РЕШЕНИЕ
№ 2676
гр. Бургас, 28.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Нина Р. Моллова Белчева
при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА
като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Гражданско дело №
20252120104647 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод искова молба, подадена от П. К. В., ЕГН
**********, с адрес: ***, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от Н. П. П., с която се иска да бъде осъдено ответното
дружество да заплати на ищцата сумата в размер на 2550,15 лева, представляваща
подлежаща на връщане сума, като платена без основание, поради сключения между страните
недействителен договор за паричен заем № 932630 от 25.09.2023 г., ведно със законната
лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че между ищцата- кредитополучател и
ответникът- кредитодател, на 25.09.2023 г. е сключен Договор за паричен заем № 932630,
при следните параметри: размер на кредита- 2700 лв., с уговорена неустойка в размер на
5467,86 лв., общо дължима сума от кредитополучателя- 9160,15 лв., уговорен срок на
кредита- 18 месеца, при месечна погасителна вноска в размер на 514 лв. Твърди се, че
ищцата е заплатила сумата от общо 5250,15 лв., обективирано в разписка, издадена от
ответното дружество.
Сочи се, че процесният договор е нищожен, тъй като макар в него да е посочен ГЛП
/годишен лихвен процент/, не са посочени условията за неговото прилагане, липсва изрично
отбелязване дали е фиксиран или променлив, както и какъв е общият размер на дължимата
за срока на договора възнаградителна лихва, в отклонение от правилото на чл.11, ал.1, т.9
ЗПК.
На следващо място е посочена единствено абсолютната стойност на ГПР /годишния
1
процент на разходите/, като не е разписана методика на формирането му, поради което не
става ясно какви разходи включва той, съответно дали в него е включена уговорената
неустойка, в нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Отделно от това, в отклонение от изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, сумата за неустойка
не е включена нито в ГЛП, нито в ГПР, тъй като ако е била включена, посоченият в договора
размер на ГПР е щял да се увеличи значително и това да доведе до надвишаване на
законоустановения максимум, поради което потребителят-ищец е въведен в заблуждение за
действителния му размер. От това следва, че договорът е недействителен на основание чл.22
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Сочи се, че посочване на ГПР в договора, който не е реално приложимият,
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП.
В условията на евентуалност се твърди, че клаузата за договорна неустойка е
нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД. От една страна, се сочи, се
накърнява принципа на добрите нрави, поради нееквивалентността на насрещните
престации, целящо търговеца да извлече собствена изгода от потребителя-ищец. От друга
страна, клаузата е нищожна и като противоречаща на добрите нрави, и неравноправна, тъй
като уговорената сума за неустойка надвишава с над 200% размера на отпуснатия кредит от
2700 лв. Още повече, че с клаузата за неустойка се цели да се прехвърли риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, в противоречие с Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. Посочва се, че
процесните клаузи заобикалят изискването в чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като неустойката
представлява добавка към възнаградителната лихва, което води до неоснователно
обогатяване за ответното дружество.
В законоустановеният срок по чл.131, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор на
исковата молба от ответното дружество, с който предявеният иск се счита за неоснователен.
Излагат се подробни аргументи във връзка с твърдението, че ищецът е злоупотребил с
правото си на иск, тъй като е инициирал образуването в Районен съд- Бургас на две дела-
настоящото и гр. д. № ***/2025 г., които макар да са с предмет различни договори за кредит,
са между едни и същи страни- ищцата В. и ответното дружество, като в обстоятелствената
част на исковата молба са изложени идентични аргументи в подкрепа на твърденията си.
Според ответника с това се цели да се възложат в негова тежест разноски в прекомерен
размер, още повече, че защита ищецът би получил и при обективното съединяване на двата
иска. С оглед на това се моли съдът да съедини за общо разглеждане производствата по
двете дела. В случай, че молбата не бъде уважена и при уважаване на предявения иск, се
моли да се съобразят разноските, които следва да бъдат понесени от ответника и в този
смисъл в полза на ищеца да се присъдят разноски по едно от производствата, предвид
близостта им, като се позовава на практика на националните съдилища и на СЕС.
Не се оспорва, че между страните е сключен процесният договор за кредит, по силата
на който на длъжника е предоставен заем от 2700 лв. Оспорва се твърдението, че договорът
2
противоречи на законови разпоредби, тъй като главницата и лихвата са валидно уговорени в
предвидената от закона форма. Според ответника, не са нарушени и разпоредбите на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и чл.20, ал.2 ЗПК. Твърди се, че преди сключването на договора
ищцата е била запозната с неговите параметри, в т.ч. е имала право да се съгласи или не с
отделни негови клаузи, съответно да предложи изменение на същите, както и е разполагала с
правото да направи отказ от договора в 14-дневен срок от включването му, за което е била
надлежно уведомена. Възразява се срещу твърдението, че дружеството не е извършило
оценка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава е извършена при отправяне
на искането за отпускане на кредита. Възразява се и срещу твърдението, че клаузите на
договора са неравноправни, като се излагат подробни съображения. Твърди се, че ищцата е
сключила в периода 2022-2024 г. общо 5 договора за кредит, което от една страна, води до
извод, че тя е била наясно с условията по тях, а от друга- че е целяла да се обогати за сметка
на дружеството, като сключи договорите, а впоследствие предяви искове за
недействителността им, като така възстанови платените по тях суми. Възразява се срещу
твърдението, че процесният договор съдържа неравноправни клаузи, тъй като в него са
налице индивидуално уговорени такива, което от своя страна изключва преценката за
неравноправността им.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Не се спори по делото и това е прието за безспорно в отношенията между страните,
че между тях е сключен договор за паричен заем № 932630 от 25.09.2023 г., както и че на
ищеца е предоставена сумата от 2700 лв.
По делото не е приложен процесния договор, като ищцата сочи, че екземпляр от него
не й е бил предоставен. В тази връзка направи доказателствено искане да бъде задължена
ответната страна да представи екземпляр от съглашението. Последната не изпълни това
задължение, сочейки, че не следва да го прави, тъй като в тежест на ищеца било да докаже
съдържанието на договора. Наред с това В. предявявала и установителн иск за установяване
недействителността на договора за кредит, което отново възлагало в нейна тежест доказване
съдържанието на клаузите по договора.
Съдът намира, че в случая следва да намери приложение нормата на чл.190, ал.2 вр.
чл. 161 ГПК. Това е така, тъй като от страна на ищеца се твърди, че екземпляр от договора
не му е бил предоставят- отрицателен факт, който обръща тежестта на доказване, а от друга
страна именно с оглед възложената тежест на ищеца да докаже, че е платил без основание
по един недействителен договор, е направил доказателственото си искане да бъде
предоставен договора от ответника. Следва да се посочи, че не отговаря на действителното
положение твърдението на ответника, че ищеца бил предявил и установителен иск за
недействителност на договора. Такъв иск не е предявен, като наведените от ищцата доводи в
тази насока са само с оглед твърденията за заплащане без основание на процесната сума. В
3
тази връзка настоящата инстанция намира, че непредставянето на договора от страна на
ответника следва да се приеме, като създадена от последния пречка за доказване
твърденията на ищцата, поради което и на основание чл.161 от ГПК съдът приема за
доказано, че съдържанието на договора е такова, каквото е посочено в исковата молба.
Видно от обстоятелствената част, както и от представените по делото извлечение за
извършени и предстоящи плащания, издадено от ответната страна, неоспорено от ответника,
и стандартен европейски формуляр /СЕФ/, договорът е сключен за кредит в размер на 2700
лв., със срок на издължаване 18 месеца, лихвеният процент за срока на кредита е фиксиран и
е в размер на 40,05 %, ГПР- 48,11 %, общо дължима сума за лихва в размер на 1084,14 лв.,
общо дължима сума за връщане- 3784,14 лв., дата на връщане на сумата по кредита-
24.03.2025 г. Предвидено е заплащане на неустойка в общ размер от 5467,86 лв., разсрочена
на всяка от погасителните вноски, която се заплаща при определени в договора условия.
С оглед на така представените писмени доказателства съдът намира от правна страна
следното:
Касае се за договор за потребителски кредит, почиващ на уредбата в Закона за
потребителските кредити /ЗПК/.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК сочи какво включва годишния процент на разходите по
кредита, а именно общите разходи по кредита за потребителя- настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Ал.2 визира, че ГПР по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания, а ал.3- че при изчисляването му не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит; разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
изрично цитирани разпоредби, измежду които и чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски
кредит е недействителен, при което за потребителя възниква задължение да върне само
4
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Нормата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК пък изисква договорът да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
В настоящия случай в процесния договор за потребителски кредит е посочено, че
лихвеният процент е в размер на 40,05%, същият е фиксиран за целия срок на договора, като
общия размер на лихвата, която следва да се заплати, е 1084,14 лв. В този смисъл не се
споделя твърдението на ищеца, че не са посочени условията за неговото прилагане, като
липсвало изрично посочване дали е фиксиран или променлив, както и какъв е общият
размер на дължимата за срока на договор възнаградителна лихва, в отклонение от правилото
на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
По отношение на ГПР, същият е уговорено да е в размер на 48,11%. От изложеното в
исковата молба, че сумата за неустойка не е включена в ГПР и съпоставянето й с естеството
на сключения договор за потребителски кредит, се налага разбирането, че по своето
същество тя има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора,
заобикаляйки императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения.
Както бе посочено по- горе ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От изложеното следва, че в ГПР задължително трябва да са описани всички разходи,
които потребителят трябва да заплати, а не да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са
посочени само процентните стойности на ГПР в договора, поради което не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в договора „неустойка“, то
тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Поставянето на кредитополучателят- потребител в неравностойно положение спрямо
кредитора, поради липса на данни колко е конкретният размер на оскъпяването му по
5
кредита, се явява в директно противоречие с чл.3, § 1- в случаите, когато дадена договорна
клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора и чл. 4,
касателно преценката за неравноправни клаузи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На
потребителя трябва да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото се следва, че за да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формирането му.
В тази връзка всичко изложено по- горе налага извод, че е нарушена нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК, досежно формирането на размера на ГПР, както и разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, тъй като този процент не е ясно и коректно посочен, съответно и не е
определен при съблюдаване на изискванията на закона.
Съдът счита, че уговорената неустойка в размер на 5250,15 лв. е нищожна и като
противоречаща на чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като излиза извън рамките на нейния обезпечителен,
обезщетителен или санкционен характер, придаден от законодателя с посочената
нормативна разпоредба. Размерът на същата надвишава два пъти главницата по договора и
по никакъв начин не е съобразен с очакваните от неизпълнението вреди, а това създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
В случая с неустойката не се обезпечава вземането на кредитора и по-специално
вредите от неизпълнението, каквато е основната й функция (арг. от чл.92, ал.1, изр.1 ЗЗД). В
т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е
предвидено, че условията и предпоставките за нищожност на клауза за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи- поръчителство, залог, ипотека и др.;
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението- съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая
6
самият характер на неустойката е извън посочените нейни функции и цели да обезпечи едно
непарично задължение- да се предостави обезпечение. Както се посочи на практика не се
обезпечава вземането на кредитора и целта не е да се обезщетят предвидимите вреди от
неизпълнението на договора, а да се компенсира една възможна бъдеща
неплатежоспособност на кредитополучателя и то чрез обезпечение. С уговарянето на тази
неустойка кредиторът получава освен обезщетение за очакваните вреди от неизпълнението
на задължението за връщане на кредита, така и допълнително обезщетение за вреди,
несвързани с неизпълнението на това задължение. Налага се извод, че присъждането на
такава неустойка би довело до несправедлив резултат, несъвместим с добрите нрави и водещ
до прекомерно обезщетяване за кредитора, извън нормалното при подобни случаи
(предвидено в чл.33 от ЗПК).
С оглед гореизложеното основателни се явяват наведените твърдения за
недействителност на договора на посочените основания, поради което потребителят дължи
връщане само на главницата по договора, а именно сумата от 2700 лв. По делото безспорно
се установява, включително и от представеното извлечение за извършени плащания, че П. В.
е заплатила сумата от общо 5250,15 лв. В този смисъл заплатеното над чистата сума по
кредита в размер на 2550,15 лв. се явява платено без основание, поради което и подлежи на
връщане. Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 предложение първо от ЗЗД, който е получил
нещо без основание е длъжен да го върне. Доколкото в случая е налице необосновано
разместване в имуществената сфера на ищцата за сметка на ответника, последния дължи
връщане на заплатената от В. сума в сочения размер.
Предвид на това, че исковата молба има характер на покана за плащане, дължи се от
ответника и законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата се дължат сторените разноски, които
възлизат на сумата от 102,01 лв.- заплатена държавна такса, и такса в размер на 1,00 лв.- за
възпроизвеждане на ИМ.
Съдът не споделя твърденията на ответната страна, че на процесуалният представител
не следва да се присъжда възнаграждение. Обстоятелството, че между същите страни са
висящи няколко производства не обуславя извода, че на адвоката на ищцата се дължи само
едно възнаграждение. Касае се за предявени два самостоятелни иска, с различен предмет и
петитум, поради което настоящата инстанция счита, че в случая не е налице злоупотреба с
право.
От страна на процесуалният представител на В. се претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, в размер на
666 лв. с ДДС, което искане не се приема за основателно в цялост.
Съдът намира, че възнаграждението, което следва да бъде присъдено на адвокат М.
М., следва да бъде в размер на 480 лв. с ДДС по следните съображения:
Съгласно константната практика на съдилищата, вкл. на върховната инстанция, за да
7
упражни правото си да получи възнаграждение в определен от съда размер за оказана
адвокатска помощ и съдействие при условията на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗА, адвокатът следва
да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да
посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично посочена
хипотеза по чл.38, ал.1 ЗА, без да е необходимо да доказва наличието на това основание. В
настоящия случай, при определянето на конкретния размер съдът се съобрази с вида на
спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, проведеното само едно
заседание, на което адв. М. не се е явил, липсата на фактическа и правна сложност на
делото, отчитайки и постановките на решение по дело С-438/22 на СЕС, включително и
постановената след това решение практика на ВКС. Ето защо намира, че възнаграждение в
размер на 400 лв. в достатъчна степен ще овъзмезди положения труд. Следва да се присъди и
сумата от 80 лв., представляваща ДДС върху дължимото възнаграждение съобразно решение
на СЕС по дело C‑744/23.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Н. П. П., да заплати на П. К. В., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от
2550,15 лв., представляваща платена без основание сума по сключен между страните
недействителен договор за паричен заем № 932630 от 25.09.2023 г., ведно със законната
лихва върху сумата, начиная от 26.06.2025 г. до окончателното й изплащане, както и сумата
от 103,01 лв., представляваща заплатени разноски.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Н. П. П., да заплати на адв. М. В. М. от АК-***, с адрес на кантората гр.
***, ***, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в размер на 480 лв.
с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: ______(П)______
8