№ 106
гр. Пловдив, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20255000500125 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от О С против решение № 420/29.10.2024 г.,
постановено по гр.д. № 814/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково.
Жалбоподателят твърди, че решението е постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, както и е неправилно поради
неговата незаконосъобразност и необоснованост, доколкото
първоинстанционният съд не е обсъдил всички Нравени от него възражения, в
т.ч. относно характера на вземането и изтеклата погасителна давност, което е
довело до необоснованост на Нравените правни изводи, по подробно
изложените във въззивната жалба съображения, като моли съда да отмени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове /главен и акцесорен/ против О С, или алтернативно да
бъде уважено Нравеното от него възражение за изтекла давност за
претендираната лихва до 23.05.2020 г. Претендира разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемият Н - С моли да бъде отхвърлена въззивната жалба и да
1
бъде потвърдено първоинстанционното решение като законосъобразно,
правилно и обосновано. Претендира разноски за въззивното производство под
форма на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя на процесуалния му
представител адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият М на ********** оспорва въззивната жалба като
неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли, както и да потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски
под форма на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от Н - С против
О С, Хасковска област обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК, като
окръжният съд с определение № 1242/04.12.2023 г. като съищец е
конституирал М на ******* на Република България. Ищецът твърди, че на
30.11.2007 г. между М като договорящ по програма ФАР и възложител по
договора и О С като бенецифиент бил сключен грантов договор №
В02005/017- 454.03.03.02-15 за финансиране на проект „Трансграничен еко
туристически център в О С“ със срок за изпълнение 12 месеца с възможност за
удължаването му в предвидените случаи с 3 месеца, общата стойност на
проекта била 303 366,20 евро, от които М се задължило да финансира
максимум 273 029,58 евро /90 % от предварително изчислените допустими
разходи/, плащанията трябвало да стават съгласно вариант 2 от чл.15.1 на
Приложение II - Общи условия, приложими към Европейската общност -
финансиране с безвъзмездна помощ договори за външни действия. На
15.04.2008 г. между страните било подписано споразумение към грантовия
договор, съгласно което срокът на договора останал 12 месеца, но било
уговорено, че М ще изплати предварително 80 % от общата субсидия
/218 423,66 евро/, а прогнозното окончателно плащане на останалите 20% от
общата субсидия /54 605,92 лв./ ще бъде съобразно вариант 1 от чл. 15.1 на
2
Приложение II. В изпълнение на посочените договорености на 02.06.2008 г. О
С издала фактура за сумата, подлежаща на авансово плащане, в размер на
218 423,66 евро, или 427 199,55 лв., на 06.06.2008 г. бил издаден запис на
заповед от кмета на О С за същата сума, а М на 02.07.2008 г. наредил
задължаване на банковите си сметки общо за 218 423,66 евро. Във връзка с
изпълнение на договора на 16.10.2009 г. била извършена проверка от
възложителя и били констатирани нарушения по изпълнението му, за което
ответникът бил уведомен на 30.10.2009 г., а в периода 06.01.2010 г. -
02.02.2010 г. била извършена финансова инспекция от А за ******,
завършила с доклад от 02.02.2010 г., в който било установено, че вместо
реконструкция на хижа „Т” било извършено ново строителство, не били
постигнати целите на финансирания проект и че в съставения на 27.11.2008 г.
акт за приемане на строително-ремонтни работи била включена и заплатена
доставка на 4 вани на стойност 1 282,40 лв., които вече били заплатени по
договор за доставка на оборудване на хижата, като били дадени указания, че
общината следва да възстанови от бюджета си преведеното авансово плащане
от М в размер на 218 423.66 евро и да предприеме действия за възстановяване
на сумата от 1 282,40 лв. за платените вани, а с писмо от 30.10.2009 г. М
уведомило О С, че следва да възстанови сумата 218 423,66 евро, което
задължение било установено и с Акт № ********* г. за установяване на
частно държавно вземане на Н, в който било посочено, че към 11.04.2013 г. О
С дължи 251 660,46 евро /492 205,077 лв./, от които 218 423,66 евро главница и
33 236,80 евро наказателна лихва за периода 17.12.2009 г. - 11.04.2013 г., този
акт бил съобщен на О С и не бил обжалван. Предвид липсата на плащане, но и
поради големия размер на задължението, върху който следвало да се внесе
държавна такса, Н инициирало заповедно производство само за част от
сумата, като със заповед по ч.гр.д. № 2810/2013 г. на Районен съд – Хасково
ответникът бил осъден да заплати 33 236,80 евро наказателна лихва за периода
17.12.2009 г. – 11.04.2013 г., 1 300,11 лв. държавна такса и 1 100,06 лв.
юрисконсултско възнаграждение, а с писмо от 12.02.2014 г. О С признала
общия размер на дължимите суми по договора, предложила погасителен план
с вноски за погасяване на дълга до края на 2019 г. и заплатила част от сумите.
Впоследствие по инициатива на Н поради нерегулярното плащане на
задължението били издадени заповеди за изпълнение по ч.гр.д. № 2648/2015 г.
и по ч.гр.д. № 1115/2023 г., двете на Районен съд – Хасково, за други части от
3
дълга, като по първия и втория изпълнителен лист задължението било
изпълнено изцяло, а третият изпълнителен лист бил издаден на 06.06.2023 г. за
213 234,53 евро главница, установена с Акт № ********* г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението -
23.05.2023 г. до окончателното й изплащане, 36 265,98 евро лихва за забава за
периода 04.04.2017 г. - 12.04.2023 г., 9 759,61 лв. държавна такса и 180 лв.
юрисконсултско възнаграждение, въз основа на него било образувано изп.д. №
1020/2023 г. по описа на ЧСИ С П, по което до датата на подаване на исковата
молба не били постъпили суми от длъжника. Междувременно с писмо изх. №
С-1454/19.06.2020 г. О С посочила, че не оспорва задължението си, но има
финансови затруднения да го изпълни. Доколкото в заповедното производство
било подадено своевременно възражение от ответника, ищецът твърди, че има
правен интерес от предявяването на исковете, като моли съда да постановите
решение, с което да признае за установено, че към 01.06.2023 г., когато е
издадена заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1115/2023 г. по описа
на Районен съд - Хасково, Държавата има изискуемо вземане против О С в
размер на 249 500,51 евро /с левова равностойност 487 980,58 лв./ от които
213 234,53 евро част от главницата на задължението по Грантов договор №
************, сключен между Министерство на регионалното развитие и О
С, установена с Акт № ********* г. за установяване на частно държавно
вземане, и 36 265,98 евро лихва за забава за периода 04.04.2017 г. -12.04.2023
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2023 г. до
окончателното й изплащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение № 447/01.06.2023 г. и изпълнителен лист № 517/ 06.06.2023г.,
двете по ч.гр.д. № 1115/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково.
Оспорва Нравеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност
на задължението. Претендира Нравените по делото разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
Съищецът М на ********* счита, че предявените искове са
основателни и доказани и моли съда да ги уважи. Счита за неоснователно
Нравеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът О С оспорва предявените искове и моли съда да ги
отхвърли. Твърди, че претендираните вземания са недължими като погасени
по давност, тъй като те са публични държавни вземания по смисъла на чл. 162,
4
ал. 2, т. 8 от ДОПК предвид характера на сключения между страните договор,
вземанията били установени с писмо изх. № 99-00-2-1106/30.10.2009 на М,
имащо характер на индивидуален административен акт и подлежали на
събиране по ред, установен в ДОПК за публичните вземания, като на
01.01.2020 г. изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от
ДОПК, а ако съдът не възприеме този довод, прави възражение за изтекла
давност на вземането за претендираната лихва до 23.05.2020 г., три години
преди образуването на ч.гр.д. № 1115/2023 г. по описа на Районен съд –
Хасково. Претендира Нравените по делото разноски.
С обжалваното решение е признато за установено, че към 01.06.2023 г.,
когато е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1115/2023 г. по
описа на Районен съд - Хасково, Държавата има изискуемо вземане против О
С в размер на 249 500,51 евро /с левова равностойност 487 980,58 лв./, от
които 213 234,53 евро част от главницата на задължението по Грантов договор
№ ************, сключен между М********* и О С, установена с Акт №
********* г. за установяване на частно държавно вземане, 36 265,98 евро
лихва за забава за периода 04.04.2017 г. - 12.04.2023 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 23.05.2023 г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена заповед № 447/01.06.2023 г. и
изпълнителен лист № 517/06.06.2023 г., двете по ч.гр.д. № 1115/2023 г. по
описа на Районен съд – Хасково, и О С е осъдена да заплати на Национална
агенция за приходите - София 9 939,61 лв. Нравени в заповедното
производство разноски, от които 9 759,61 лв. държавна такса и 180 лв.
юрисконсултско възнаграждение, както и 10 924,61 лв. Нравени разноски в
исковото производство, от които 9 759,61 лв. държавна такса, 15 лв. държавна
такса по подадената частна жалба, 350 лв. юрисконсултско възнаграждение и
800 лв. възнаграждение за вещо лице, както и О С да заплати на М на *******
360 лв. Нравени по делото разноски.
Решението е обжалвано от ответника изцяло и в неговата цялост е
предмет на въззивното производство.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се
установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
5
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в жалбата
фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални
нарушения от първоинстанционния съд.
Не се спори между страните, а това се установява и от приетите по
делото доказателства, че на 23.05.2023 г. Н – София е подал заявление до
Районен съд - Хасково за издаване на заповед за изпълнение, по него е
образувано ч.гр.д. № 1115/2023 г. и е издадена в полза на заявителя против О С
заповед за изпълнение № 447/01.06.2023 г. за сумите 213 234,53 евро главница,
установена с Акт № ********* г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на заявлението - 23.05.2023 г. до окончателното
й изплащане, 36 265,98 евро лихва за забава за периода 04.04.2017 г. -
12.04.2023 г., 9 759,61 лв. държавна такса и 180 лв. юрисконсултско
възнаграждение, а със заповедта е допуснато незабавно изпълнение и е
разпоредено издаване на изпълнителен лист, какъвто е издаден на 06.06.2023
г.
Въз основа на този изпълнителен лист е образувано изп.д. № 1020/2023
г. по описа на ЧСИ С П, като на 11.09.2023 г. на ответната община е връчена
покана за доброволно изпълнение, ведно с издадената заповед за изпълнение
и изпълнителния лист.
На 09.10.2023 г. О С е подала възражение по чл. 414 ГПК с твърдение,
че не дължи сумата, като с разпореждане № 1616/18.10.2023 г. районният съд е
указал на кредитора, че в едномесечен срок от връчване на определението
може да предяви иск за съществуване на вземането по чл. 422 от ГПК. Препис
от този съдебен акт е връчен на Н - С на 26.10.2023 г., а на 23.11.2023 г. е
подадена исковата молба, по която е образувано настоящото гражданско дело,
което обосновава допустимостта на исковете по чл. 422 от ГПК.
Видно от договор за безвъзмездна помощ – външни дейности на
Европейската общност с идентификационен номер на договор за грант №
************ от 30.11.2007 г. М на ******* в качеството на договорящ по
програма ФАР като възложител и О С като бенецифиент са се споразумели за
финансиране на проект „Трансграничен еко туристически център в О С“ на
обща стойност 303 366,20 евро с уговорено авансово плащане и срок за
изпълнение 12 месеца.
6
В изпълнение на договора О С е издала фактура №
**********/02.06.2008 г. за сумата, подлежаща на авансово плащане, в размер
на 218 423,66 евро, или 427 199,55 лв., а на 06.06.2008 г. кметът на О С е
подписал запис на заповед за сумата 218 423,66 евро.
С писмо изх. № 99-00-2-1587/02.07.2008 г. и писмо изх. № 99-00-2-
1585/02.07.2008 г. М е наредило на „У” АД - София задължаване на банковите
му сметки със сумите 167 269,24 евро и 51 154,42 евро, или общо 218 423,66
евро, за които не се спори, че са получени от ответника.
При извършена проверка за изпълнението на договора с доклад от
05.11.2009 г. на М – Дирекция „И - Ф“ са констатирани нарушения, за което
ответната община е била уведомена с писмо изх. № 99-00-2-1106/30.10.2009 г.,
като са й дадени указания за възстановяване на полученото авансово плащане
в размер на 218 423,66 евро.
Извършена е финансова инспекция на О С от АДФИ, резултатите от
която са изложени в доклад № ФИ4ХС/02.02.2010 г., съобщени на ответника с
писмо изх. № ФИ4ХЦ-0001/23.02.2010 г., като в него са дадени указания до
общината да възстанови от бюджета си преведеното авансово плащане от М в
размер на 218 423,66 евро.
С писмо изх. № 99-00-2-1106/08.11.2010 г. М е поискало от Н на
основание чл. 3, ал. 1, т. 9 от ЗН са бъде разпоредено установяването и
събирането на частно държавно вземане, в т.ч. лихвите за просрочие,
произтичащо от процесния договор между М и О С.
С Акт № ********* г. за установяване на частно държавно вземане,
издаден от заместник изпълнителния директор на Н, е констатирано, че към
11.04.2013 г. задължението на О С е в общ размер на 251 660,46 евро, с левова
равностойност 492 205,077 лв., от които 218 423,66 евро главница и 33 236,80
евро наказателна лихва за периода 17.12.2009 г. - 11.04.2013 г., ведно с лихва
върху главницата в размер, определен от Европейската централна банка върху
основните й трансакции за рефинансиране в евро плюс 3,5 процентни пункта,
считано от 11.04.2013 г. до окончателното й изплащане. Актът е връчен на О С
на 22.05.2013 г., като няма данни да е бил обжалван.
С писмо изх. № С-2943/01.08.2018 г. О С е уведомила Н, че по
предложен от предишното ръководство план за погасяване на задължението
/писмо от 12.02.2014 г./ тя е извършила частични плащания, но е в затруднено
7
финансово състояние, за което е открита процедура по финансово
оздравяване, в т.ч. чрез искане за отпускане на временен безлихвен заем от
МФ, като след получаване на такъв ще погаси задължението си по Акт №
********* г., свързан със задължението на общината по процесния грантов
договор.
В подобен смисъл е и писмо от 19.06.2020 г. на О С, според което тя
никога не е оспорвала задължението си във връзка с договор № ************
от 30.11.2007 г., но поради сериозната си задлъжнялост е била в невъзможност
да го обслужва, като е предвидила в бюджета си за втората половина на 2020 г.
да изплаща по 1 000 лв. на месец, което е предложила като начин на
изпълнение на Н.
Ответникът не оспорва действителността на сключения между
страните договор, факта на извършено плащане на сумите по него,
извършените констатации от контролните органи във връзка с установени
нарушения при изпълнението на договора /вж. становището на процесуалния
му представител юрисконсулт Е в съдебно заседание на 22.04.2024 г./, не
твърди да е изпълнил точно задълженията си по него, както и не ангажира
доказателства за това, поради което съдът приема тези обстоятелства за
доказани.
Основният спорен въпрос по делото е какъв е характерът на вземанията
– публични държавни или частни държавни.
Настоящият състав счита, че по принцип не е обвързан от
разрешението на този въпрос, дадено в ч.гр.д. № 126/2024 г. по описа на
Пловдивския апелативен съд, но по същество възприема това становище.
Безспорно е, че във връзка с възникнали правоотношения по повод
проекти, осъществявани с европейски средства, е приет Закон за управление
на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /обн. в
ДВ бр. 101/22.12.2015 г., с ново наименование Закон за управление на
средствата от Европейските фондове при споделено управление/, в който е
определена процедура за установяване на нередности и извършване на
финансови корекции пред съд по реда на АПК, а в § 10, ал. 1 от ПЗР на
ЗУСЕСИФ е предвидено, че започналите и недовършени до влизането в сила
на закона производства се довършват по досегашния ред, като по АПК се
довършват само образуваните до влизането в сила на закона съдебни дела по
8
жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на
управляващия орган /§ 10, ал. 2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ/.
Съгласно разпоредбата на чл. 162 от ДОПК в редакция от ДВ бр.
86/2006 г., актуална към датата на сключване на договора, когато е възникнало
вземането и когато следва да бъде определен неговият характер, държавните и
общинските вземания са публични и частни, като публични са тези, посочени
изрично в ал. 2, т. 1 – т. 8, а всички непосочени такива са частни държавни и
общински вземания /ал. 4/. В релевантната по спора правна норма не е
предвидено, че са публични държавни вземания неправомерно получените
или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от
предприсъединителните финансови инструменти, оперативните програми или
други фондове на Европейския съюз, включително от свързаното с тях
национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен
акт, като това за първи път е прието при изменение на закона в ДВ, бр. 15/2010
г.
В настоящия случай договор № ************/30.11.2007 г. за
безвъзмездно финансиране на проект в О С е сключен след изпълнение на
сложен фактически състав, включващ административни и гражданскоправни
елементи, но за разлика от административния договор по чл. 24, ал. 1 от
ЗУСЕСИФ, в сила от 25.12.2015 г., проверката на който се възлага на
административните съдилища, сключените преди влизане в сила на този закон
договори са гражданскоправни и подлежат на контрол от общите съдилища по
реда на ГПК.
В тази насока е и константната съдебна практика на Върховния
касационен съд /за пример вж. Р. № 50027/07.07.2023 г. по т.д. № 1979/2021 г.
на І т.о. и посочените в него решения/, в която се приема, че исковете за
изпълнение на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по
оперативни програми, субсидирани по реда изцяло или частично със средства
от Европейски структурни и инвестиционни фондове, или за обезщетение от
неизпълнение на такъв договор, в случаите, когато всички релевантни факти
по възникване и изменение на правоотношението са се осъществили преди
влизане в сила на закона, но исковите молби във връзка с изпълнението или
съответно обезщетение от неизпълнението са заведени след влизането му в
сила, не са изрично уредени в цитирания закон и следва да се приложи по
9
аналогия разпоредбата на § 10, ал. 3 от ПЗР, т.е. те следва да се разглеждат по
досегашния ред.
Именно в изпълнение на дадените й в чл. 3, ал. 7, т. 6 от ЗН
правомощия Н събира частните държавни вземания, в т.ч. на изпълнителните
агенции по предприсъединителните финансови инструменти, управляващите
органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи
средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените
суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоени
средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови
инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския
съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството,
Инструмента Шенген и Преходния финансов инструмент, включително от
свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на
договор. Тези вземания се установяват с акт за установяване на частно
държавно вземане, издаван от изпълнителния директор на агенцията или
оправомощено от него лице, въз основа на който агенцията може да поиска
издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК /чл. 3,
ал. 8 от ЗН/.
В настоящия случай вземанията са установени с Акт № ********* г. за
установяване на частно държавно вземане, който не е бил обжалван от О С.
Въз основа на този акт Н се е снабдила двукратно с изпълнителни листове за
част от вземанията въз основа на заповеди за незабавно изпълнение по ч.гр.д.
№ 2810/2013 г. и по ч.гр.д. № 2648/2015 г., двете по описа на Районен съд –
Хасково, по които задълженията са били изпълнени от ответника в пълен
размер, като той е подал възражение само против третата издадена заповед за
незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1115/2023 г. на Районен съд – Хасково, а в
този случай исковото производство по чл. 422 от ГПК е продължение на
заповедното такова.
При доказателствена тежест, лежаща върху О С, указана му с доклада
по чл. 146 от ГПК в съдебно заседание на 22.04.2024 г., не е установено при
условията на пълно доказване, че тя е изпълнила задълженията си по договора
или че е върнала претендираната сума, поради което съдът приема тези
обстоятелства за недоказани.
Ирелевантно за спора е твърдяното от ответника обстоятелство, че Акт
10
за установяване на частно държавно вземане от 15.04.2013 г. не е бил
осчетоводен от общината, макар по него да са били извършени плащания, тъй
като това не се отразява на действителността и изпълнението, респ.
неизпълнението на договора.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на
съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р К, което като компетентно
изготвено съдът възприема, се установява, че М е извършило плащане във
връзка с процесния грантов договор и на база на издадената от О С фактура в
размер на 427 199,55 лв., или 218 423,66 евро, която сума е преведена по
разплащателната сметка на ответника на 08.08.2008 г., към 23.05.2023 г. е
погасена главница в размер на 5 189,13 евро и лихва за забава в размер на
77 484,33 евро, а остатъкът от дълга към тази дата е 213 324,53 евро главница,
36 265,98 евро лихва за забава до 12.04.2023 г., 1 699,95 евро лихва за забава
от 12.04.2023 г. до 23.05.2023 г., 9 759,61 лв. разноски, представляващи
дължима държавна такса, и 180 лв. разноски под форма на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
погасяване на задълженията му по давност.
Както вече беше посочено, претендираните вземания имат характер на
частни държавни такива и по тази причина за тях са приложими разпоредбите
на чл. 110 и сл. от ЗЗД.
След неизпълнение на задълженията по договора и извършената
проверка, при която са констатирани нарушения, О С е била уведомена на
30.10.2009 г. за тях и за задължението й да възстанови полученото авансово
плащане в размер на 218 423,66 евро, като от този момент задълженията й са
станали изискуеми и за тях е започнала да тече погасителна давност /чл. 114,
ал. 1 от ЗЗД/.
Впоследствие с писма от 12.02.2014 г., 01.08.2018 г. и 19.06.2020 г. О С
е признала задълженията, но е заявила, че не може да ги изпълни поради
тежкото си икономическо състояние, като давността е била прекъсвана по реда
на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и не е изтекла към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК /23.05.2023 г./.
Изложените съображения са валидни и по отношение на
11
претендираната лихва за забава за периода 04.04.2017 г. - 12.04.2023 г., по
отношение на което вземане давността е била прекъсната и макар да е по-
кратка, също не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, респ. към датата на издаване на самата заповед.
Предвид установената фактическа обстановка и изведените въз основа
на нея правни изводи съдът приема, че към горепосочената дата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение процесните вземания са
съществували като платени по действителен договор, подлежащи на връщане
поради неизпълнение и не са погасени по давност, поради което предявените
искове по чл. 422 от ГПК са основателни и доказани и като такива следва да
бъдат уважени, като бъде признато съществуването на вземанията, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното й изплащане.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до същите правни
изводи, решението му е правилно и следва да бъде потвърдено в тази част.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК е съществуване на вземането, но не и присъдените със заповедта за
изпълнение разноски за заповедното производство, които са законна
последица от уважаването, респективно отхвърлянето на иска, като съдът в
исковото производство има правомощия да разпредели отговорността за
разноските и по издаване на заповедта за изпълнение, в т.ч. да разгледа
възражение за неправилно изчисляване на същите и за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение на страната.
По делото се установява, че в заповедното производство Д чрез **** –
София е Нравила разноски в общ размер на 9 939,61 лв., от които 9 759,61 лв.
държавна такса и 180 лв. юрисконсултско възнаграждение, както е извършила
такива в исковото производство в общ размер на 10 924,61 лв., от които 9
759,61 лв. държавна такса, 15 лв. държавна такса по подадената частна жалба,
350 лв. юрисконсултско възнаграждение и 800 лв. възнаграждение за вещо
лице, които следва да й се присъдят, като бъде потвърдено обжалваното
решение в тази част.
Решението следва да бъде потвърдено и в частта, в която ответникът е
осъден да заплати на съищеца М********* разноски в размер на 360 лв.
12
Поради отхвърляне на жалбата следва да бъде осъден жалбоподателят
да заплати на въззиваемите юрисконсултско възнаграждение от по 300 лв. за
въззивното производство, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ и чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ и при отчитане
на фактическата и правна сложност на делото, продължителността на
производството в настоящата инстанция и извършените в нея процесуални
действия.
Предвид гореизложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 420/29.10.2024 г., постановено по гр.д. №
814/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА О С, Хасковска област, ул. „Ц О № *, БУЛСТАТ ******* да
заплати на Н ******** сумата 300,00 лв. /триста лева/ юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА О С, Хасковска област, ул. „Ц О № *, БУЛСТАТ ******* да
заплати на М*********, гр. София, ул. „************ сумата 300,00 лв.
/триста лева/ юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13