РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. гр.Мадан, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на десети декември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Д. Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Д. Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100503 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Д. В. В. против
„******“ ****, с която е предявен иск по чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД да бъде
осъдено „*****“ **** да заплати на Д. В.О В. сумата от 1 527.50 лв., платени
при изначална липса на основание предвид недействителността на сключения
между страните Договор за кредит №******/****** г
В исковата молба се твърди, че на ****г. между ищеца Д. В. В. в
качеството му на „Кредитополучател“ от една страна и ответника "*****"
****, ЕИК********, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е
сключен Договор за кредит №******/******* (накратко „Договорът за заем“),
при следните условия: 120.00 лева главница; 40.96% годишен лихвен
процент; 49.6% годишен процент на разходите; 30 дневен срок на кредита;
34.36 лв. - такса за бързо разглеждане. При кандидатстване за кредит на
уебсайта на ответника - ******/ Потребителят има две опции – дадената по
презумпция „Искам бърз заем до 15 минути“ и чак когато потребителят
умишлено махне отметката на въпросното „Искам бърз заем до 15 минути“ се
появява текст, съгласно който средното време за разглеждане на кандидатура
е 7 дни. По начинът по който е организирана процедурата за кандидатстване
ищецът още с влизането си на сайта на ответното дружество започва
кандидатурата си с избрана не от него „допълнителна услуга“ и се изисква
допълнително действие за да не използва тази услуга.
Сочи се, че съгласно чл. 4.1.-4.5. от Общите условия към договора за
заем Кредитополучателят може да заяви изрично бързо разглеждане на
подаденото искане за отпускане на кредит при което да получи отговор на
искането си в срок до 15 минути от изпращането на запитването, като за
въпросната услуга Кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане,
1
която кредиторът изчислява спрямо сумата на кредита. В процесния случай
тази такса е в размер на 34.36 лв. при главница от 120 лв., като ищецът счита,
че таксата за бързо разглеждане следва да бъде включена в ГПР. Видно от
съдържанието на договора за кредит: „Изчисленият по-горе ГПР не включва
разходите, които Кредитополучателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
искане.“, същите определено не са, поради което ищецът счита, че договорът е
недействителен поради неточно посоченото в него ГПР, доколкото е него не са
включени разходите за такса бързо разглеждане.
Ищецът твърди, че след сключване на договора за кредит се е
възползвал многократно от допълнителни услуги предлагани от кредитора –
допълнителна сума и удължаване на кредита, всички са подписани като
анекси към процесния договор за заем, като след множеството
„допълнителни суми“ е усвоил общо 2510 лв. под формата на анекси към
процесния договор, заплатил е на ответното дружество сума в общ размер на
4037.50 лв., за което представя заверени с КЕП платежни нареждания.
Сочи, че сумата 1527.50 лв. (разликата между заетото и върнатото) е
платена при изначална липса на основание предвид недействителността на
договора за заем и разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Сочи също, че таксата за бързо разглеждане е в противоречие с
разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която
разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото
представлява бързото разглеждане на искането за кредит. В случая таксата за
бързо разглеждане на документи представлява именно такса, свързана с
усвояване и управление на кредита, поради което счита, че същата е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като твърди, че тази такса не е включена в
годишния процент на разходите по кредита, съответно заобиколена е и
нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което е отделен довод да се прогласи
нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК - задължение на
кредитора по договора е да посочи точен (верен, коректен) процент на общите
разходи по кредита, при което всяко неточно посочване заобикаля закона.
Казаното важи дори в хипотеза, в която годишния процент на разходите няма
да надвиши законовия праг, ако в него се включат тези допълнителни
плащания по договора, както и в хипотезата, в която точния процент на
разходите е по - нисък от посочения в договора, тъй като и в двата случая, е
налице като резултат заобикалянето на закона. В българското право, общото
понятие за такса е стойността на оказана от администрацията или друго
публично тяло услуга, като самата такса има за цел единствено да възстанови
направените от оказалия услугата разходи, до себестойността на последните.
Таксата няма и не може да има за цел обогатяването на лицето, което оказва
тези услуги.
Твърди, че таксата е в значителен размер в процентно съотношение от
размера на получения заем, с което безспорно се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави предполага
известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност, като се
2
позовава на Решение №452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, IV
г.о. Дори обработката на искането за кредит да се е случила в рамките на 15
минути, ищецът счита, че това не обосновава цена на посочената услуга в
размер на почти 1/5 от размера на предоставената главница, като твърди, че
чрез посочената клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и се постига
забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради
което, съгл. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, е нищожна.
Сочи, че следва да се има предвид, че всяка нееквивалентна такса по
договор между равноправни субекти всъщност прикрива възнаграждение на
кредитора (ако се дължи и при точно изпълнение) или неустойка (ако се
дължи в хипотеза на неизпълнение). Затова и таксата, ако e „доброволно“ ,
като ищецът твърди, че в настоящия случай тя не е договорена или платена,
следва да залегне като елемент на годишния процент на разходите, което не е
направено, поради което счита, че е заобиколена нормата на чл. 19 от ЗПК в
частта, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите
по кредита, поради което счита таксата за бързо разглеждане на искането за
кредит с която кредиторът е начислил допълнително суми от Договора за
заем за нищожна на основание чл. 10а ал. 2 и чл. 19 ал. 5 от ЗПК, като
противоречаща на добрите нрави по ЗЗД и неравноправна съгласно ЗЗП.В тази
връзка цитира - /така и Решение № 3532 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 7038 /
2021 г. на С. г. съд; Решение № 121 от 17.03.2023 г. по в. гр. д. № 63 /2023 г. на
Окръжен съд – С.; Решение № 325 от 14.03.2023 г. по в. гр. д. № 3249 / 2022 г.
на Окръжен съд – П. и много други относно клаузата за бързо разглеждане в
договори между потребители и същия ответник./
Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен
поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като изтъква, че съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Твърди също, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Сочи, че случая уговорената в процесния договор допълнителна услуга
„такса за бързо разглеждане“ в размер на 226.94 лв. е разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Ищецът счита, че
3
същото важи и за и допълнителните „такса за удължаване на срока“, като този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно т. 2 "обща
сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Сочи, че според практиката на СЕС - решение по дело С-686/19, в
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички
разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и
които са известни на кредитора, включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. В случая
възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 49.7% и не е съответен на изискването на
чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежи на заплащане,
ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този
начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което
не е посочено при определяне на годишния процент на разходите.
Сочи също, че ответникът - кредитодател е обявил параметрите на общо
оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за
възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова
тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на допълнителни услуги
и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него
значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Така
уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, поради
което ищецът счита, че това води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката
за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на
това вземане. Позовава се на решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на
Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „********“ ***** където е прието, че член 3, буква
ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения
член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Невключването на разхода за допълнителни услуги в оповестения ГПР
има за цел да прикрие действителните разходи по кредита.
Твърди, че клаузите не са индивидуално уговорени, същите са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
4
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия, какъвто е настоящият, като сочи, че такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
Предвид съдържанието на договора ищецът счита, че може да се
направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при
предварително посочени от кредитора условия. Цитира решение № 24 от
10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, решение № 264616
от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение №
260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
Твърди, че в процесния договор не е посочен действителният размер на
ГПР и кои компоненти са взети предвид при определянето му, като сочи, че
текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора.
Ищецът сочи, че тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения, поради което
твърди, че неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок
от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК, като се позовава на - (така и определение № 60451 от 03.06.2021 г. по гр.
д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 2449 от 16.05.2023 г. по
в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение № 4067 от 20.07.2023 г. по в.
гр. д. № 9689/2022 г. по описа на СГС, решение № 3609 от 04.07.2023 г. по в.
гр. д. № 8049/2022 г. по описа на СГС, решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в.
гр. д. № 12826/2022 г. по описа на СГС, решение № 3764 от 11.07.2023 г. по в.
гр. д. № 10944/2022 г. по описа на СГС, решение № 3868 от 13.07.2023 г. по в.
гр. д. № 62/2023 г. по описа на СГС, решение № 874 от 22.02.2023 г. по в. гр. д.
№ 13474/2022 г. по описа на СГС и др.). Счита, че следва да се отчете и че с
решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу
„********“ ****) е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
5
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница, поради което сочи, че нарушаването на изискването по чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК (неточно посочване на ГПР) води до недействителност на договора
за кредит на основание чл. 22 ЗПК, включително съгласно тълкуването на
европейското право, дадено с цитираното решение на СЕС от 21.03.2024 г. по
дело С-714/22. В подкрепа на твърденията си, че процесния договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, се позовава на съдебна практика на съдилища в страната. По
изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил ОИМ от ответника "********“
****.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, намира от фактическа страна следното:
По делото е прието заверено копие от сключения между страните
Договор за кредит № ****** от *******г., видно от който ******* ****** в
качеството на кредитор е предоставило на Д. В. В., в качеството на
кредитополучател, потребителски кредит в размер на 120 лева, като
параметрите на договора са следните: Сума на кредита: 120 лева; Срок на
кредита: 30 дни; Стандартен лихвен процент 40,97%; Лихвен процент за срока
на кредита: 40,96%; Годишен процент на разходите: 49,6%; Такса за бързо
разглеждане: 34,36 лева; Общо дължима сума по кредита158,4 лева; Дата на
връщане на кредита: 04.01.2024 г. Съгласно раздел I, т. 1 „Определения" от
приложимите към договора Общи условия таксата за бързо разглеждане
представлява такса за предоставяне на допълнителна незадължителна услуга
по искане на кредитополучателя, която гарантира на искането за кредит и
отговор в рамките на 15 минути от подаването му по електронен път, по
телефон или на хартиен носител в офис на партньор. Таксата за бързо
разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане за отпускане на
кредит и/или допълнителна услуга по кредит при срокове и условия, посочени
в ОУ и съгласно Тарифа на Кредитора.
От страна на ищеца са представени 14 бр. разписки, с които чрез
******* **са заплатени по процесния договор общо 4037,50 лева в периода от
03.02.2024 г. до 08.10.2024 г., от които са видни направените плащания от
кредитополучателя по процесното правоотношение.
При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез
събраните в настоящата съдебна инстанция доказателства, съдът по правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна страна:
Съдът приема, че между страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на
6
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният Договор за кредит № ********
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон- ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,
т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя,
какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита
и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е
49,6 %, а ГЛП 40,97 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Уговорената услуга „Бързо
разглеждане“ е свързана с разглеждане на заявката на потребителя и
усвояването на кредита във времево отношение, респективно - с основното
задължение на ответника по договора да предостави заемната сума.
Следователно, е налице нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК на
ответника да събира такава такса. С предвиждането на такава такса реално се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се увеличава печалбата на
кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно
допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покриват
разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да
бъдат включени в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би
надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. При служебно
изчисляване от съда посредством онлайн калкулатор, при следните параметри:
общ размер на кредита 120 лева, срок на кредита: 30 дни, обща дължима сума
7
по кредита: 158,40 лева, от които 120 лева - главница, 4.04 лева - лихва и 34,36
лева - такса за бързо разглеждане, то ГПР възлиза на 2698.25%. В случая не се
касае за начислена комисионна за допълнителни услуги по чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК, свързани с договора за потребителски кредит. „Допълнителни услуги“
по чл.10а ал.1 ЗПК са такива услуги, които нямат пряко отношение към
насрещните престации на страните - предоставяне на парична сума и връщане
на същата /заедно с възнаградителна лихва/ на определен падеж.
Допълнителни услуги са, например, издаването на различни референции,
удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на
текущото задължение или за добросъвестното поведение на клиента. В случая
става въпрос за забранената от чл.10а, ал.2 ЗПК такса за действия свързани с
усвояването на кредита във времево отношение, която има характер на скрито
възнаграждение, което не е включено в ГПР и води до скрито оскъпяване на
кредита. Ето защо посоченият в Договор за кредит № ********** годишен
процент на разходите от 49,6 % не отговаря на действителния такъв, с оглед на
което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като
потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер
на приложимия на ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира. Тази
норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК,
във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД. Доколкото Договор за
кредит № ********** от 05.12.2023г е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то недействителни са и последващите анекси към
него за удължаване на срока на договора, съгласно които според твърденията
на ищеца в ИМ е усвоил сумата в общ размер на 2510,00 лв., което не е
оспорено от ответника.
На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в случая
възлиза на 2510,00 лв. Заплатена сумата от ищеца в полза на ответното
дружество по процесното правоотношение възлиза на 4037,50 лева, поради
което сумата 1527,50 лева се явява недължимо платена при начална липса на
основание и подлежи на връщане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С оглед
изложеното предявеният иск е доказан по основание и размер, поради което
следва да бъде уважен.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените по делото разноски. Същите се констатираха в размер
на 58,45 лева внесена държавна такса.
В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Г. въз
основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който
адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3
8
от Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението,
който следва да се определи в полза на пълномощника на ищеца съдът взе
предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са
доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от С.
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр.
член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид посочените
принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за
адвокатурата, в полза на адв. Г. следва да се определи възнаграждение в
размер от 480 лева с вкл. ДДС по производството.
С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**********“ ******** ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к *****, бул. „***** № **, ет. *, ап. офис №*
представлявано от управителя З. С. Р., да заплати на Д. В. В., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., обл. С., ул. „*******“ № *, сумата от 1527,50 лева (хиляда
петстотин двадесет и седем лева и петдесет стотинки) – платени при
изначална липса на основание предвид недействителността на сключения
между страните Договор за кредит № ******/****
ОСЪЖДА „******“ ******* ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к ****, бул. „******“ № **, ет. *, ап. офис № *,
9
представлявано от управителя З. С. Р., да заплати на Д. В. В., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., обл. С., ул. „******“ № * сумата от 58,45 лева (петдесет и осем
лева и четиридесет и пет стотинки) направени по делото разноски за заплатена
държавна такса.
ОСЪЖДА „*******“ ****, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к *****, бул. „*******“ № ***, ет. *, ап. офис № *,
представлявано от управителя З. С. Р., да заплати на адв. Д. Г., АК Л.,
служебен адрес: гр. Т., ул. „******“, ет. *, офис **, сумата от 480,00
(четиристотин и осемдесет) лева с вкл. ДДС - адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
10