Р Е Ш Е Н И Е №260436
12.02.2021 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в открито
съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 20187/2019 г. по описа на същия съд, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исково производство.
Иск на М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес ***, да се осъди ответното дружество „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в София , бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на ищеца суми, дадена при изначална
липса на основание – недействителен договор за потребителски кредит между
страните или отделни клаузи от същия.
Според съдържанието на исковата молба, на
01.08.2017 год. между страните бил сключен договор за паричен заем № ******, по
силата на който М. получил в заем сума в
размер на 500 лв., усвоена изцяло. От своя страна, последният се задължил да върне заемната сума ведно със
възнаграждение на кредитора в размер на 33.94 лева; кредитора приел разсрочено на 3 ежемесечни погасителни
вноски плащане, всяка по 203.97 лв. (общо 611.97 лв.) плащане. Договорено било
между страните и възнаграждение от 77.97 лева за ползване на услугата „експресно разглеждане
на документи”, която ответникът ползвал. Плащането било разсрочено като част от
погасителните вноски и общата вноска станала 203.97 лева. Договорено било между
страните и задължение на ответника да представи определено обезпечение - да учреди банкова гаранция в пълния размер
на вземането на кредитора , или да доведе поръчител, който да отговаря на определени
условия. При неизпълнение на това
задължение , за М. възниквало задължение
да плати на кредитора неустойка в размер на 77.97 лева. И това вземане било
разсрочено съобразно погасителния план към основното задължение, като
погасителна вноска станала 229.96 лева.
Всички от така договорените за връщане суми били платени. Срокът на
договора изтекъл с падежа на последната вноска, 30.10.2017г.
Изложени са обаче доводи, че договора е недействителен на основанието по
чл. 22 от Закона за потребителския кредит , а договорения размер на
възнаградителната лихва противоречил на добрите нрави, тъй като следвало да
включва и неустойката за непредставено обезпечение, което не било направено;
недействителна – нищожна – поради противоречие със закона била и клаузата на
чл. 4 от договора , която предвиждала задължение за заплащане на неустойка при
непредставено обезпечение. Затова се иска от съда да прогласи договора или
евентуално отделни клаузи от него за нищожни или недействителни , и да се осъди
ответното дружество да заплати на ищеца платената без основание неустойка в
размер от 32.50 лева.
Ответното дружество оспорва иска като неоснователен, моли да се отхвърли и да му се присъдят разноските по него. Не оспорва сключването на
договора или своята престация – плащането на 500 лева в полза на М., но отрича
пороци на договора или отделните му клаузи.
Вещото лице е дало заключение, че
по договора са платени в полза на М. 500 лева , които той е върнал предсрочно,
на 01.09.2017г, като е платил цялата главница, 19.66 лева от договорната лихва,
по 32.50 лева от неустойката и таксата за експресно разглеждане.
Иск с правно основание в чл. 55 ал.1 от Закона за задълженията и
договорите.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства ,
съдът съобрази следното:
Сключването на договора между
страните не е спорно, представено и е копие от същия на л. 12 от делото. Тъй като договорът попада
под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се
подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на
кредитополучателите. Приложима е
редакцията на ЗПК , обн. ДВ изм. и доп., бр. 59 от 29.07.2016 г.; договорът е сключен на дата 01.08.2017г.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на
което, „годишния
размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта“.
Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по
договора не надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е
под стойност от 50.05 %. В закона няма задължение на кредитодателя да обясни в
самия договор как точно се формира годишния процент на разходите, доколкото
методиката на формирането му е законоустановена ( приложение № 1 към
закона).
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) ,
договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да
съдържа поне реквизитите , посочени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер на кредита и условията за
усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му. Тъй като
лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към същия са
изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а. Има информация ( чл. 7 от договора ) за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, както и
за наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, и
срока, в който това право може да бъде упражнено. Има, в съответствие с чл. 11
ал. 1 т. 11 от ЗПК, погасителен план,
като са посочени датите на падеж на всички отделни погасителни вноски.
Не се намериха основания за общата недействителност
на договора според чл. 22 от ЗПК.
Недействителна е обаче -
нищожна – клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора, която предвижда неустойка
при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като противоречи
на добрите нрави; липсата на представени обезпечения е безспорен факт. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерий, следва да се каже , че
тази неустойка не разполага с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на
кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради
неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по
същата причина, неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като
санкция не може да обоснове законосъобразност. Изводът на съда е , че плащането
на сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на
добрите нрави. Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за
защита на потребителите – тя води до
значително неравновесие между договорените права на страните, като
облагодетелства недобросъвестно и
нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да е индивидуално
договорена, ищецът не доказва такива преговори , следователно тази клауза е
нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.
Искът да се върне платеното съобразно тази
договорка между страните е основателен.
Според ищеца, нищожна била договорката, с която е договорен размерът на
възнаградителната лихва, тъй като тази клауза в договора противоречала на добрите нрави – размерът на кредиторовото
възнаграждение надхвърлял повече от три пъти размера на законната лихва.
В тази връзка, трябва да се каже следното:
Съдебната практика на българските съдилища
трайно приемаше, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
(решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. и решение № 1270/09.01.2009
г. по гр. д. 5093/2007 г., двете - на ВКС, ІІ
г. о. и мн. др. ). Критерият
обаче не е и не може да бъде абсолютен, тъй като, от друга страна, съдилищата
са длъжни да отчитат спецификите на
всеки отделен случай. В контекст, за ползване на сума от 500 лева, върната на
части за срок от малко над пет месеца,
се дължи възнаграждение на кредитора в размер от общо 33.94 лева, или по – малко от една петнадесета част от сумата
на главницата, а предвид предсрочното погасяване , като възнаграждение на
кредитора е платена по- малко от 1/20 част от главницата; съдат не може да се
абстрахира от конкретиката на цифрите , а в случая, те не обосновават
противоречие с добрите нрави. При краткосрочните необезпечени кредити, отдавани
от небанковите финансови институции като ответното дружество, само по себе си
незначителното надвишаване на трикратния размер на законната лихва при
изчисляване на кредиторовото възнаграждание не може да релевира нищожност
поради противоречие с добрите нрави -
това възнаграждание е основанието , поради което кредиторът е сключил
договора. В тази връзка следва да се спомене също така , че възнаградителната лихва е един от
елементите, участващи при изчислението на годишния процент на разходите при
потребителските кредити съобразно приложение № 1 към ЗПК, и оттам – има
нормативно определен максимален размер , до който тя може да стигне, и който
размер не е обвързан по никакъв начин с размера на законната лихва по чл. 10 от ЗЗД. Затова и това надвишение не
релевира по никакъв начин противоречие с добрите нрави като основание за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26 от ЗЗД , или неравноправност по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите.
Разноските по иска се присъждат в
тежест на ответника. На адвоката на
ищеца се присъжда минимален хонорар от 300 лева, на основание чл. 38 от Закона
за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на
ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на
средства).
Воден от изложеното и на
основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Осъжда „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на М. Ж. М., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата от 32.50 лева, дадена при изначална липса на основание – нищожна
клауза , чл.4 ал. 2 от договор за потребителски кредит № ******/01.08.2017
год., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на
исковата молба , 09.12.2019г , до окончателното изплащане на вземането.
Осъжда „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на М. Ж. М., ЕГН **********, с
адрес ***,, сумата от 150 лева разноски по делото.
Осъжда „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на адвокат Е. Г. И., личен
номер *************, адрес на дейност П.**************************, сума от 300 лева хонорар по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ