№ 4274
гр. Варна, 28.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Евгения Мечева
при участието на секретаря Стоянка М. Г.а
като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело №
20253110104601 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Г. Д. З., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ******, чрез процесуалния й представител –
адв. Б. Й., срещу „В.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 2 и 4 ЗПК за прогласяване
нищожността на сключения между страните договор за паричен заем
******2024 г., поради противоречие със закона.
В исковата си молба ищцата Г. Д. З. излага, че на 27.06.2024 г. е
сключила договор за паричен заем с ответника, по силата на който е получила
сумата 3100 лв., като обаче следва да върне сумата 6844.41 лв., при посочен
ГПР: 50.03 %. Твърди, че съгласно чл. 1, ал. 3 от договора дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на
1606.41 лв. Предвидено е в чл. 5, ал. 1 от договора в тридневен срок от
подписването му да предостави обезпечение в полза на заемодателя, като в
противен случай и съгласно чл. 5, ал. 2 от договора дължи неустойка в размер
на 1070.94 лв. Уговорени били неустойки и в случай на предсрочна
изискуемост /чл. 9, ал. 4 от договора/, съответно в случай на забава в
плащането на погасителни вноски /чл. 9, ал. 5 и 6 от договора/. Поддържа, че
така сключеният договор за кредит е нищожен, недействителен, съгласно чл.
22 ЗПК. Не е посочено кои точно разходи формират ГПР, като неясно
определеният ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора.
Клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което самият ГПР е
неправилен и заблуждаващ. Това поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Счита, че
1
договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият е недействителен. Моли съдът в
мотивите на съдебния акт да се произнесе относно нищожността на клаузите
на чл. 1, ал. 2 и 3 за дължимостта на таксата за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 1606.41 лв., на чл. 5, ал. 1
и 2 относно осигуряване в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
на обезпечение, а в случай на неизпълнение – дължимост на неустойка в
размер на 1070.94 лв., както и на чл. 9, ал. 4, 5 и 6 от договора за начисляване
на неустойки поради просрочие на определени вноски. Поддържа, че тези
клаузи са нищожни. Таксата за експресно разглеждане на документи е в
нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с усвояване и управление
на кредита. Твърди, че уговорените неустойки нарушават принципа на
справедливост и излизат извън обезпечителните и обезщетителните им
функции, които законодателят определя. Посочва, че основната цел на така
уговорената неустоечна клауза по чл. 5, ал. 2 от договора е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка за заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. По
изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„В.К.“ АД, чрез процесуалния му представител – адв. М.С.. Поддържа
становище за недопустимост на предявения иск. Счита, че за ищцата не е
налице правен интерес, доколкото по процесния договор са начислявани
единствено главница и лихва, а не и такса експресно разглеждане и неустойка.
Прави възражение за нередовност на исковата молба, тъй като не било ясно
колко и какви искове са предявени. Оспорва предявения иск за нищожност на
договора за паричен заем като неоснователен. Излага, че в чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не се изисква посочване в договора на математическия алгоритъм, по
който се изчислява ГПР. В случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а“ на приложение № 1 към ЗПК /че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен/, като смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено. Ето защо не е налице твърдяната недействителност на договора,
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че в ГПР не следва да бъдат
включвани неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи.
Съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, при изчисляване на ГПР по кредита не се прибавят
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. А неустойката за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер.
Оспорва твърденията, че уговорената неустойка накърнява добрите нрави,
още повече като се отчете възможността в 14-дневен срок ищцата да се
откаже от договора, съгласно чл. 29 ЗПК. Таксата за експресно разглеждане
пък е доброволна, като услугата за експресно разглеждане е предоставена
единствено и само в интерес на заемополучателя. Поради тази причина няма
основание за включването й в ГПР. Счита за несъстоятелни, голословни и
лишени от каквато и да било правна обосновка твърденията в исковата молба
относно нищожността на клаузите на чл. 9, ал. 4, 5 и 6 от договора. По
изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски. В условията на евентуалност прави възражение за
2
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалният
представител на ищцата депозира нарочна молба, в която поддържа
становището си по съществото на спора и моли предявеният иск да бъде
уважен.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните
по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 2 и 4 ЗПК.
По възражението за недопустимост на предявения иск съдът се е
произнесъл с определението за насрочване на делото от 21.07.2025 г.
По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен
заем ******2024 г., по силата на който в полза на ищцата е предоставен заем в
размер на 3100 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
С определението за насрочване от 21.07.2025 г. съдът надлежно е указал
на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите
ищцата има качеството потребител, както и че процесният договор за кредит
има характера на потребителски такъв. Указал им е, че съдът следи служебно
за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на
наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по
неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се
противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно
за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са
разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.
Между страните не е спорно, а и от представения договор за
потребителски кредит е видно, че ответното дружество е предоставило на
ищцата заем в размер на 3100 лв. за срок от 78 седмици. В договора е
предвидено заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 1606.41 лв. /чл. 1, ал. 3 от договора/.
Уговорено е разсроченото й плащане на равни части и включването й в
размера на всяка от погасителните вноски.
Следва да се отбележи, че в разпоредбата на чл.10а, ал. 1 ЗПК е
предвидена възможност за кредитора да събира такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В същото
време в чл.10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана кредиторът да изисква заплащане
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Именно такова действие се явява разглеждането на заявката на
ищцата за паричен заем, поради което и тази клауза от договора се явява
нищожна поради противоречие на императивната правна норма на чл.10а, ал.
2 ЗПК. Разглеждането на заявлението на ищцата за предоставяне на паричен
заем действително предхожда отпускането на кредита, но представлява част от
действията по усвояване на кредита и е въведена императивна забрана за
събиране на такси от кредитора за такива действия.
В договора се съдържа и клауза – чл. 5, ал. 1, в която е предвидено, че
3
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
за кредит да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на
задълженията му по този договор, а именно: поръчител – физическо лице,
което да отговаря на определени условия, или банкова гаранция. Съгласно
уговореното в чл. 5, ал. 2 от договора, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 1070.94
лв. Уговорено е разсрочването на неустойката и заплащането й на равни части
към всяка от погасителните вноски, дължими по договора за кредит.
Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на
кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
договора. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на
цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
кредитни продукти.
Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на
главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по
този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и
обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на
неоснователно обогатяване, поради което породеното от нея вземане влиза в
противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В допълнение следва да бъде отбелязано още, че очевидно крайната цел
на кредитора от включване на тази клауза в договора не е да обезпечи
изпълнението на задълженията по него, а да си осигури завишен размер на
крайната сума, която следва да бъде върната (предвид размера на неустойката,
краткият (тридневен) срок, в който следва да бъде предоставено
обезпечението, а не на последно място и вида на дължимото от заемателя
обезпечение, като на практика за лице, което може да предостави този вид
обезпечения, не би възникнала необходимост от получаване на предоставения
от ответното дружество кредит). Този извод се потвърждава и от
обстоятелството, че изплащането на начислената неустойка е разсрочено и
включено във вноските по погасителния план, изготвянето на който
логически, а и законоустановено (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК), предшества
сключването на договора.
Не е ясно какви вреди покрива така уговорената неустойка и доколкото
оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля изискванията на ЗПК.
Отделно води и до значително неравновесие в правата между потребителя и
търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава
длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне,
поради което е и неравноправна.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
4
кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Следва да се приеме, че тази неустойка представлява „общ разход по
кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет предвид при
посочването на ГПР по договора за кредит. Всяко друго разрешение поставя в
неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на
Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.
Такъв характер има и уговорената такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на заема, поради което също следва да бъде включена
в ГПР, но всъщност това не е сторено, което обстоятелство не е спорно по
делото.
Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за
кредит размер на ГПР /50.03 %/ не отговаря на действителното фактическо
положение.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Такъв именно е и
настоящият случай, доколкото с включването на процесната такса и
неустойка, то безспорно ГПР ще бъде по-висок от максимално допустимия,
определен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /имайки предвид, че общият
размер на таксата и неустойката е съизмерим с чистата стойност на
отпуснатия заем/.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че клаузите по чл. 9,
ал. 4, 5 и 6 от договора, предвиждащи неустойки за забава също са
неравноправни. Съгласно императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата. Така с уговарянето на такива неустойки на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се
въвеждат допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Ето защо съдът приема, че подобни клаузи
противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел –
присъждане на още едно или няколко обезщетения за забава.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има
ищцата. Същата представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и
доказателства за извършени такива в общ размер от 1023.80 лв., в това число
273.80 лв. – заплатена държавна такса и 750 лв. – платено по банков път
5
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от
01.04.2025 г., която сума следва да бъде присъдена на страната, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК. Съдът намира за неоснователно направеното от ответника
възражение за прекомерност, отчитайки действителната правна и фактическа
сложност на делото и цената на предявения иск /6844.89 лв./, като дори така
претендираното възнаграждение е под минимума, съгласно Наредба №
1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем
******2024 г., сключен между „В.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ******, и Г. Д. З., ЕГН **********, с адрес: гр.
Варна, ******, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 2 и 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „В.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ******, да заплати на Г. Д. З., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ******, сумата 1023.80 лв. /хиляда двадесет и три лева и
осемдесет стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски – платена държавна такса, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6