РЕШЕНИЕ
№ 486
гр. Силистра, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на девети юли през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Н. Петрова
при участието на секретаря Т. В. Д.
като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело №
20253420100487 по описа за 2025 година
Ищцата Е. Н. Г. твърди, че на 17.11.2022 г. в качеството си на кредитополучател
сключила с ответника договор за потребителски кредит № 765709, по силата на който бил
предоставен такъв в размер на 900 лв., който тя се задължила за върне на 11 двуседмични
вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,05 % на годишна база и
при уговорен годишен ГПР в размер на 49,63 %. В чл. 5 от договора за заем страните се
споразумели, че кредитът ще бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция, като за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение била предвидена неустойка в
размер на 496,41 лв.
Ищцата счита, че договорът за кредит е недействителен поради обстоятелството, че
при определянето на ГПР не била включена стойността на неустойката за неосигуряване на
обезпечение, поради което същият не бил реален, като в тази връзка изтъква доводи, че в
действителност това вземане на кредитора няма неустоечен характер, а представлява
допълнително възнаграждение по договора (освен договорната лихва). Отделно от това
счита, че и самата клауза за начисляване на въпросната неустойка противоречи на добрите
нрави поради драстичната несъразмерност с отпуснатия заем. Твърди, че в договора
некоректно била отразена и общата подлежаща на връщане сума от длъжника, тъй като тя
отново не включвала въпросната неустойка, а също така липсвала информация за размера на
лихвата на ден. Изразява становище за нарушаване и на чл. 5 ЗПК поради предоставяне на
преддоговорна информация, която не отговаря на реалните условия на договора. Счита също
така, че договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави поради драстичната
нееквивалентност на насрещните престации. Отбелязва, че в клаузата, която предвижда
1
санкция за забава в плащането на погасителна вноска, не е направено разграничение дали
санкцията касае вноската за главница, лихва или неустойка, което давало на кредитора
възможност да я тълкува в своя полза. Твърди, че в изпълнение на задълженията си по
договора тя заплатила на кредитора си сумата от 1496 лв., поради което моли съда да осъди
ответника да възстанови сумата от 596 лв., представляваща недължимо платена сума,
формирана като разлика между сбора на общите плащания и размера на главницата по
договора за кредит, законна лихва върху тази сума за периода от 06.12.2024 г. до 26.03.2025 г.
в размер на 25 лв., както и законна лихва от датата на подаване на исковата молба в съда -
27.03.2025 г., до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът „С. К.“ ООД оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като
неоснователни. Счита, че ГПР по договора за кредит е правилно определен, тъй като
неустойката за неосигуряване на обезпечение не следва да бъде включвана като разход по
кредита, при положение че задължението за заплащането възниква след сключването на
договора. Счита, че преди сключването на договора потребителят е бил точно и ясно
информиран за неговите условия, като той е разполагал с възможност както предварително
да осмисли достатъчно добре ангажимента си, така и да се откаже от договора в 14-дневен
срок от неговото подписване. Изразява позиция, че неустоечната клауза не противоречи на
добрите нрави, тъй като прекомерността на неустойката подлежала на преценка за всеки
конкретен случай, като се съобрази обезпечеността на задължението и съотношението с
евентуалните очаквани от неизпълнението вреди (а в конкретния случай кредиторът
направил предварителна оценка на вредите от неосигуряването на обезпечение). Поради
тези причини ответникът изключва всяка възможност за неравноправен характер на
неустоечната клауза, тъй като тя била съобразена с вредите от неизпълнението и била приета
от потребителя при ясно осъзнаване на икономическите последици от нея. В тази връзка
отбелязва, че в периода от 2022 г. до 2023 г. ищцата сключила с дружеството общо 4
договора за кредит, съдържащи задължение за заплащане на неустойка за неосигуряване на
обезпечение, поради което била наясно с условието за предоставяне на обезпечение и
трансформирането му в задължение за неустойка. Счита също така, че нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор; същевременно
признава получаването от ищцата на сумата от 1496 лв. на основание процесния договор за
кредит. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 765709 от 17.11.2022 г.,
от който е видно, че ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищцата в
качеството на кредитополучател потребителски кредит в размер на 900 лв., който тя се
задължила да ползва срещу уговорена лихва в размер на 40,05 % на годишна база и да
възстанови на 11 месечни вноски в срок до 20.04.2023 г. В чл. 5 от договора било уговорено,
2
че в тридневен срок от сключването на договора задълженията по кредита следва да бъдат
обезпечени чрез предоставяне на безусловна банкова гаранция или с поръчителството на
едно или две физически лица, отговарящи на следните условия: при един поръчител -
осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко - от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко - от 4 пъти
минималната работна заплата за страната, като те не трябва да бъдат поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора, да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение, да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от ”Редовен” и да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход. В чл. 11, ал. 1 от договора било предвидено, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение кредитополучателят дължи
на съконтрахента си неустойка в размер на 496,41 лв., платима разсрочено съобразно
уговорения погасителен план. Ответникът признава извършени от ищцата плащания по
договора за кредит в размер на 1496 лв.
Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5
ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.
3
Съдът счита, че клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на
обезпечение прикрива уговорка за заплащане на допълнителна възнаградителна лихва,
чийто размер, прибавен към другите плащания по договора, завишава ГПР по договора за
кредит до степен, в която той надхвърля максималния допустим размер, регламентиран в чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което се явява нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 21, ал. 1
ЗПК. Съдът приема, че клаузата на чл. чл. 11, ал. 1 от договора за кредит цели заобикаляне
на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния размер на ГПР, тъй като поставяйки
практически невъзможни изисквания за осигуряването на обезпечение по договора за
кредит, тя очевидно не преследва получаването на такова, а начисляването на допълнителни
плащания като насрещна престация за предоставения заем. Очевидно е, че всеки нуждаещ се
от заем в размер на 900 лв. не би могъл да осигури обезпечението по чл. 5 от договора за
кредит, тъй като възможността му да стори това предполага и финансови възможности,
които биха направили излишно прибягването да услугите на финансова институция.
Отделно от това обезпечаването на вземането гарантира интереса на кредитора да се
удовлетвори от предоставеното му обезпечение при липса на доброволно изпълнение, която
цел не може да се постигне чрез увеличаването на дълга с начисляването на неустойка;
подобна неустойка се оказва на свой ред напълно лишена от присъщата функция да
компенсира вредите от допуснатото неизпълнение, което потвърждава извода, че вземането
по чл. 11, ал. 1 от договора няма неустоечен характер, а представлява допълнително
възнаграждение за ползването на предоставения заем. Ответникът твърди, че калкулирайки
процесната неустойка, той направил предварителна преценка на вредите от липсата на
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, но от отговора му не става ясно в
какво се изразяват тези вреди, както е тяхното имуществено изражение, а още по – малко –
как неустойката би могла да компенсира несъбираемостта на основния дълг. Следва също
така да се отбележи, че недействителността на договора за кредит или на отделна негова
клауза не се санира с неупражняване на правото на потребителя да се откаже от договора в
14-дневен срок, тъй като липсва законова разпоредба, която да преклудира възраженията на
потребителя за невалидност на договора след изтичането на този срок, а освен това същите
могат да бъдат повдигани и служебно от съда.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът обосновава становището си за
недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради посочването в договора на ГПР от 49,63 %, който не съответства на действителния
такъв, тъй като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не
представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл.
4
19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват
нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора.
В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора
за кредит е спазено, а дължимите разходи по кредита са ясно посочени в договора и са
включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща
на своя съконтрахент за уговорения срок. При тези данни става ясно, че правото на
потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така че
защитата му срещу коментираната по – горе незаконосъобразна клауза следва да се
осъществи чрез съобразяване на нейната нищожност, а не чрез обявяване
недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно
отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които
длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се
олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно
значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се
реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от
отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).
Ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява
основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.
19, ал. 5 и 6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава
максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху
валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. В подобен смисъл е
и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е прието, че целта, която законодателят на
Съюза иска да постигне с Директива 93/13 (транспонирана в ЗЗП), е да се възстанови
равновесието между страните по потребителските договори, като същевременно по принцип
се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е прието, че правната
сигурност на стопанската дейност е основание за обективен подход при тълкуването на
разпоредбите за неприлагането на неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното
тълкуване да бъде по – благоприятното положение на потребителя. В същото решение е
прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация не се отразява непосредствено на
преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит.
Следва да се отбележи, че самият ЗЗП не обвързва констатирането на нелоялни
5
търговски практики с невалидност на сключените въз основа на тях потребителски
договори, вместо което чл. 68м ЗЗП предвижда, че когато по заповед за забрана на
прилагането на нелоялна търговска практика на председателя на Комисията за защита на
потребителите има влязло в сила решение на Върховния административен съд, което я
потвърждава, заповед, която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е
оттеглена, потребителят има право на намаляване на цената или да развали договора с
търговеца, сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика, и да
претендира обезщетение за претърпени вреди по общия ред. Отделно от това от решението
на СЕС по дело № С-453/10 става ясно, че констатирането на нелоялна търговска практика е
един от елементите, въз основа на който да се извърши преценка за неравноправния
характер на конкретна договорна клауза, а не за недействителността на целия потребителски
договор. Целта на потребителската защита е да се възстанови равновесието в правата и
възможностите на по – силната и по – слабата страна в правоотношението, без да се засяга
правната сигурност на стопанската дейност и да се допуска дисбаланс в обратната посока,
което именно би се получило ако почти всички потребители на бързи кредити в страната ги
ползват безвъзмездно поради недействителността на договорите им за кредит. Поради
изложените аргументи съдът намира, че липсват причини, поради които неправилното
посочване на ГПК в договора за кредит да се квалифицира като основание за неговата
нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика (когато посоченият в
договора ГПР е по – нисък от действителния такъв), която се обвързва от закона с правни
последици, различни от недействителност на договора за потребителски кредит. Според
решението на СЕС нелоялната търговска практика е критерий за установяване на
неравноправни договорни клаузи, каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат
клаузите, определящи цената на стоката (в случая възнаградителната лихва), при условие че
тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В конкретния случай плащанията по кредита
са дефинирани по ясен начин и няма причина кредиторът да търпи санкция, че е посочил
неточно в договора разходите на своя клиент.
Тук е мястото да се отбележи, че ГПР не представлява договорна клауза,
обективираща насрещната престация на длъжника по договора за кредит, а единствено
предварително изчисление на общите разходи по кредита на база на конкретните договорни
клаузи, които предвиждат такива. Поради тази причина не би могла да се коментира
валидност или невалидност на ГПР в смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК и точно затова тази
законова норма обявява за нищожни клаузите в договор, надвишаващи определените нива
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не самото изчисление на тези разходи, сборът на разходите, а също
така не и всички клаузи, предвиждащи разходите, от които този сбор е формиран, или пък
на целия договор. Чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК не придават на ГПР естеството на математическа
задача, чието неправилно решаване да се санкционира с невалидност на договора за кредит,
а единствено представляват средство за установяване на равновесие в правата и
задълженията на страните по кредитното правоотношение, така че кредитополучателят да
получи кредит при сравнително поносими лихвени условия, а кредиторът – възнаграждение
за временното предоставяне в заем на финансовия си ресурс.
6
Чл. 26, ал. 4 ЗЗД гласи, че нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.Според
ищцата приемането на тезата, че недействителността на отделни клаузи не влияе върху
действието на заемното правоотношение, би довело до поощряване на възнаграждаване на
кредитора за недобросъвестното му поведение и очевидната му злоупотреба с господстващо
положение. Съдът не споделя гореизложеното мнение на ищцата, тъй като според
цитираната законова разпоредба преценката на валидността на договора при установяване
на нищожни договорни клаузи се основава на други критерии – в конкретния случай
възможността за сключване на сделката без недействителните части, а не необходимостта
от санкциониране на страната, облагодетелствана от нищожната клауза. Както прилагането
на нищожната клауза нарушава равновесието между страните по кредитното
правоотношение, като налага прекомерни плащания в тежест на потребителя, така и идеята
за невалидност на целия договор нарушава баланса в техните интереси, тъй като в тази
ситуация потребителят не би дължал възнаграждение за ползването на кредита, макар
съконтрахента му да е търговско дружество, чиято търговска дейност се упражнява с цел
получаване на печалба, а не за осъществяване на благотворителна кауза.
Следва да се добави, че по същите причини към валидността на договора за кредит
няма отношение включването на неясна според ищцата санкция за забава в плащането на
погасителна вноска, без да е направено разграничение дали санкцията касае вноската за
главница, лихва или неустойка; договорът би могъл да се приложи и без тази клауза, поради
което нейната евентуална нищожност не би могла да опорочи изцяло кредитното
правоотношение.
Според т. 2 от решение на СЕС по дело С 714/22 член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница (по сходен начин и т. 7 от цитираното от ищцата решението
на СЕС по дело № С-337/23). Казаното сочи, че Директива 2008/48 позволява национална
уредба, според която некоректното посочване на ГПР в договора за кредит да се
санкционира с неговата нищожност, но поради изложените по – горе причини съдът е на
мнение, че в българското законодателство такава санкция не е предвидена, а вместо това чл.
19, ал. 5 ЗПК обявява като нищожни единствено клаузите, надвишаващи определения по ал.
4 максимален размер на ГПР.
Съдът не споделя и аргументите на ищцата, че освен цифровото изражение на ГПР,
договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които го формират – чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК не съдържа изискване за изброяване на отделните разходи, включени в ГПР,
като условие за валидността на договора за кредит, поради което липсват основания за
7
допълнителното разширяване на кръга от нарушения, обосноваващи недействителност на
договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК изисква съдържанието на договора за кредит да включва и
информация за размера на лихвения процент на ден, което изискване в настоящия случай не
е спазено; въпреки това съдът е на мнение, че допуснатият пропуск не представлява
съществено нарушение на изискванията за форма на договора за кредит и не обосновава
неговата недействителност, тъй като определянето на лихвата за ден е въпрос на обикновено
аритметично изчисление, което може да се осъществи на база наличната в него информация.
Неоснователно е и оплакването на ищцата за липсата на информация в договора как се
изчислява фиксирания годишен лихвен процент, тъй като размерът му е въпрос на
постигната между страните уговорка, а не на изчисление на база предварително зададени
параметри, като се има предвид, че договорът не предвижда възможност за промяна на
лихвата до изтичане на неговия срок. Неоснователно е и възражението, че общият размер на
плащанията по договора не включвал процесната неустойка за неосигуряване на
обезпечение, тъй като в договора се съдържа информация за общите плащания във вариант
със и без неустойката, поради което в тази насока липсва неточност или неяснота.
Поради изложените причини съдът счита, че иска за обявяване недействителността
на процесния договор за кредит, се явява неоснователен и като такъв същият следва да се
остави без уважение. Същевременно поради нищожността на клаузата по чл. 11, ал. 1 от
договора следва да се приеме, че заплатената въз основа на нея неустойка следва да бъде
възстановена на ищцата с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, който гласи, че който е
получил нещо без основание е длъжен да го върне. По делото не е спорно, че извършените
плащания по договора възлизат на сумата от 1496 лв. а реално дължимите суми от ищцата
са в размер от 999,59 лв., а именно главница в размер на 900 лв. и договорна лихва в размер
на 99,59 лв. Казаното сочи, че тя е надплатила сумата от 496,41 лв., до който размер
предявеният от нея иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД следва да се уважи, а за
горницата – да се отхвърли като неоснователен. От доказателствата по делото е видно, че
ищцата е поканила ответното дружество да възстанови надплатените суми по договора за
кредит с покана, връчена му на 05.12.2024 г., от който момент датира неговата забава;
законната лихва върху подлежащата на възстановяване сума за периода 06.12.2024 г. до
26.03.2025 г. възлиза на сумата от 20,86 лв., до който размер акцесорната претенция за
заплащане на законна лихва следва да бъде уважена, като такава следва да бъде присъдена и
от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.03.2025 г., до окончателното и плащане.
Въпреки частичното уважаване на исковете, в полза на потребителя следва да се
присъдят всички сторени от него разноски с оглед на разрешението по т. 6 от решение на
СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. и решение на СЕС по дела С-224/19 и С-259/19,
както и поради обстоятелството, че всички сторени по делото разноски са предприети
именно поради недобросъвестното поведение на кредитора, довело до включването на
нищожни договорни клаузи в договора за кредит, увеличили неимоверно разходите по
кредита. Поради изложените причини в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за
8
държавна такса в размер на 61 лв. и за адвокатски хонорар в размер на 500 лв., а в полза на
ответното дружество разноски не следва да се присъждат. Не са налице предпоставки за
намаляване на разноските за адвокатски хонорар поради прекомерност, тъй като ако
ответникът е бил на мнение, че делото е с ниска фактическа и правна сложност и че е
налице значителна по обем съдебна практика по спорните въпроси, той би възстановил
надвнесените суми доброволно или би признал исковете, вместо да направи многобройни
възражения срещу тях. Поради изложените аргументи и на основание чл. 235 ГПК, С.
районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А.,
общ. С., ж.к. Ю. ....., ет. ...., ап. .....против „С. К.“ ООД с ЕИК .......... и адрес на управление:
гр. С., район М., бул. „Ц. ш.“ № ......., ет. ..., чрез който ищцата моли съда да обяви
недействителността на договор за потребителски кредит № 765709 от 17.11.2022 г. на
основание чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД с ЕИК ....и адрес на управление: гр. С., район М., бул. „Ц. ш.“ №
..., ет. ...да заплати на Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А., общ. С., ж.к. Ю. ....., ет. ......, ап.
.....сумата от 496,41 лв. (четиристотин деветдесет и шест лв. и 41 ст.), представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 765709 от 17.11.2022 г.,
законна лихва за периода 06.12.2024 г. до 26.03.2025 г. в размер на 20,86 лв. (двадесет лв. и
86 ст.) и законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда –
27.03.2025 г., до окончателното и плащане, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за
заплащане на недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 765709 от
17.11.2022 г. за размера над 496,41 лв., както и за законна лихва за периода 06.12.2024 г. до
26.03.2025 г. за сумата над 20,86 лв.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД с ЕИК ......и адрес на управление: гр. С., район М., бул. „Ц.
ш.“ №...., ет. ....да заплати на Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А., общ. С., ж.к. Ю. ..., ет. .....,
ап. .....направените по делото разноски в размер на 61 лв. (шестдесет и един лв.) за държавна
такса и 500 лв. (петстотин лв.) за адвокатски хонорар.
ОТХВЪРЛЯ искането на „С. К.“ ООД с ЕИК .....и адрес на управление: гр. С., район
М., бул. „Ц. ш.“ № ...., ет. ..... за присъждане на направените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
9