракта.
Съобразно чл. 2.4 от
договора за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с
натрупаните към момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения.
Прието е уведомително
писмо за цесията /л.6/. Ответникът следва да се счита за уведомен с получаването му в хода на процеса, чрез
исковата молба и приложенията към нея. Изходящото от упълномощения-цесионер /л.28/
уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД,
с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността
цедентът да упълномощи цесионера - Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по
този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235,
ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т.
д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Не се споделя възражението в ОИМ, че уведомяването не може да
се извърши чрез особен представител, както е в случая.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в процеса. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата на
последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител
относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението
и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
В трайната съдебна практика е
прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е
длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва
уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се
твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено
плащане след прехвърляне на вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител /както
е в случая/ и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, I т.о.
- касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода,
че връчването на особения представител в хода на процеса представлява надлежно
уведомяване на длъжника - ответник/.
Предвид
изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а ответникът е надлежно уведомен за
цесията, като възраженията в обратна насока са неоснователни.
Относно
действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността
/чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския
процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане
на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но
е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на
добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д .
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. №
2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране
на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на
ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV
г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва
да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга
на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове, следи
служебно.
„Вива кредит“
ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което
при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В
случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият от 49,39
%/. Посочената годишна фиксирана
лихва от 40,34 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,39 % и общата
сума на плащанията от 939,42 лева, не съответстват на действителните. Това е
така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4,
ал. 2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните
вноски, като се добавят по 13,73 лева към всяка. Въведеното изискване за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри,
които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се
предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същият следва да
отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в
т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната
дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се
изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са
нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на
договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на
т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
За заемополучателя възниква задължението да плати
предоставената главница, лихва и такса за експресно разглеждане на документи, а
при определени условия - неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и
различни други лихви и такси /напр. за извънсъдебно събиране/. При това
положение, за да е изпълнено изискването на закона, следва да бъде посочено по
ясен и разбираем за потребителя начин разпределението на погасителната вноска
между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се
погасяват, което не е сторено. Също така – самата информация е най - обща, не
отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се
конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от
отделни вземания. Потребителят не е
известен за начина на плащане, упоменат от ищеца в уточнителната молба /вж.
л.42 – справка, ведно с погасителен план, които не са част от договора, нито
носят подпис за ответника/. Посоченото се явява още едно самостоятелно
основание за недействителност на договора /в т см. и практика на ПОС - Решение
№ 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение
№ 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира
от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране
се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете.
Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би
следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или
други разходи.
Принципно не е имало спор, че по заема
са платени 66 лева /така и ССЕ/. Тъй като други суми освен главница не са
дължими, плащането следва да я погасява до този размер, т.е. неплатено би
следвало да остава само главно задължение от 534 лева. Тази сума обаче не може
да бъде установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането.
Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК
следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки
дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на
договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за
което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен до посочения размер – в този смисъл трайна съдебна
практика - Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение
№ 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/
20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.;
Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение №
628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
Предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
За пълнота –
исковете за договорна лихва, такса за експресно разглеждане на документи, неустойка
и такси разходи, са неоснователни и, поради нищожност на клаузите за
дължимостта им.
Относно договорната
лихва:
При формиране
размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната
практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер
на 40,34 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 49,39 % /както се посочи - различен от действителния/,
надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии
за норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това,
че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че
лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.
Относно таксата за
експресно разглеждане на документи:
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, ответникът
се възползвал от допълнителна услуга за експресно разглеждане на документите,
поради което била начислена такса в размер на 247,14 лева.
Разпоредбата на чл. 10а ЗПК дава
възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с
договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения
на страните по договора, а именно - предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на определения падеж.
С процесното допълнително плащане всъщност
се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата. Тази
такса е пряко свързана с усвояването на кредита, което е в пряко противоречие и
заобикаля забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това, принципно - следва да бъде
включена в ГПР, при което същият би надхвърлил законовото ограничение от 50 %,
вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и
възнаградителната лихва. Ето защо, това вземане се основава на неравноправна
клауза, с която реално се заобикаля освен посочената и забраната на чл. 19, ал.
4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП в редакция преди изменението с
ДВ бр. 100 от 2019 г. Тъй като с нея се цели и се постига реално заобикаляне на
посочените изисквания на ЗПК, тя е нищожна, съгл. чл. 21, ал. 1 ЗПК и вземането
по нея не е възниквало.
Относно неустойката:
Критериите дали е
налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения
в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на
неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество
и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния
размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер
от 247,14 лева.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката
представлява 41,19 % от заетата сума
/(247,14/600)*100/. Предвидено е предварително, че ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска.
Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението.
В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен
размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се
толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
При изготвянето на
доклада по делото, съдът е указал на ищеца, че е негова доказателствената
тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У ищеца лежат и
неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.
Тъй като противоречието
между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е
налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е
пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание, сумата е
недължима.
Относно таксите за разходи:
Първо следва да се посочи, че в договора
за заем не фигурира клауза за дължимост на търсените такси и следователно
съгласие на потребителя за начисляването им – липсва. Соченият от ищеца –
чл.12, всъщност не обективира каквито и да било параметри на подобно акцесорно
вземане, нито задължение за заемополучателя, нито предпоставки за евентуално
начисляване на търсените доп. суми. Упоменаването, че е „запознат и съгласен с
Тарифа“ не представлява изразяване на съгласие за дължимост на такси, нито
закрепва задължение за плащането на определени такива при забава, а още по –
малко на търсените, т.к. в договора т.нар. Тарифа не е конкретизирана по
никакъв начин – не е ясно дали касае именно таксите при забава или е Тарифа за
други разходи - за допълнителни услуги например.
Предвид горното, искът е изцяло
неоснователен, т.к. няма постигнато съгласие за дължимост на такси за
извънсъдебно събиране на вземания.
Дори да се застъпи различно становище –
съдът приема, че с уговорките в представената Тарифа /л.15-19/, в тежест на
потребителя реално се възлагат задължения при забавено изпълнение. Начинът на
уговарянето им като фиксирани суми, без връзка с и независимо от реалните
разходи, които разумно би могло да се очаква да бъдат направени за дейностите
по извънсъдебно събиране на задълженията, говори, че тези суми не представляват
разходи, а отнапред уговорени задължения на потребителя към заемодателя при
забавено изпълнение. По начина, по който са уговорени, клаузите от тарифата
предвиждат всъщност неустойки за забавеното изпълнение на договорните
задължения. При това положение, действителността на клаузите за разходи следва
да бъде преценена съобразно присъщите за неустойките характеристики.
Тези клаузи от тарифата са неравноправни
на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото задължават потребителя при неизпълнение
на негово задължение да заплати необосновано висока неустойка.
Също така - реално се заобикаля
забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП.
С тях се заобикалят и
ограниченията на чл. 10а, ал.2 и ал. 3 ЗПК. Изпращането и връчването на
напомнителни писма или покани, както и ангажирането на служител, не
представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя
във връзка с договора. По своята същност, това са действия, целящи осигуряване
на изпълнението, включително и по принудителен път, на задълженията на
потребителя по договора. Следователно, тези дейности имат за предназначение да
улеснят взаимоотношенията между страните, като помогнат на кредитора да
управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на
такси и комисиони и то повече от веднъж за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче, е изрично
забранено от закона.
Предвид всичко
изложено, исковете са неоснователни и ще бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК,
който не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива, поради
което и не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********
против С.Н.Н., ЕГН ********** искове за признаване за установена в отношенията
между страните дължимостта на следните суми: 570,85 лева – главница по договор
за паричен заем № *** от 05.10.2016 г., сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията
по който са прехвърлени с приложение № 1 от 01.06.2017 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД; 82,97 лева – договорна лихва за периода
19.10.2016 г. – 14.06.2017 г.; 233,41 лева – неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение; 233,33 лева – такса за експресно
разглеждане на документи; 245 лева – такса разходи за извънсъдебно събиране на
задължения; 40,62 лева – обезщетение за забава за периода 14.06.2017 г. –
21.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на
заявлението в съда - 26.07.2017 г. до окончателното
погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 7403/28.07.2017 г. по ч.гр.д. № 11518/2017 г. по
описа на ПРС, IV гр. състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
РЦ