Р Е Ш Е Н И Е №
15.03.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
12248 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 161931 от 28.07.2020 г. по гр.д. № 60809/2018 г. Софийски
районен съд, 125 състав, по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1
и чл. 86, ал 1 ЗЗД: Осъдил Г.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ********, сумата 144.63 лв. - неплатена главница за топлинна енергия за
период от м. 10.2015 г. до 30.04.2016 г. по обща фактура № **********/31.7.2016
г., за топлоснабден имот с адрес: гр. София, ул. „*************жилище ет. 2 над
сутерена, с абонатен № 350505, заедно със законната лихва от предявяване на
иска – 13.09.2018 г., до плащането; сумата 23.34 лв. - лихва за забава върху главницата
за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 17.04.2018 г., и сторените
по делото разноски от 158.04 лв., като отхвърлил иска за главница за топлинна
енергия за разликата над уважения размер от 144.63 лв. до пълния предявен размер от 277.33 лв. и
за периода от 01.11.2014 г. до м. 9.2015 г.; за обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия над уважения размер от 23.34 лв. до пълния
предявен размер от 58.23 лв. и за периода от 15.09.2015 г. до 13.09.2016 г.,
както и отхвърлил исковете за сумата от 0.86 лева - главница за дялово
разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г., и сумата 0.13 лева -лихва
върху тази главница от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г.; Осъдил В.Г.Р., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 110.93 лв. - неплатена главница
за топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот с адрес: гр. София, ул. „************жилище ет. 2 над сутерена,
с абонатен № 350505, заедно със законната лихва от предявяване на иска – 13.09.2018
г., до плащането; сумата 9.33 лв. - лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 17.04.2018 г.; сумата 2.17 лв.
– главница за дялово разпределение от м.
05.2015 г. до м. 04.2016 г., заедно със законната лихва върху тази главница от
предявяването на иска – 13.09.2018 г., до плащането, обезщетение за забава в
размер на 0.33 лв. за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г., както и
сторените по делото разноски от 60.52 лв., като отхвърлил предявения иск за
заплащане на сумата 13.96 лв. - обезщетение за забава върху главницата по обща
фактура от 31.07.2015 г. за периода от 15.09.2015 г. до 17.04.2018 г.; Отхвърлил
изцяло предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу А.Г.И., ЕГН **********,
искове за сумите 110.93 лв. - главница
за топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот с адрес: гр. София, ул. „************жилище ет. 2 над
сутерена, с абонатен № 350505, заедно със законната лихва от предявяване на
иска – 13.09.2018 г., до плащането, 23.29 лв. - лихва за забава за периода от
15.09.2015 г. до 17.04.2018 г.; 2.17 лв. - за дялово разпределение от м. 05.2015
г. до м. 04.2016 г., заедно със законната лихва от предявяването на иска – 13.09.2018
г., до плащането, и за обезщетение за забава в размер на 0.33 лв. за периода от
м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г. Решението е постановено при участието на „Х.и р.“
ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност. Районният съд
неправилно приложил материалния закон – чл. 114 ЗЗД, съгласно който давността
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
ОУ, в сила от 12.03.2014 г., след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издавал за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една
обща фактура за потребено количество ТЕ за отчетния период. Клиентите не
заплащали лихва за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ до изравняване за
отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане
в размер на законната лихва върху общата фактура. По отношение на
претендираната сума за дялово разпределение приложима била петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД, тъй като това вземане не било периодично. По тези, както и по
други съображения без връзка със спора се иска отмяна на първоинстанционното
решение в атакуваните части и вместо това уважаване изцяло на предявените
искове от въззивния съд. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Г.Г.Г., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител е депозирал писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с
който оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в частите,
с които исковете срещу него са отхвърлени.
Въззиваемите страниВ.Г.Р. и А.Г.И. не са депозирали писмени отговори.
Третото лице помагач на ищеца – „Х.И Р.“ ЕООД, не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата следва да бъде потвърдено в обжалваните части по
следните съображения:
Жалбата в частта й срещу отхвърлянето
изцяло на предявените срещу А.Г.И. искове е бланкетна – не са наведени никакви доводи за
неправилност на решението в тази част, поради което въззивният съд следва да го
потвърди в същата част. Само за пълнота следва да се посочи, че при
доказателствена тежест за ищеца, същият не е доказал тази ответница да е
съсобственик на процесния топлоснабден имот. От приетите писмени доказателства
– договор за дарение и съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 30 ЗН, се
установява, че съсобственици на имота са другите двама ответници – Г.Г. – на
7/9 идеални части, иВ.Р. – на 2/9 идеални части.
Всички доводи в жалбата касаят исковете, предявени срещу
ответника Г.Г., доколкото само от този ответник е релевирано възражение за
погасяване по давност на част от вземанията на ищеца, счетено от районния съд
за основателно.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а съгласно ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В
случая исковете са предявени на 13.09.2018 г., от която дата давността е
прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
Относими към периода, за който се твърди
вземанията за главница да не са погасени по давност, са Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от
12.03.2014 г. Съгласно чл.
33, ал. 1 от тези общи условия, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията
по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Настоящият въззивен състав намира, че по
своята правна същност публикуването на дължимите суми на интернет страницата на
топлопреносното дружество представлява покана от кредитора до длъжника. Задълженията
за месечни вноски възникват след изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за
месечна вноска. Публикуването на ежемесечните фактури, отразяващи месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г.
и на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя покана за изпълнение, т.е. от
волята на кредитора зависи кога да поиска изпълнение. Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността
започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо вземанията на ищеца, станали
изискуеми преди 13.09.2015 г., са погасени по давност, както е приел и
районният съд.
Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията не били погасени по
давност предвид издадената от него на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. обща
фактура от 31.07.2015 г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015 г. Издаването
на общата фактура не променя предвидения в ОУ от 2014 г. начин за определяне на
падежа на месечните задължения – отправяне на покана от кредитора чрез
публикуване на фактурите на интернет страницата му. Общата фактура обективира
месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Въз
основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло
да възникне ново вземане за ищеца само в случай, че изравнителният резултат е
сума за доплащане, както е посочил и районният съд.
Неоснователен е и доводът в жалбата, че вземанията за стойността на
услугата дялово разпределение се погасявали с общата
петгодишна погасителна давност. Тази услуга се предоставя периодично, и
предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, спрямо вземанията за стойността ѝ
също се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваните отхвърлителни части.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемите не се претендират, поради което разноски не се присъждат.
Въззивният съд констатира, че в дидспозитива на
атакуваното решение са допуснати очевидни фактически грешки - относно бащиното
име на ответника Г.Г. – посочено е „Г.“ вместо „Г.“, относно бащиното име на
ответницатаВ.Р. – посочено „Г.“ вместо „Г.“, както и относно ЕИК на третото
лице помагач - посочен ******** вместо правилния ********. След връщане на
делото тези грешки следва да бъдат отстранени от районния съд по реда на чл.
247 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 161931 от 28.07.2020 г., постановено по гр.д. № 60809/2018 г. на
Софийски районен съд, 125 състав в обжалваните отхвърлителни части.
В необжалваните осъдителни части решението по гр.д. № 60809/2018 г. на
Софийски районен съд, 125 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Х.И Р.“ ЕООД, ЕИК ********, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
ВРЪЩА делото на СРС, 125 състав за отстраняване по реда на чл. 247 ГПК на
допуснатите в решението очевидни фактически грешки.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.