№ 3614
гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110168983 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Ищецът И. К. Д. твърди, че е сключил с ответника „Стик – Кредит“ АД договор за
потребителски кредит от разстояние на 20.10.2022 г., с № **, по силата на който му била
отпусната в заем сумата от 400 лв. В договора било предвидено, че кредитът следвало да
бъде погасен в срок от 24 месеца, считано от датата на неговото усвояване на равни месечни
вноски, включващи главница и лихва. Размерът на годишната лихва била 36%, а размерът на
годишният процент на разходите - 42,58 %, като общата сума, която е следвало да върне
ищецът се равнявала на 648,53 лв. В чл. 27 от процесния договор било предвидено
договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция, като в случай на
неизпълнение на това задължение, ищецът следвало да плаща неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоения кредит, която се заплащала разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски. Твърди, че била налице изначална невъзможност да представи
надлежно обезпечение, заради краткия срок, за което му е начислена неустойка в общ размер
на 2236,79 лв. Общата сума, която ищецът следвало да върне станала 2885,32 лв., като тя
била платена по сметка на ответника, вкл. неустойката. Ищецът твърди, че процесния
договор за потребителски кредит е нищожен, тъй като не е била спазена предвидената от
закона форма, в частност изискванията на ЗПК, и не е налице съществен елемент от
съдържанието му – действителен годишен процент на разходите, което противоречало на
императивните изисквания на ЗПК, вкл. на правото на Европейския съюз, в който смисъл
излага подробни съображения. При условията на евентуалност – ако съдът не намери целия
договор за недействителен, ищецът твърди, че са нищожни отделните клаузи на процесния
1
договор, поради противоречие на закона, вкл. поради тяхната неравноправност. Ето защо
ищецът моли съда да прогласи нищожността на клаузата на чл. 27 от договора за
потребителски кредит поради противоречие на закона, както и да осъди ответника да
заплати сумата от 39,39 лв. (след допуснато изменение на иска по чл. 214 ГПК) недължимо
платени суми по потребителски кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба 18.12.2023 г. до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът „Стик – Кредит“ АД оспорва предявените искове като неоснователни.
Твърди, че процесната клауза за неустойка от договора не надхвърля присъщите за
неустойката функции, не противоречи на добрите нрави, нито на правото на ЕС. Твърди, че
дори неустойката да се приеме за прекомерно голяма, тя би следвало да се намали, а не да се
обявява за нищожна. Не смята, че е налице изначална невъзможност да се осигури
поръчител в уговорения срок, като твърди, че ищецът е действал недобросъвестно при
воденето на преговори, за което дължи обезщетение. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
2
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за
прогласяване нищожността на клаузи от договора на основание противоречие на закона – на
3
императивни законови норми.
Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните правни последици.
Ищецът иска прогласяване на нищожността на чл. 27 от договора, който урежда
задължение за ищеца потребител при неосигуряване на обезпечение по чл. 17 (в срок до 3
дни от сключването на договора да осигури поръчител или банкова гаранция) да заплаща
неустойка по 0,9% на ден от стойността на кредита.
Съдът намира сочената клауза от договора за нищожна. Съгласно императивната
норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Неустойката по чл. 27 от договора е в
пъти по-голям размер. Клаузата е нищожна. Искът следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за получаване на плащането.
Ищецът твърди, че целият договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент
на разходите (ГПР) е грешно посочен.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова
гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На
практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на
потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход,
за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност
на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
Съгласно заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, ГПР
по договора за паричен заем е 42,58 %, но ако се отчитат вноските за неустойка като разход
– 234,77 %, а те се плащат заедно с вноската за главница. Така всъщност в процесния
договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и
недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма
на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание. Следва да се има
предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над законовата лихва за забава
нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, както вече се посочи. Клаузите за
изчисляване на ГПР и определяне размера му са нищожни. В практиката на Съда на
Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално
4
запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не
са включени в него подобни възнаграждения за услуги като процесните, целият договор
може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи на възстановяване на потребителя. В случая
представените писмени доказателства и заключението на ССчЕ сочат, че потребителят е
платил главницата на договора за потребителски кредит от 400 лв., като е платил
допълнително и 2,71 лв., договорна лихва по договора за заем, и неустойка от 39,39 лв.
Общо платеното над главницата е 42,12 лв., то е недължимо платено.
Искът следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 39,39 лв., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 18.12.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
80 лв. за държавна такса, 350 лв. депозит за вещо лице, и 1800 лв. адвокатски хонорар по
договор за правна защита и съдействие от 19.11.2024 г., общо 2230 лв., които следва да му се
присъдят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. К. Д., ЕГН **********, против
„Стик – Кредит“ АД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
нищожността на чл. 27 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
**/20.10.2022 г., с, поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Стик – Кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на И. К. Д., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 39,39 лв., недължимо платена сума по
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние **/20.10.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 18.12.2023 г. до окончателното плащане, както и
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2230 лв., разноски, сторено по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5