№ 960
гр. С., 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20221110129981 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на С. С. Х. срещу ФИРМА, с която са
предявени при условията на обективно съединяване следните искове: евентуално съединени
помежду си искове за признаване за установено, че клаузата за неустойка по т. 6.2. от
Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. е нищожна, както следва: главен иск с правно
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожност поради неравноправност; евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – нищожност поради противоречие на закона; евентуален
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите
нрави; както и кумулативно съединен с тях частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – част от вземане в
общ размер на 123.75 лв., представляващо недължимо платена сума по неустоечната клауза,
ведно със законната лихва от 06.06.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноските по делото.
Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за паричен заем №
****/26.10.2021 г. за сумата от 300 лв., дължима на 3 месечни погасителни вноски, като
размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Сочи, че съгласно договора е следвало
да заплати неустойка в размер на 123.75 лв. за непредоставяне в срок на надлежен
поръчител или друг вид обезпечение на кредитора, която твърди, че е заплатил. Релевира
възражение за нищожност на целия договор поради противоречието му със закона – с
императивни правила, установени в ЗПК, относно: яснотата на договора; шрифта, на който
следва да е написан; документите, които следва да се предоставят на потребителя, както и
поради липса на данни относно ГЛП и ГПР и несъответствие на посочения ГПР с
1
действително прилагания, който от своя страна е в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Релевира
възражение за нищожност на договора и поради накърняване на добрите нрави, изразяващо
се в изключително висок размер на възнаградителната лихва, включваща в действителност и
неустойката. Поради нищожност на целия договор счита, че дължи връщане само на чистата
стойност на кредита. Намира неустоечната клауза за нищожна на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,
която е стандартна и бланкетна, а не индивидуално уговорена – с нея потребителят се
задължава да плати необосновано висока неустойка при неизпълнение на задълженията му,
като тя представлява заблуждаваща търговска практика и не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. Сочи, че неустойката по
същността си представлява печалба за кредитора и следва да е включена в ГЛП и ГПР,
което в случая не е сторено, а при включването й се явява надвишен допустимият размер на
ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката на практика обезпечава вредите от това, че
вземането няма да бъде събрано в срок, поради което е налице нарушение на чл. 33, ал. 1
ЗПК. Излага, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави, защото излиза извън
присъщите функции на неустойката и цели единствено неоснователно обогатяване. Твърди,
че неустойката в действителност представлява възнаграждение, дължимо под условие.
Изтъква, че тя е уговорена за неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на
обезпечение след отпускане на кредита, от което неизпълнение не произтичат вреди, още
повече че кредиторът е длъжен преди сключване на договора за кредит да извърши оценка
на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключване на
договора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Признава сключването на договора, като
излага, че той е сключен от разстояние и на клиента са изпратени Стандартен Европейски
формуляр, Договора и Общите условия. Оспорва твърденията за наличие на неравноправни
клаузи, защото в договора са ясно посочени параметрите на главницата, възнаградителната
лихва и неустойката при непредоставяне на обезпечение, поради което при сключването му
средният потребител е могъл да направи преценка за икономическите последици от него и
не е налице заблуждаваща търговска практика. Оспорва действителният ГПР да е различен
от посочения, като излага, че размерът му е изчислен по формула съгласно Приложение № 1
на ЗПК, като единственият разход е ГПЛ, който е уговорен във фиксиран размер. Излага, че
размерът на неустойката не следва да се включва в ГПР и не може да се приравнява на
възнаградителна лихва, защото неустойката няма такава функция и не попада в общите
разходи, като се позовава на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, още повече че ГПР се определя към
момента на сключване на договора, когато неустойката не е била дължима. Счита, че
неустойката не е установена в противоречие с нормите на добросъвестността и не излиза
извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Сочи, че
обезпечението на задължението по кредита е съществен елемент при преценка на носения от
кредитора риск при сключване на договора, като в случая кредиторът е поел финансовия
риск от сключването на договор с ищеца, но при условие че той представи надлежно
2
обезпечение. Излага, че страните са се съгласили, че при неизпълнение на същественото
задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение той следва да заплати
неустойка. Изтъква, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята и действията
на длъжника, а в случая чрез действията си след сключване на договора той едностранно е
увеличил носения от кредитора риск. Счита, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не
може да предостави исканото обезпечение, той е договарял недобросъвестно в разрез с
нормата на чл. 12 ЗЗД, като при сключването на договора кредиторът не е могъл и не е бил
длъжен да предвиди тази недобросъвестност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 30290/10.11.2022 г. е обявено за безспорно сключването между
страните на Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г., по който ответникът е
предоставил на ищеца в заем сумата от 300 лв. Установява се, че ищецът се е задължил
да върне заемната сума на 3 месечни вноски, като страните са договорили фиксиран лихвен
процент в размер на 40.05 % и годишен процент на разходите в размер на 47.51 %.
В т. 6.1. от Договора във връзка с чл. 33 от Общите условия е уговорено задължение
на кредитополучателя за предоставяне в 3-дневен срок от усвояването на заема на едно от
следните обезпечения: 1. поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители
осигурителният доход на всеки един от тях следва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя; не са заемодатели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна
от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; или 2. безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема, обезпечаваща задължение в размер на 2 пъти общата сума за плащане
по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Съгласно т. 6.2. от
Договора при неизпълнение на т. 6.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер
на 123.75 лв., която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно включения
в договора погасителен план.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
пълно, обективно, компетентно изготвено и обосновано се установява, че единственият
разход, който е взет предвид от кредитора при изчисляване на ГПР е разходът за лихви, като
са съобразени следните обстоятелства: размер на кредита; вид на вноската – месечна; брой
вноски; ГЛП. Вещото лице посочва, че договорът и погасителният план съдържат цялата
3
необходима информация за изчисляване на размера на ГПР по Приложение № 1 от ЗПК.
Изяснява се, че в случая на 29.11.2021 г. ищецът е платил сума в общ размер на 351.48 лв.,
която е отнесена от ответника за погасяване на главницата, на лихви в размер на 20.25 лв. и
на неустойка в размер на 31.23 лв. Вещото лице дава заключение, че действителният размер
на ГПР, ако се вземат предвид условията на кредита /размер от 300 лв., 3 бр. месечни вноски
и ГЛП в размер на 40.05 %/ и ако не се включва неустойката, възлиза на 48.30 %, а ако
неустойката участва при неговото изчисление, но само до размер от 31.23 лв., ГПР възлиза
на 190.75 %, а ако неустойката участва при изчислението на ГПР разсрочено с всяко от
плащанията, то ГПР е в размер на 1 040.75 %.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на три различни основания на неустоечна клауза от договор за заем и кумулативно
съединен с тях частичен иск за връщане на платена въз основа на нищожната клауза парична
сума. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. №
196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV
ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете за установяване
нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството
на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо следва да бъде
разгледан искът с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожност на
неустоечната клауза поради нейната неравноправност и само в случай на неговото
отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно искът с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата поради противоречие със закона, евентуално – искът с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за установяване нищожност на клаузата поради
накърняване на добрите нрави.
По иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между
страните на Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. с посоченото съдържание, по
който ответникът му е предоставил в заем сумата от 300 лв., и твърдяната неравноправност
на клаузата на т. 6.2. от Договора, а в тежест на ответника е да докаже, че процесната клауза
е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за паричен заем №
****/26.10.2021 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
4
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от
ищеца, се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид дали
размерът на неустойката е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за
евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на
добросъвестност и би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по т. 6.2. от
Договора не държи сметка за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това
неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с
уговорената възнаградителна лихва, в подкрепа на което е обстоятелството, че в случая дори
е налице предсрочно погасяване от потребителя на задълженията за главница и
възнаградителна лихва. Развитите от ответника съображения, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с увеличаване на носения от него
риск, не държат сметка, че изискването за добросъвестност налага преценка за носения от
кредитора риск да бъде извършена от него преди сключването на договора, респ. ако се
установи необходимост от обезпечение на кредита, изискването за предоставяне на такова
следва да е условие за неговото отпускане. В случая с т. 6.1. и т. 6.2. от Договора се
прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху последния, което води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост, при положение че
от неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение не
произтичат преки вреди за кредитора. Същевременно размерът на неустойката, която
кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на обезпечение,
отговарящо на изискванията по чл. 33 от Общите условия, е необосновано висок, като дори
надвишава възнаградителната лихва. Ето защо съдът намира, че в случая е налице
специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите
предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на
потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е
в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
5
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“ съобразно погасителния план, от
което следва, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“
ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към
него изисквания. Невключването на „неустойката“, имаща в действителност характер на
скрита възнаградителна лихва, в годишния процент на разходите, което се установява от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, дадени с Определение № 30290/10.11.2022 г.,
ответникът не сочи доказателства, че клаузата на т. 6.2. от Договора е индивидуално
уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е нищожна.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата
основания за нищожност на процесната неустоечна клауза.
По частичния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За неговата основателност в тежест на ищеца е да докаже извършена от него в полза
на ответника престация на определено благо, а в случая – плащане на неустойка в размер на
50 лв. /доколкото е предявен частичен иск/, и получаване на сумата от ответника, а
ответникът следва да докаже наличието на правно основание за получаване на процесната
сума, което в случая предполага да установи наличието на валидно облигационно
отношение, възникнало по силата на Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. и
включващо в съдържанието си валидна неустоечна клауза по т. 6.2.
По въпроса относно плащане от ищеца на ответника на неустойка в размер на 50 лв.
съдът намира следното:
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза в рамките на поставена от
ищеца задача се установява, че на 29.11.2021 г. той е платил сума в общ размер на 351.48
лв., която е отнесена от ответника за погасяване на цялата главница, на лихви в размер на
20.25 лв. и на неустойка в размер на 31.23 лв.
6
Съдът, като отчита, че уговорената в договора лихва е възнаграждение за
предоставянето и ползването на заемната сума за определен срок, а в случая главницата е
върната от ищеца предсрочно, намира, че за ответника е липсвало основание към датата на
плащането – 29.11.2021 г., да прихваща от изпълнението възнаградителната лихва в пълния
размер, който би бил дължим, ако заемателят бе ползвал финансовия му ресурс за целия
срок на договора. Размерът на дължимата към датата на плащането възнаградителна лихва
съдът определи по реда на чл. 162 ГПК и приема, че възлиза на сумата от 10.08 лв.
Ищецът не представя доказателства при извършване на плащането да е направил
избор кое от задълженията си плаща, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 76, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД съдът намира, че с плащането на сума в общ размер на 351.48 лв. е погасено първо
най-обременителното поради размера си задължение за главница, но в поредността по чл.
76, ал. 2 ЗЗД – първо възнаградителна лихва в размер на 10.08 лв. и след това главница в
размер на 300 лв., а с остатъка от плащането е погасена частично неустойката – до размера
от 41.40 лв.
Основателността на иска за прогласяване на неустоечната клауза за нищожна поради
неравноправност неминуемо налага извод, че плащането на неустойка в размер на 41.40 лв.
от ищеца в полза на ответника е извършено при начална липса на основание, поради което
тази сума следва да му бъде възстановена. Следователно безпредметно е обсъждането на
релевираната с възражение нищожност на целия договор.
По изложените съображения частичният иск следва да бъде уважен частично – за
сумата от 41.40 лв., а за разликата до предявения частичен размер на вземането – 50 лв.,
следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Върху сумата от 41.40 лв. ответникът дължи и
законната лихва за периода от 06.06.2022 г. до окончателното плащане.
По разноските:
Въпреки частичната неоснователност на единия от исковете, позовавайки се на
Определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС, I ТО, съдът
приема, че всички сторени от ищеца разноски следва да му бъдат присъдени, като
същевременно той не дължи разноски на ответника. Ето защо на ищеца се дължат разноски
в общ размер на 250 лв., от които 100 лв. – държавна такса, и 150 лв. – депозит за
експертиза.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на процесуалния
представител на ищеца – адв. М., се дължи сумата от 600 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 и чл. 2, ал. 5 от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в ред., изм. с
ДВ, бр. 68/2020 г., която е приложима към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от С. С. Х., ЕГН **********, с адрес:
АДРЕС, срещу ФИРМА, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: С., че клаузата за
неустойка в размер на 123.75 лв. по т. 6.2. от Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т.
19 ЗЗП.
ОСЪЖДА ФИРМА, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: С., да заплати на
С. С. Х., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС, следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД сумата от 41.40 лв. – част от вземане в общ размер на 123.75 лв., представляващо
недължимо платена по Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. неустойка при
непредоставяне на обезпечение, ведно със законната лихва от 06.06.2022 г. до окончателното
плащане; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250 лв. – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ частично иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за разликата над
41.40 лв. до предявения частичен размер на вземането от 50 лв.
ОСЪЖДА ФИРМА, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: С., да заплати на
адв. Д. М. М. от САК, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., АДРЕС, на основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600 лв. – възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на С. С. Х..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8