Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 260 089
гр. Добрич, 05.07.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на осми
юни две хиляди двадесет и първа година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ при секретар БИЛСЕР МЕХМЕДОВА – ЮСУФ разгледа Т. д. № 176 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Търговско дело № 176/2020 г. по описа на Окръжен съд –
Добрич ( преобразувано от гр. д. № 8801/2020 г. по описа на Софийски градски
съд ) е образувано по искова молба, рег. вх. № 85281/20.08.2020 г. на
регистратурата на Софийски градски съд,
подадена от В.В.К. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес ***, със съд.
адрес ***, офис 8, адв. Р.Т., с която срещу „Д. З.“ АД гр. София,
Бул. „К. А. Д.“ № *, ЕИК **, е предявен иск за сумата от 200 000.00 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени
като пряка и непосредствена последица от загубата на праводателката й Е. К. М.,
поч. **г. в резултат на ПТП, настъпило на **г.,
виновно причинено от водача на т.
а. „Г. У.“ ДК № **– М. К. М.ЕГН **********, застрахован по риска „Гражданска
отговорност” при „Д. З.“ АД
по силата на договор за задължителна застраховка на автомобилистите,
обективиран в застрахователна полица № **, със срок на валидност 18.07.2018 г.
– 17.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, начиная от **г. до
окончателното й изплащане, претендиран на основание чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. )
във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД.
Ответникът „Д. З.“ АД оспорва исковете, като излага
съображения за тяхната недопустимост, респ. неоснователност, в т. ч. и за
съпричиняване на вредите от страна на пострадалата в размер на 50 %. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност по чл. 197 КЗ ( отм. ), респ.
възражение за изтекла давност по чл. 111 ЗЗД относно акцесорната претенция за
мораторни лихви. На 21.01.2021 г. застрахователят е изплатил на ищцата сумата
от 150 000.00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вредите,
предмет на настоящото производство.
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема
за установена следната ФАКТИЧЕСКА
ОБСТАНОВКА:
Ищцата В.В.К.
е майка на Е. К. М..
На **г., около 19.30 ч., на път I
- 4 при км. 11+ 200 в посока Варна – София е настъпило пътно- транспортно
произшествие между товарен автомобил „Г. У.”, модел „В.” ДК № **, управляван от
М. К. М. и товарен автомобил „Ф.”, марка „Т.”, управляван от К. Д. С. ЕГН **********.
Водачът на товарен автомобил „Г. У.”, модел „В.” ДК № **, поради управление с
несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост ( дъжд и мокра настилка ) е
загубил контрол върху МПС, навлязъл в насрещното платно и се блъснал челно с
правомерно движещия се в него товарен автомобил „Ф.”, марка „Т.”, като в
резултат на ПТП загива Е. К. М., пътуваща в предна дясна седалка до водача на
товарен автомобил „Г. У.”, модел „В.”.
С влязла в законна сила присъда №
2/23.01.2017 г. по НОХД № 356/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, М. К. М.
е признат за виновен в това, че на **г., на път I - 4 при км. 11+ 200, с посока
Варна – София, при управление на товарен автомобил „Г. У.”, модел „В.” ДК № **,
собственост на ** - АД – София и „**” АД – София, нарушил правилата за движение
– чл. 21, ал. 2 ЗДвП – превишил разрешената скорост, ограничена със знак В26 от
60 км/ч., като се движел с 84.92 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на
Е. К. М. и средна телесна повреда на К. Д. С., поради което и на основание чл.
343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б.”в”, предл. 1 във вр. с чл. 54 НК във вр. с чл.
21, ал. 2 ЗДвП, е осъден на три години лишаване от свобода, което на основание
чл. 58а, ал. 1 НК намалява с 1/3 или следва да изтърпи наказание от две години лишаване
от свобода, като на основание чл.66, ал. НК е отложил изпълнението на така
наложеното наказание лишаване от свобода за срок от четири години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Присъдата е влязла в сила на
06.03.2018 г.
Отношенията на ищцата с нейната
дъщеря са характеризирали с любов, разбирателство и подкрепа. Ищцата е била разделена
с бащата на детето от септември 2005 г. , като с решение № 1*/15.12.2006 г. по
бр. д. № 301/2005 г. на Районен съд -
Добрич, родителските права по отношение на дъщеря й Е. М.са присъдени на нея.
Ищцата сама, без помощ от другия родител е отглеждала, възпитавала и полагала
грижи за дъщеря си, живяла е с нея в
едно домакинство, като е помагала в нейното обучение и професионалната кариера.
Тези обстоятелства са допринесли са изграждане на много силна емоционална
връзка между майка и дъщеря. Трагичната и внезапна загуба на Е. М., млад и
жизнерадостен човек в началото на своя житейски път, едва навършил 21 години, е била шокираща за ищцата. Разрушена била градената с години
духовна и емоционална връзка между майка и дъщеря. Смъртта на Е. довела до негативни емоционални изживявания за
нейната майка. Ищцата е лишена от възможност да закриля, да има опора и обич на
старини, от смисъл на живота. Изминалото време трагичното събитие по никакъв
начин не облекчава болката и страданието й, а още повече задълбочили чувството
на непоправимост, липса и безизходица. Ищцата, която до фаталното събитие била
жизнен и контактен човек, изпадала в силни депресивни и апатични състояния,
придобила склонност към социална изолация от събитието, което наложило
многократни консултации с психолог.Мъката й е непрежалима, непоправима до края
на живота и вредата в това отношение е материално неизмерима. Тези факти се установяват
по несъмнен и безспорен начин от събраните по делото гласни доказателства чрез
разпита на свидетеля Г. И. Б. В..
Безспорно установено е по делото,
че към датата на събитието е било налице валидно застрахователно правоотношение
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите,
сключена между „Д. З.“ АД като застраховател и застраховащия за товарен автомобил товарен автомобил „Г. У.”, модел „В.” ДК № **,
обективиран в застрахователна полица № **, предоставяща покритието на
отговорността на застрахования съгласно чл. 267 КЗ ( отм. ).
По повод и произшествието и
причинените на ищцата неимуществени вреди, пред застрахователя е подадено
заявление вх. № **********//11.08.2020
г. за изплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени
вреди от събитието, пряка и непосредствена последица от настъпване на ПТП. Към
датата на подаване на исковата молба няма произнасяне от застрахователя по
подадената претенция.
На 21.01.2021 г. застрахователят
е изплатил на ищцата сумата от 150 000.00 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за неимуществените вреди, предмет на настоящото производство.
При така изяснената фактическа
обстановка се налагат следните ПРАВНИ
ИЗВОДИ:
І. По допустимостта на прекия иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ
( отм. ):
Предмет на делото е търговски
спор по см. на чл. 365, т. 1 ГПК,
свързан прекия иск на третото увредено лице срещу застрахователя по
застраховка “гражданска отговорност” по чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. ) във вр. с
параграф 22 от ПЗР на КЗ.
Договорът за застраховка е от
категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ, т. н. „абсолютни
търговски сделки”, чийто търговски характер произтича от изричната норма на чл.
286, ал. 1 ТЗ.
С оглед правилата за родовата подсъдност ( чл. 104, т. 4
ГПК ) и за местната подсъдност ( чл. 115, ал. 2 ГПК ), действащи към датата на предявяване на
исковете, делото е подсъдно на Окръжен съд - Добрич като първа инстанция.
Налице са процесуалните
предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.
Исковете е ДОПУСТИМ и следва да
се разгледат по същество.
II. По основателността на прекия иск
срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. ):
С договора за застраховка
“гражданска отговорност”, застрахователят се задължава да покрие в границите на
определената в застрахователния договор сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са в
пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие – арг. чл. 223, ал. 1 КЗ ( отм. ).
Член 259 КЗ ( отм. ) установява
задължително застраховане срещу гражданска отговорност на собствениците,
ползвателите, държателите и всички лица, които извършват фактически действия по
управлението или ползването на моторното
превозно средство на законно основание.
По силата на този вид
задължителната застраховка “гражданска отговорност”, застрахователят покрива
отговорността на застрахованите физически и юридически лица за причинените от
тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването
и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите
отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на
държавата, в която е настъпила вредата
– чл. 267, ал. 1 КЗ ( отм.
).
Член 226 КЗ ( отм. ) урежда т. н. пряк иск на увреденото
лице срещу застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”.
Прякото право по своето
съдържание е имуществено притезателно право.
Основанието за неговото
възникване е както съществуваща застраховка “гражданска отговорност”, така и
гражданската отговорност на застрахования.
С изпълнението от страна на
застрахователя се погасява не само прякото право, но и правото, с което увреденият
разполага по силата на деликтното правоотношение със застрахования.
Прякото право се намира в
определено съотношение и взаимодействие както с правото на увредения срещу
граждански отговорното лице, така и с правото на застрахования по силата на
застрахователния договор. То възниква едновременно с правото на деликтното
обезщетение и е функционално обусловено от него.
Прякото право не може да се породи, ако
третото лице няма притезание, основаващо се на гражданската отговорност на
застрахования.
Всички промени в правото на
обезщетение като увеличаване, намаляване на размера му или прекратяването му
водят до съответните промени и в прякото право.
Прякото право и правото на
деликтно обезщетение съществуват успоредно и се намират в съотношение на
алтернативност, а не на кумулативност или субсидиарност – ТР – 1 – 2015 – ОСТК.
Отговорността на застрахователя в
хипотезата на чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. ) при застраховка „гражданска
отговорност” е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на
застрахователното събитие – ТР – 2 – 2012 – ОСТК.
В разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 226, ал. 1 КЗ за ангажиране пряката отговорност на
застрахователя за заплащане на обезщетение за причинените на ищца неимуществени
вреди, настъпили в резултат на смъртта на дъщеря й, загинала при пътно –
транспортно произшествие на **г., за което вината е на водача на МПС М. К. М.,
чиято гражданска отговорност е застрахована при застрахователя „Д. З.“ по силата на договор за задължителна
застраховка „гражданска отговорност”, обективиран в застрахователна полица № **,
със срок на валидност 18.07.2018 г. – 17.07.2019 г.
С влязла в законна сила на
06.03.2018 г. присъда № 2/23.01.2017 г. по НОХД № 356/2016 г. по описа на
Окръжен съд – Ловеч, М. К. М. е признат за виновен в това, че на **г., на път I
- 4 при км. 11+ 200, с посока Варна – София, при управление на товарен
автомобил „Г. У.”, модел „В.” ДК № **, собственост на ** - АД – София и „**” АД
– София, нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 2 ЗДвП – превишил
разрешената скорост, ограничена със знак В26 от 60 км/ч., като се движел с
84.92 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на Е. К. М. и средна телесна
повреда на К. Д. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. с ал.
3, б.”в”, предл. 1 във вр. с чл. 54 НК във вр. с чл. 21, ал. 2 ЗДвП, е осъден
на три години лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 НК
намалява с 1/3 или следва да изтърпи наказание от две години лишаване от
свобода, като на основание чл.66, ал. НК е отложил изпълнението на така
наложеното наказание лишаване от свобода за срок от четири години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Постановената от наказателния
съд, влязла в сила присъда е задължителна за гражданския съд на основание чл.
300 ГПК и изключва преценката на настоящия състав относно това дали е извършено
деянието, противоправно ли е то и вината на дееца.
Водачът на МПС при нарушение на
правилата за движение по пътищата по непредпазливост е причинил смъртта Е. М.. Противоправното
поведение на водача на МПС е в пряка
връзка с причинената на Е. М.смърт.
С оглед изложените съображения се
налага извода, че деянието на водача на МПС осъществява фактическия състав на
непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД.
В процесния казус, ответникът
е инвокирал възражение по чл. 51, ал 2 ЗЗД за съпричиняване а вредите от страна на пострадалото лице.
Съпричиняването на вредите е
сложен юридически факт, който включва следните елементи: 1. Деликт, извършен от
лице, различно от увредения, което да обосновава неговата гражданска
отговорност, 2. Наличие на пряка причинна връзка между вредите и поведението на
пострадалия, 3. Неделимост на вредата и 4. Поведение на пострадалия, което е в
противоречие с грижата на добрия стопанин - вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2020, 397 - 401.
Деликтната отговорност, съгласно
чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обхваща всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
настъпили в правната сфера на увреденото
лице като пряка и непосредствена последица от виновното и противоправно
поведение на деликвента.
Когато вредите се намират в
причинно – следствена връзка и с поведението на самия увреден, чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност за намаляване на дължимото обезщетение, съразмерно на
действията и бездействията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането.
Причинно – следствената връзка е
обективен факт, поради което приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е
обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта
и произлезлите от него неблагоприятни последици.
Вината на пострадалия не е
елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това
способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните
негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за
института на съпричиняването.
Принос по смисъла на чл. 51, ал.
2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяването на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Обезщетението за вреди от
непозволеното увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за
тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка
между поведението му и настъпилия вредоносен резултат – вж. т. 7 на ПП – 17 –
1963.
Доказателствата по делото не
водят до извода за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалата Е. М..
В тази връзка, Съдът намира
възражението на ответника за наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от страна на пострадалите за неоснователно.
Деликтната отговорност на
застрахованото лице обуславя отговорността на застрахователя съобразно договора
за задължителна застраховка „гражданска отговорност” за репарация на
претърпените от ищеца неимуществени вреди. По силата на застрахователния
договор ответникът, в качеството си на застраховател се е задължил да покрие в
границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди.
Общото правило, което допуска
обезщетяване на неимуществени вреди се съдържа в чл. 52 ЗЗД.
Неимуществените вреди могат да
възникнат от накърняването на всяка правнозащитено благо, независимо дали то е
обект на абсолютни субективни права ( като правото на живот ( чл. 28 КРБ ),
правото на телесна неприкосновеност ( чл. 29 КРБ ), правото на свобода и
равноправно третиране по достойнство и права ( чл. 6, ал. 1 КРБ ), правото на недискриминация ( чл. 6, ал. 2 КРБ
), правото на неприкосновеност на личния живот и ненамеса в него ( чл. 32, ал.
1, изречение първо КРБ ), правото на чест, достойнство, добро име ( чл. 32, ал.
1, изречение второ КРБ ), правото на лична свобода ( чл. 30 КРБ ), правото на
изображение и глас ( чл. 32, ал. 2 КРБ ), свобода и тайна на кореспонденцията (
чл. 34 КРБ ), свобода на съвестта, на мисълта и избор на вероизповедание ( чл.
37, ал. 1 КРБ ), правото на изразяване на мнение ( чл. 39 КРБ ), правото да се
търси, получава и разпространява информация ( чл. 41 КРБ ), правото на свободно
сдружаване ( чл. 44 КРБ ), правото на събрания и манифестации ( чл. 43 КРБ ),
правото на име на физическо лице ( чл. 12 ЗГР ), правото на фирма ( чл. 7 ТЗ ),
доброто търговско име и доверието към предлаганите стоки ( чл. 30 ЗЗК ),
използването на чужда търговска фирма ( чл. 29 ЗЗК ), разгласяването на
търговска тайна ( чл. 8 ЗЗТТ ), нарушаване на неимуществените авторски право (
чл. 15 ЗАПСП ) ) или на относителни права ( напр. породени от договор – ТР – 4
– 2012 -ОСГТК, засягане на имуществени права върху обекти на интелектуалната
собственост по ЗАПСП, ЗПРПМ, ЗМГО, в редица хипотези на нелоялната конкуренция
по чл. 29 – 37 ЗЗК ) или пък на представлява фактическо отношение, което не е
обект на правно регулиране, но интересът на личността, който се удовлетворява
чрез него, е защитен от действащия правопорядък - арг. от чл. 56, изречение
първо КРБ ( напр. в рамките на фактическо съпружеско съжителство между две
лица, при трайно отглеждане на неосиновено дете – храненик ).
Юридическият критерий за
квалификацията на вредата като неимуществена и отграничаването й от
имуществените вреди е само дали последиците от засягането на благата имат
паричен еквивалент в гражданския оборот - вж. Калайджиев, А. Цит. съч. с. 366.
Съдебната практика ограничава
неимуществените вреди главно до три групи случаи – физически болки и страдания
от телесни увреждания; болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина
или съпруг, както и на лице, което се е намирало в трайна и дълбока емоционална
връзка -
ТР – 1 – 2018 - ОСНГТК; страдания от неизпълнено обещание за брак – р.
32 – 1969 – ОСГК.
В литературата е аргументирано
виждането, че неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от
засягането както на блага, които са предмет на субективни права ( права на
свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет,
право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на
изображение, права върху предмети на т.н. индустриална собственост и други ), така и на блага, които не са
предмет на права - вж. Калайджиев, А. Цит. съч., 366 – 367.
Характерът на увреденото право е
по принцип без правно значение за възможността за възникване на имуществени
вреди.
Неимуществените вреди са
неизмерими в паричен еквивалент и затова следващото се за тях обезщетение се
определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД.
Понятието „справедливост” по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактна категория. Справедливостта като критерий
за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики – степен и характер на
увреждането, начин и обстоятелства, при които увреждането е настъпило,
продължителност и интензитет на търпимите болки и страдания, възраст на
увредения, неговото обществено и социално положение, промяната в живота на
пострадалия, физическите и психологическите
последици за увредения и други фактори.
При прилагането на критерия на справедливостта следва да се отчитат въведените
още от Аристотел ( 384 г. пр. н. е. – 322 г. пр. н. е. ) в книга пета на
„Никомахова етика“ ( 300 г. пр. н.е. ) принципи на „възстановителна справедливост“ (лат.
iustitia correctiva ), изискваща състоянието на един човек да бъде възстановено
след настъпването на една неправда в състоянието, което е съществувало преди
тази неправда; и на „разпределителна справедливост“ (лат. iustitia distributiva
), която изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от
състоянието, в което се намират, т. е. еднакво третиране на еднаквите случаи,
действат паралелно – еднаквите по вид и степен вреди да намират еднаква
компенсация, която да отговаря на действително преживените страдания.
Неимуществените вреди, настъпили
от непозволено увреждане, съществуват обективно.
В българската правна система,
основана на върховенството на правото ( арг. от чл. 4, ал. 1 КРБ ), съдът е
компетентен да разрешава спора по справедливост само в случаите, в които е
изрично овластен от законова норма да приложи своето справедливо усмотрение.
Чрез справедливостта не се създават нови правни норми, а само се достига в
процеса на правоприлагане до конкретното правило за поведение, с оглед на което
да се реши в предвидените от закона
случаи даден правен спор при отчитане на конкретните обстоятелства.
Разпоредбата на чл. 51 ЗЗД е плод на този законодателен подход, при който
справедливостта е привлечена като правно- технически критерий при
правоприлагането. Поради особеното им естество неимуществените вреди не се
поддават на репариране, тъй като неимуществените последици от виновното
противоправно поведение не могат да получат точен паричен израз, нито могат да
бъдат премахнати чрез получаване на парична обезвреда от увредения. Затова при
тях паричното обезщетение е предназначено главно да възмезди и удовлетвори
увреденото лице за негативните нематериални последици, понесени от него
вследствие на увреждането. С оглед на тези съображения законодателят допуска
присъждането на парично обезщетение за неимуществени вреди, като овластява и
задължава съда да определи конкретния размер на обезвредата по
справедливост с оглед степента на
засягане на правозащитените блага и интереси на личността и на конкретните
обстоятелства при извършването на нарушението по свое усмотрение, но в рамките
на принципа на върховенството на правото.
Обезщетението за неимуществени
вреди има само компесаторна функция, тъй като то има за цел да репарира в
относително пълен обем болките, страданията, и други нематериални последици,
възникнали от противоправното деяние.
Причиняването на смърт при пътно
– транспортно произшествие, представляващо деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД,
поражда право на обезщетение в полза на определен кръг лица, които поради
близката си родствена ( биологична ) или житейска връзка с починалия търпят
вследствие на загубата му неблагоприятните последици, дефинирани от закона като
имуществени и неимуществени вреди. Обективният критерий, според който се
определят подлежащите на обезщетяване вреди, е пряката и непосредствена
причинно – следствена връзка между смъртта на пострадалото лице и конкретните
неблагоприятни последици, настъпили в правната сфера на засегнатите негови
близки.
Кръгът на лицата, които имат право на обезщетение по
правилата на чл. 52 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите
от Пленума на ВС постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г., както и
Тълкувателно решение № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС.
В цитираните актове на ВС и на
ВКС е прието, че правото на обезщетение следва да се признае в полза на най –
близките на пострадалия, които поради биологично предопределени родствени
връзки или житейски създадени емоционални и духовни връзки действително търпят
преки и непосредствени имуществени и/или неимуществени вреди от неговата
загуба.
Ищцата е майка на пострадалата Е.
М.. Между родителя и детето е съществувало особено силна емоционална връзка,
изпълнена с хармония, взаимно разбирателство, подкрепа и любов. За ищцата загубата на дъщеря й е
трагедия с несъизмерими размери. Ищцата
е принудена да понася душевни мъки и
страдания от загубата на скъп за нея човек, да се лишава от моралната подкрепа
в ежедневието, да чувства празнота и безнадеждност в емоционалния си свят,
причинена от липсата на дъщеря си.
Съдът, като взе предвид конкретните
обстоятелства при които е настъпила смъртта на дъщерята на ищцата, негативните
за ищцата последици в емоционален и психологически план, непреодолимата мъка по
преждевременната загуба на дъщерята, близките отношения на обич и привързаност
между майка и дъщеря, обществено - икономическа обстановка в страната към
датата на настъпване на ПТП, нормативно определените лимити на
застрахователните покрития към същия момент, счита, че иск за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена
последица от загубата на ищцата, се явява основателен и доказан до размер на
сумата от 150 000.00 лв.
Искът следва да се уважи до този размер, като за
разликата до претендирания размер от 200 000.00 лв. следва да се отхвърли.
Съдът, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да отчете правнорелевантния факт на извършеното на 21.01.2021
г. плащане от застрахователя в размер на
сумата от 150 000.00 лв. в полза на ищцата, представляваща обезщетение за
претърпените от ищцата неимуществени вреди, предмет на настоящото дело. С
извършеното плащане, искът на ищцата за неимуществени вреди е погасен, поради
което същият следва да се отхвърли.
На основание чл. 78, ал. 2 ГПК на
ищцата следва се присъдят разноски в размер на сумата от 4 500.00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част.
На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 300.00 лв.
С оглед
изложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ иска на В.В.К. ЕГН ********** с
наст. и пост. адрес ***, със съд. адрес ***, офис 8, адв. Р.Т., срещу „Д. З.“
АД гр. София, Бул. „К. А. Д.“ № *, ЕИК **, за сумата от 150 000.00 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени
като пряка и непосредствена последица от загубата на праводателката й Е. К. М.,
поч. **г. в резултат на ПТП, настъпило на **г.,
виновно причинено от водача на т.
а. „Г. У.“ ДК № **– М. К. М.ЕГН **********, застрахован по риска „Гражданска
отговорност” при „Д. З.“ АД
по силата на договор за задължителна застраховка на автомобилистите,
обективиран в застрахователна полица № **, със срок на валидност 18.07.2018 г.
– 17.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, начиная от **г. до
окончателното й изплащане, претендиран на основание чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. )
във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД,
като неоснователен с оглед погасяването му поради плащане в хода на
съдопроизводствените действия.
ОТХВЪРЛЯ иска на В.В.К. ЕГН ********** с
наст. и пост. адрес ***, със съд. адрес ***, офис 8, адв. Р.Т., срещу „Д. З.“
АД гр. София, Бул. „К. А. Д.“ № *, ЕИК **, за разликата от 150 000.00 лв. до
200 000.00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от загубата
на праводателката й Е. К. М., поч. **г. в резултат на ПТП, настъпило на **г., виновно причинено от водача на т. а. „Г. У.“ ДК № **– М. К. М.ЕГН **********,
застрахован по риска „Гражданска отговорност”
при „Д. З.“ АД по силата на договор за задължителна
застраховка на автомобилистите, обективиран в застрахователна полица № **, със
срок на валидност 18.07.2018 г. – 17.07.2019 г., ведно със законната лихва
върху сумата, начиная от **г. до окончателното й изплащане, претендиран на
основание чл. 226, ал. 1 КЗ ( отм. ) във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Д. З.“ АД гр. София,
Бул. „К. А. Д.“ № *, ЕИК ** да заплати на В.В.К. ЕГН ********** с наст.
и пост. адрес ***, със съд. адрес ***, офис 8, адв. Р.Т., разноски по делото в
размер на сумата от 4 500.00 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА В.В.К. ЕГН ********** с наст.
и пост. адрес ***, със съд. адрес ***, офис 8, адв. Р. Треневада заплати на „Д.
З.“ АД гр. София, Бул. „К. А. Д.“ № *, ЕИК ** юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 300.00 лв.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД
ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН
СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
СЪДИЯ: