Решение по КНАХД №241/2025 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК) във връзка с чл. 63в от Закон за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

С решение № 77/14.05.2025 г., постановено по АНД № 51/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана е потвърдено Наказателно постановление № 006129 от 05.12.2024 г., издадено от председателя на Комисията за защита на потребителите /КЗП/, с което на „ОТП Лизинг“ ЕООД, [ЕИК], на основание чл. 45, ал. 1 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 3000 лв. /три хиляди лева/, за нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като правилно и законосъобразно.

Горното решение е обжалвано с касационна жалба от „ОТП Лизинг“ ЕООД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] 1303, [улица], ет. 4, представлявано от управителя М. К., чрез пълномощник юрк. П. К.-Т..

В касационната жалба се излагат съображения, че съдът неправилно е потвърдил наказателното постановление, като е пренебрегнал мотивите на жалбоподателя относно законосъобразността на събираната „такса одобрение“. Касаторът твърди, че тази такса не е свързана с усвояване и управление на кредита, а покрива други разходи, различни от стандартната оценка на кредитоспособността по чл. 8 от Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008г.. Посочва се, че чл. 10а, ал. 1 и ал.2 от ЗПК допуска събиране на такси за допълнителни услуги, но не и такива ,свързани с усвояване и управление на кредита. Навеждат се доводи, че съдът и наказващият орган необосновано са приели, че таксата е за усвояване и управление на кредита, без това да е подкрепено с доказателства. Подчертава се, че таксата фигурира само в два от пет проверени договора за финансов лизинг, което опровергава извода за връзка с усвояването на кредита. Твърди се още, че усвояването следва да се разбира в тесен смисъл като реално отпускане, получаване на сумата, което не е относимо към процесната такса. Касаторът сочи, че съдът не е обсъдил възраженията по чл. 28 ЗАНН относно маловажността на нарушението, предвид че проверката не е извършена по жалба на потребител, размерът на таксата е незначителен, а досегашни проверки не са констатирали нарушения. Посочва се и че нарушението е първо по рода си, извършено в рамките на обща проверка, което налага приложението на чл. 28 ЗАНН или поне зачитане като смекчаващо обстоятелство по чл. 27, ал. 3 ЗАНН. Твърди се, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, като е ограничил правото на защита, което е самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление. Изтъква се още, че практиката на съдилищата е противоречива по аналогични производства, възникнали от същата проверка. С оглед на всичко изложено, касаторът моли решението, с което е потвърдено наказателното постановление на КЗП, да бъде отменено като незаконосъобразно и необосновано. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

От ответникът -Председателя на КЗП, не е постъпило становище по касационната жалба. В съдебно заседание, редовно призован, ответникът се представлява от юрк. П., която оспорва касационната жалба. Моли касационната инстанция да остави в сила обжалваното въззивно решение. В представено писмено становище ответната страна оспорва касационната жалба като изцяло неоснователна. Счита, че въззивният съд е направил правилни и законосъобразни изводи относно осъщественото нарушение по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Посочва, че дружеството – касатор не е представило доказателства, които да опровергаят вмененото деяние, нито в производството пред районния съд, нито в настоящото касационно производство. Липсват и доказателства за допуснати процесуални нарушения при ангажиране на отговорността му, които да обосновават отмяна на наказателното постановление. Ответникът излага доводи, че удържаната от дружеството „такса за одобрение“ е непозволена, доколкото е свързана с усвояването и управлението на кредита. Таксата е предвидена като дължима със сключването на договора, а не преди това като допълнителна услуга, поради което фактически е насочена към покриване на разходи, които не са включени в стандартната оценка на кредитоспособността. По тази причина липсва логика тя да бъде уговорена в договора за кредит, тъй като съгласно закона би следвало да бъде заплатена преди сключването му. Според ответната страна дружеството – кредитор е използвало по-силната си позиция, за да въведе неправомерни условия, целящи заобикаляне на закона, при положение че ЗПК изисква разходите да са мотивирани и ясно определени. Поддържа се, че наказващият орган правилно е приел нарушението за доказано по несъмнен начин и е преценил, че то не може да се квалифицира като маловажно, предвид същественото засягане на обществени отношения и права на потребителите, гарантирани както от вътрешния правов ред, така и от правото на ЕС. Поради изложеното, ответната страна счита решението на Районен съд – Монтана за обосновано и законосъобразно и моли то да бъде оставено в сила. Направено е възражение за прекомерност на претендирано от касатора адвокатско или юрисконсултско възнаграждение, надвишаващо минималния размер, с оглед липсата на фактическа и правна сложност по делото. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на ТО – Монтана при КЗП в размер на 120 лв.

Представителят на Окръжна прокуратура – Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна и атакуваното решение правилно и законосъобразно, като предлага същото да бъде потвърдено от съда.

Настоящият състав на Административен съд – Монтана, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, по посочените по-долу съображения.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 19.03.2024 г. и на 30.04.2024 г. инспектори на КЗП са извършили проверки в обект на „ОТП Лизинг“ ЕООД в [населено място], при които е констатирано, че на 04.12.2023 г. дружеството е сключило договор за финансов лизинг с потребител, по който е изискано заплащане на „такса одобрение“ в размер на 708,20 лв. без ДДС. Служителите на КЗП приели, че тази такса е свързана с усвояване на кредита и с това е нарушена забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК за събиране на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. При последваща проверка на документи било установено, че таксата се начислява и събира заедно с договора за кредит и е включена в погасителния план, без да е свързана с допълнителна услуга по отделен договор. Поради това инспекторите направили извод, че тя не попада в хипотезата на чл. 10а ЗПК. Въз основа на тези констатации е съставен АУАН и издадено наказателно постановление, с което на дружеството е наложена имуществена санкция от 3000 лв. за нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Районният съд е кредитирал изцяло показанията на свидетелите – инспектори от КЗП, както и приложените по делото писмени доказателства, намирайки, че те са непротиворечиви и установяват по категоричен начин фактическата обстановка.

За да потвърди Наказателно постановление № 006129 от 05.12.2024 г. на Председателя на Комисията за защита на потребителите /КЗП/, от правна страна въззивната инстанция е проверила валидността и законосъобразността на АУАН и НП, като е констатирала, че те са издадени от компетентни органи, в предвидените срокове, при спазване на процесуалните правила. Районният съд е счел, че нарушението е описано с достатъчна конкретика и яснота, позволяваща на дружеството да разбере обвинението и да организира защитата си. Възприето е, че дружеството-жалбоподател има качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК и за него важи забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. От събраните доказателства е установено, че по конкретен договор за финансов лизинг е въведена „такса одобрение“ в размер на 708,20 лв. без ДДС, включена в погасителния план и дължима само от вече одобрени клиенти. На това основание съдът е приел, че таксата не представлява възнаграждение за допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а е свързана с действия по усвояване и управление на кредита. Районният съд е приел, че административнонаказващият орган правилно е квалифицирал нарушението по чл. 10а, ал. 2 ЗПК и законосъобразно е наложил имуществена санкция в минимален размер от 3000 лв., отчитайки липсата на данни за други нарушения. Съдът е подчертал, че целта на законодателя е да се предотвратят именно подобни практики по въвеждане на такси за усвояване и управление на кредити. Възприето е, че не са налице предпоставки за квалифициране на нарушението като маловажен случай по чл. 28 ЗАНН, тъй като същото е формално и е насочено срещу охраняването на особени обществени отношения, свързани със защитата на потребителите, поради което законосъобразно е била ангажирана административната отговорност на дружеството.

По разбиране на настоящата касационна инстанция решението е правилно и законосъобразно.

Касационната инстанция установява, че твърденията изложени в касационната жалба касаят административнонаказателното производство по издаване на НП. Същите възражения са подробно обсъдени от въззивния съд, а настоящият състав ги споделя изцяло поради което препраща към мотивите на постановеното въззивно решение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК.

При правилно установена фактическа обстановка районният съд е достигнал до правилен правен извод за законосъобразност на издаденото НП.

На първо място, неоснователни са твърденията на касатора, че събираната „такса одобрение“ не е свързана с усвояване и управление на кредита. От събраните по делото доказателства се установява, че таксата е включена в договора за кредит, начислява се при самото му сключване и е част от погасителния план. Това изключва възможността тя да представлява възнаграждение за допълнителна услуга по чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Правилно въззивният съд е приел, че тя фактически е свързана с действия по усвояване на кредита, тъй като се дължи именно след одобрение и предоставяне на средствата. Съображенията на касатора за различно предназначение на сумата остават голословни и неподкрепени с доказателства.

Неоснователно е и възражението, че таксата фигурира само в част от проверените договори, поради което не може да се приеме за свързана с усвояването. Дори и еднократно въвеждане на подобна такса представлява нарушение на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Законът не изисква системност или повторяемост на практиката, за да е налице състав на нарушението.

Доводът, че „усвояване“ следва да се разбира единствено като реално получаване на кредитната сума, също е неоснователен. Тълкуването на закона налага под „усвояване“ да се разбират всички действия по предоставяне и въвеждане в изпълнение на договора за кредит, включително и дейността по одобрението му, поради което процесната такса е именно забранена от закона.

Неоснователно е и възражението за маловажност по чл. 28 ЗАНН. Нарушението е формално, засяга значими обществени отношения, свързани със защитата на потребителите и с въвеждането на прозрачност в кредитната практика. Въззивният съд е обосновано приел, че предвид характера на нарушението не може да се приеме, че то е маловажно. Не се касае за инцидентна техническа грешка, а за договорна клауза, която поставя потребителя в неблагоприятно положение. Обстоятелството, че нарушението е първо по рода си или че таксата е в относително малък размер, не води до отпадане на административната отговорност, а правилно е отчетено като смекчаващо при определяне на санкцията в минималния предвиден размер.

Неоснователни са и оплакванията за процесуални нарушения и ограничаване правото на защита. От доказателствата се установява, че АУАН и наказателното постановление са издадени от компетентен орган, в предвидените срокове и при спазване на процесуалните изисквания. Нарушението е описано ясно и конкретно, по начин, позволяващ на дружеството да разбере обвинението и да организира защитата си. Съдът правилно е констатирал липса на съществени процесуални нарушения, които да опорочават производството.

Неоснователно е и позоваването на противоречива съдебна практика. Дори да съществуват различни съдебни решения по сходни казуси, това не е основание за отмяна на правилно и законосъобразно решение, каквото е атакуваното. Настоящият състав намира, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон и е постановил съдебен акт, съобразен с практиката на административните съдилища относно недопустимостта на такси за усвояване и управление на кредит, в т.ч. КАНД № 253/2025 г., 394/2022 г., 523/2021 г. и др. на АдмС – Монтана.

С оглед на изложеното касационната жалба е неоснователна, а решението на Районен съд – Монтана, с което е потвърдено наказателното постановление, следва да бъде оставено в сила.

След очерталия се изход на делото, в полза на ответната администрация, съгласно чл. 63д, ал. 4 във вр. ал. 5 от ЗАНН, следва да бъде присъдено поисканото юрисконсултско възнаграждение в размер на 120.00 лева, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, респективно по реда на чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН и чл. 63д, от ЗАНН във вр. чл. 143, ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 77/14.05.2025 г., постановено по АНД № 51/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана, с което е потвърдено Наказателно постановление № 006129 от 05.12.2024 г. на Председателя на Комисията за защита на потребителите.

ОСЪЖДА „ОТП Лизинг“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на Териториален отдел – Монтана при КЗП разноски по делото в размер на 120 (сто и двадесет) лева юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.