№ 197
гр. Тетевен, 01.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20254330100244 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск за нищожност на договор за кредит,съединен с иск за
връщане на недължимо платена сума.
Излага се в исковата молба, че на цг. ищцата е сключила договор за паричен за
кредит,по силата на който са и предоставени заемни средства в размер на 500.00 лева,при
фиксиран лихвен процент по заема 12,27%,годишен процент на разходите/ГПР/ 49.61%.
Съгласно договора ищцата дължи такса за разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер на 84.00 лева,която следва да престира заедно с месечната
погасителна вноска.
Счита,че уговорката за заплащане на такса за разглеждане на документи е
нищожна,като неравноправна.С нея се цели заобикаляне разпоредбата на чл.19,ал.4 от
ЗПК,същата е в разрез с добросъвестността.Видо до скрито оскъпяване на кредита,същата е
надбавка към възнаградителната лихва.Поради невключване на таксата в ГПР ,последният
не съответства на действително прилагания в кредитното правоотношение.Налице е
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д,ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП.Поради
неспазване на изискванията на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,води до недействителност на
кредитната сделка.
Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нищожността на договора за
кредит от цг,а алтернативно на клаузата,предвиждаща заплащане на такса разглеждане,
1
както и бъде осъден ответника да и заплати недължимо платена сума в размер на 42.00
лева/след намаляване на размера на иска,допуснато в проведеното открито съдебно
заседание по делото/,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба,в който е
изразено становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове,ответникът
моли да бъдат отхвърлени същите.
От представените поделото писмени доказателства и заключението на съд.-
счетоводната експертиза,съдът приема за установено следното:
Приложен е договор за потребителски паричен кредит №16785/цг,сключен между
страните,съгласно който кредиторът/ответникът/ е предоставил на ищца а паричен кредит в
размер на 500.00 лева.
Договорът е при следните параметри: срок на договора 12 месеца,до 20.08.2022
година,ГПР 49.61%,годишен лихвен процент 12,27%,обща дължима сума 617.88 лева.
В чл.5.1. от договора е отразено,че кредитополучателят дължи еднократна такса за
разглеждане в размер на 84.00 лева,дължима в деня на подписване на договора за кредит и
се възстановява заедно с дължимите месечни вноски,съгласно погасителния план.Съгласно
последния същата е в размер на 7.00 лева месечно за срока на действие на договора.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза се установява,че в ГПР е включена
и таксата за разглеждане в размер на 84.00 лева,като оскъпяването на кредита с уговорената
такса е в размер на 36.68%.
Платените суми по договора за кредит са както следва: обща сума от 308.94
лева,отнесени както следва:главница в размер на 242.19 лева,лихва в размер на 24.75 лева и
такса за разглеждане в размер на 42.00 лева.
В съдебно заседание,провдедено на 21.07.2025г.,и след поставени допълнителни
въпроси от пълномощника на ищцата,вещото лице Х. обяснява/протокол на стр.2-ра/,че при
разслочване и добавяне към главницата на такса разглеждане от 84.00 лева,сумата не е
олихвявана както е посочено писмено в заключението.Ако се допусне олихвяване на
главницата,тогава ГПР би бил 52.37%. Тогава обаче погасителния план не би имал
вида,който е вписан в договора.Т.е. в договора ГПР е включен без олихвяването.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
От анализа на заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза
(неоспорено от страните), става ясно, че действителният годишен процент на разходите
/ГПР/ е 52.37%,а не посоченият неправилно в договора 49.61%, тъй като при изписването
му не е включено посоченото олихвяване на главницата,който факт е обяснен в съдебно
заседание от вещото лице.Съдът приема,че незавасимо от констатацията на вещото лице,че
таксата разглеждане в случая е включ„ена в ГПР,то последният не е изчислен съобразно
Приложение №1 към ЗПК,не отговаря на действително приложения в кредитното
2
правоотношение и по този начин също е нарушен чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
При това положение действителният ГПР надвишава допустимия съгласно чл. 19, ал.
4 ЗПК размер на ГПР и оскъпяването на кредита в действителност е 36.68 %. С оглед
заключението на вещото лице се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР / е
формален и не отговаря на фактическото положение.
Следователно договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, т.
10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина процесният договор за
потребителски кредит от цг. е нищожен – арг. от чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК в този
случай длъжникът трябва да върне само чистия размер на главницата и не дължи други суми
за лихви, неустойки или други разходи по кредита.
В тази връзка следва да се има предвид, че към датата на сключване на процесния
договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи
този размер, се считат нищожни.
По отношение на уговорката за възнаграждение за такса за разглеждане е необходимо
да се отбележи, че чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, а включената в процесния договор такса представлява именно услуга във връзка с
усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че за същата се
дължи възнаграждение.
Подобна клауза причинява вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя - тоест представлява неравноправна клауза по см.
на чл. 143 ЗЗП. Уговореното възнаграждение за такса за разглеждане не представлява цена
за действително предоставена услуга. С уговарянето на посоченото възнаграждение се цели
заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Кумулирането на възнаграждението за
такса за разглеждане, дължимо наред с погасителните вноски по кредита, води до скрито
оскъпяване на същия, защото ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно
кредитора.
С оглед изложените съображение предявеният установителен иск за обявяване на
нищожен на процесния договор за потребителски кредит е основателен и следва да бъде
уважен.
С огед уважаването на главния иск,съдът не дължи произнисане позаявения като
евентуален такъв,за прогласяване нищожност на договорна клауза.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Фактическият му състав изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т.е. още при самото получаване да липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
3
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса на установено
основание, като извършването на престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а
съществуването на валидно основание за нейното получаване от ответната страна.
Съдът взема предвид факта, че по установената като нищожна клауза „такса
разглеждане“ платената престация е в общ размер на 42.00лева, реално изплатена,съобразно
заключението по допусната и неоспорена от страните ССЕ.
В предвид изводите за нищожност на договора за кредит и за дължимост само на
чистата сума /стойност по кредита,осъдителния иск следва също да бъде уважен до
заявения размер след неговото изменение-до сумата от 42.00 лева
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда държавна такса,от заплащане на която
ищецът е освободен в размер на 100.00 лева,както и разноски,изплатени от бюджета на съда
в размер на 200.00 лева за експертиза.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.10.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
4
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид проведените две открити съдебни
заседания, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на
адв. Е. И. следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС по
двата иска общо или по 240 лева с ДДС за всеки от исковете, което е в границите за
съответния вид дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и
следва да бъде заплатено от ответника. В този смисъл са и Определение № 324 г. по В.ч.гр.
Дело № 221/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение 450 от 24.06.2024г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение № 416 от12.06.2024г. по В.ч.гр. Дело №
255/2024 г. по описа на ОС - Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА НА Договор за потребителски паричен кредит
№16785/цг,сключен между „Ютекредит България“-ЕООД-град София и И. Т. зЛов.обл., на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“
№21,ет.2,представлявано от И. з да заплати на И. Т. П., ЕГН:********** от град
Ябланица,Лов.обл.,сума в размер на 42.00/четиридесет и два/лева представляваща
недължимо платена сума за „такса разглеждане“ към Договор за потребителски кредит №
16785/цг,сключен между „Ютекредит България“-ЕООД-град София и И. Т. зЛов.обл.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Сребърна“ №21,ет.2,представлявано от И. з да заплати по сметка
5
на Районен съд-Тетевен държавна такса в размер на 100.00/сто/лева и съдебни разноски в
размер на 200.00/двеста/лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата ЮтеКредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Сребърна“ №21,ет.2,представлявано от И. з да заплати на Еднолично адвокатско дружество
Е. И.,Булстат: 1д,представлявано от адвокат Е. И., сумата от 480.00/метиристотин и
осемдесет/ лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на И. Т.
П., по гр.д. № 244/2025г. . по описа на РС - Тетевен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
6