№ 20469
гр. София, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20241110149160 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от В. И. К., ЕГН..., с
постоянен адрес в ...., чрез адвокат М. Д. – САК, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ №
16, ет. 8, бл. Парк Лейн Офис Център, представлявано от изпълнителен директор С.Ю.А..
Твърди се в исковата молба, че на 22.01.2021 г. В. И. К., като заемател чрез средства
за комуникация от разстояние е сключил с ответното дружество договор за потребителски
кредит № 406296 от 22.01.2021 г. за сумата от 1000 лв. Съгласно посоченото в чл. 8 от
приложение № 1 към договора общо дължимата сума при надлежно и правилно изпълнение
на задълженията по кредита е 1233 лева. Годишната лихва по кредита е в размер на 40.55 %,
а годишният процент на разходите - 49 %. Срокът на кредита е 12 месечни вноски.
В исковата молба се излагат подробни съображения за недействителност на договора
за потребителски кредит и на неустоечната клаузи, като противоречащи на императивни
материалноправни норми и като неравноправни клаузи.
С исковата молба ищецът ангажира писмени доказателства и моли за допускането и
назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.
В срока по чл. 131 от ГПК процесуалният представител на ответното дружество
депозира писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни.
Процесуалният представител на „Ай Ти Еф Груп“ АД не оспорва фактическите твърдения,
изложени в исковата молба относно сключването на договора и неговото съдържание, но
излага подробни съображения въз основа на които оспорва исковите твърдения за
нищожност на процесния договор и оспорената неустоечна клауза. Сочи, че последната
изцяло съответства на функциите на неустойката, уговорена индивидуално с потребителя и
още при сключването на договора за потребителски кредит за кредитополучателя е налице
яснота относно размера на неустойката и начина наплащането й, в случай, че не бъде
1
предоставено уговореното обезпечение. Излага доводи, че размерът на неустойката не
следва да се включва в годишния процент на разходите. Твърди, че такъв посочен в
договора. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
С отговора ответникът представя писмени доказателства.
В съдебно заседание ответникът депозира писмено становище, с което поддържа
възраженията, направени в отговора на исковата молба. Не ангажира допълнително
доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
На 22.01.2021 г. между В. К., като заемател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, като
заемодател, е сключен договор за потребителски кредит № 406296 от 22.01.2021 г., по силата
на който на ищеца е предоставена в собственост заемна сума от 1000 лв лв. при Годишната
лихва по кредита е в размер на 40.55 %, а годишният процент на разходите - 49 %. Съгласно
клаузата на чл. 5.1 от договора, заемополучателят се задължава да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения в срок до края на следващия ден: банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия, като при непредставянето на обезпечение, на основание чл. 5.6 от
договора, заемателят дължи неустойка в размер на 2.96 лева средно на ден. Ищецът не е
изпълнил задължението си да предостави обезпечение, поради което му е начислена
неустойка дължима, заедно с погасителните вноски по договора за паричен заем.
В съдебно заседание, проведено на 12.06.2025 г. е изслушано и прието заключението
на съдебна – счетоводната експертиза. Според констатациите на вещото лице В. К. заплатил
следните суми по процесния договор за кредит: 1000 лв. – главница, 72.77 лв. – договорна
лихва, 203,27 лв. – неустойка, 20 лв. – разходи за събиране на вземането. Експертът дава
заключение, че размерът на годишния процент на разходите възлиза на 502,78 %, ако в него
бъде включен и размерът на неустойката.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира предявените искове за
основателни, предвид следните съображения:
Сключеният между ищеца и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност преценката относно действителността на процесния договор следва да се
извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
2
ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на
чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 1080.36 лв.,
която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда
на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
3
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1080.36 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 5.6 от договора за
заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение
за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар „скрита възнаградителна лихва“. Този
извод, на първо място, следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно с нея
се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 5.6 не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на
правилото чл. 11, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата
сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 6.2., те не могат да изпълнят отредената им
функция- да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
4
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 5.6. от процесния договор, както и целият
договор за паричен заем са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
С оглед горния извод за недействителност на договора, заемателят дължи връщането
само на чистата стойност на кредита, поради което платените от него неустойка, такси и
възнаградителна лихва са дадени без основание и ответното дружество дължи връщането им
на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има единствено ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Ищецът е направил разноски за заплащане на държавна такса
в размер на 142.53 лв. и за заплащане на възнаграждение за вещо лице в размер на 400 лв.
В производството ищецът е представляван безплатно от адв. М. Д. от САК с личен
№**********, с адрес: ..., поради което и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата в полза на адв. М. Д. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение
нормативно установения минимум от 400 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата и
правна сложност на производството и неговия материален интерес, адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в минимален размер.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
По иска, предявен от В. И. К., ЕГН..., с постоянен адрес в ..., срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. София, район Лозенец, ул.
„Сребърна“ № 16, ет. 8, бл. Парк Лейн Офис Център изпълнителен директор С.Ю.А.,
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК, на договор за потребителски кредит № 406296, сключен на 22.01.2021 г.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в
гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8, бл. Парк Лейн Офис Център
изпълнителен директор С.Ю.А., на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД да заплати на
В. И. К., ЕГН ..., с постоянен адрес в ... сумата от 272,20 лв. (двеста седемдесет и два лева и
двадесет стотинки), представляваща платена на нищожно основание неустойка по договор
за паричен заем № 406296, сключен на 22.01.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 20.08.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в
гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8, бл. Парк Лейн Офис Център
изпълнителен директор С.Ю.А., да заплати на В. И. К., ЕГН ..., с постоянен адрес в ... сумата
от 542,53 лв. (петстотин четиридесет и два лева и петдесет и три стотинки), представляваща
направени от ищеца разноски в първоинстанционното производство за заплащане на
5
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в
гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8, бл. Парк Лейн Офис Център
изпълнителен директор С.Ю.А. да заплати на адв. М. Д. от САК с личен №**********, с
адрес: ..., адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. (четиристотин лева), на основание
чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, подадена чрез Софийски районен
съд до Софийски градски съд в двуседмичен срок, считано от датата на връчването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6