РЕШЕНИЕ
№ 555
гр. Стара Загора, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530100919 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен e осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане
на сумата от 279,83 лв. представляваща заплатена неустойка за неизпълнение
на задължение предвидена в чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от договор за
потребителски кредит № ************/******* г. поради нищожност на
клаузата за неустойка като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПП,
противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК и
като нарушаваща разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Ищецът Д. П. М. твърди, че на ******* г. между него и ответника и
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, бил сключен договор за потребителски кредит №
************, като по силата на този договор ответното дружество се
задължило да предостави на ищеца, потребителски кредит в размер на 1000,00
лева, а кредитополучателят се задължавил да върне предоставената сума в
1
срок до 10.04.2021 г., на 6 месечни вноски, при лихвен процент по кредита в
размер на 40,70 % и годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ - 49,22 %.
Общата дължима сума била в размер на 1122,00 лева, от които 1000,00 лева
главница и 122,00 лева лихва, при условие, че представел в срок до края на
следващия ден от сключване на договора /до 10.10.2020 г./ банкова гаранция
или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде в
размер на 1122,00 лева със срок на валидност до 11.04.2021 г., съгласно чл. 4,
ал. 3 от Договора. В случай, че не представел гаранцията по чл. 4, ал. 3, то
съгласно чл. 6, ал.1 от Договора, ищецът дължал неустойка в размер на 624,00
лева. Съгласно погасителния план, посочен в чл. 11, ал. 2 от Договор за
потребителски кредит № ************ от ******* г., всяка погасителна
вноска била в размер на 187,00 лева, включваща главница и лихва, като
първата погасителна вноска била с падеж 10.11.2020 г., а последната под
номер 6 с падеж 10.04.2021 г. Размерът и падежа на всяка погасителна вноска
бил както следва: 1/ на 10.11.2020 г. - вноска в размер на 187,00 лема, от които
153,08 лева главница и 33,92 лева лихва; 2/ на 10.12.2020 г. - вноска в размер
на 187,00 лева, от които 158,28 лева главница и 28,72 лева лихва; 3/ на
10.01.2021 г. - вноска в размер на 187,00 лева, от които 163,64 лева главница и
23,36 лева лихва; 4/ на 10.02.2021 г. - вноска в размер на 187,00 лева, от които
169,19 лева главница и 17,81 лева лихва; 5/ на 10.03.2021 г. - вноска в размер
на 187,00 лева, от които 174,93 лева главница и 12,07 лева лихва; 6/ на
10.04.2021 г. - вноска в размер на 187,00 лева, от които 180,88 лева главница и
6,12 лева лихва. В посочения в чл. 11, ал.2 от Договора погасителен план, не
била включена неустойката за непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 от
Договора. Съгласно чл. 6, ал. 2 от Договора, неустойката се начислявала на
месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 /от 10.10.2020 г./. В чл. 6,
ал. 5 било посочено, че начислената неустойка се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен
план. Счита, че по отношение на сключения договор за потребителски кредит
следвало да се прилагат правилата на Закон за потребителския кредит. В чл.
6, ал. 1 от Договора било посочено, че при непредставяне на гаранция по чл.
4, ал. 3, кредитополучателя дължи на кредитора неустойка в размер на 624
лева. В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключването на договора за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
2
сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така
клаузата, съдържаща се в чл. 6 от Договора, според която се дължи неустойка
при непредставяне на обезпечение в срок до края на следващия ден от
сключването на договора чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова институция в полза на кредитора се намирала в пряко
противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на
потребителя. Претендираната неустойка в размер на 624,00 лева предвиждала
задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на
гаранция по кредита. Такава уговорка се явявала нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получавал
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на
справедливост. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задължения - чл. 16 ЗПК. Така се
стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск
за реално изпълнение. Поради това счита, че клаузата за неустойка,
предвидена в чл.6, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ************
от ******* г. е нищожна. Счита, че дължимата по Договора неустойка не била
съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна
уредба и в предвидените в ЗПК ограничения и Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити. На последно място, по този начин се заобикалял
законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на
законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение -
представяне на гаранция, от което пряко обаче не произтичат вреди. В
допълнение, счита, че дължимите суми за неустойка следвало да бъдат
включени в обхвата на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договорът за
потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържа годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
3
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит , и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата
разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Счита,
че имало нарушение в посочения процент ГПР, който не съответствал на
действително приложения. Счита, че посочената в чл. 6, ал. 1 от Договора
неустойка в размер на 624,00 лева, не била включена в процента на разходите
на годишна база. Предвид гореизложеното счита, че е налице разминаване
между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, доколкото
в него не били включени начислените суми за неустойка при непредставяне
на обезпечение по чл. 4, ал. 3 от Договора, което представлява една от
хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща
до недействителност на договора. Предвид гореизложеното, счита, че ищецът
дължал връщане само на главницата по кредита, но не и заплащане неустойка
в размер на 624,00 лева. Към датата на подаване на исковата молба,
ищецът изплатил изцяло задължението си по Договор за потребителски
кредит № ************ от ******* г. - на 19.02.2021 г. заплатил сума в
размер на 300,00 лева, на 24.02.2021 г. заплатил сума в размер на 600,00 лева,
а на 26.03.2021 г. предсрочно е погасил задължението, като е заплатил сума в
размер на 501,83 лева. Общата заплатена сума по Договор за потребителски
кредит № ************ от ******* г. била в размер на 1401,83 лева, с които
счита, че е погасил задължението си за главница – 1000,00 лева, лихви –
122,00 лева и неустойка в размер на 279,83 лева. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 279,83
лева, представляваща платена без основание недължима сума за периода на
4
ползване на заемната сума по Договор за потребителски кредит №
************/******* г., ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба, в който заема позиция за неоснователност на иска.
Признава следните факти - сключването между страните на процесния
договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сума в
размер на 1000,00 лева; ищецът е заплатил по процесния договор за кредит
сочените в исковата молба суми в общ размер на 1401,38 лева; с постъпилите
плащания кредиторът е погасил главница в размер на 1000,00 лева, 122,00
лева - възнаградителна лихва и неустойка в размер на 279,83 лева. Оспорва
твърдението на ищеца, че договорът за кредит е недействителен. Сочи, че
неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не била елемент от ГПР по кредита и
от същественото съдържание на договора /т.е. и без нея договорът би бил
сключен, за разликата от уговорката за лихва, която е неотменна част от
същественото му съдържание/, понеже представлява разход при
неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, но дори и да би се приело,
че е трябвало да бъде включена, невключването й не водело до
недействителност на целия договор и съответно не лишавала от действие
уговорката за възнаградителна лихва. Надвишаването на нормативно
установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези
клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната
лихва за забава, но не и до нищожност на целия договор - чл. 19, ал. 5 и ал. 6,
вр. с ал. 4 ЗПК. Правно абсурдно и несериозно било да се прибавя към
размера на ГПР и съответно към размера на възнаградителната лихва
вземането за неустойка, уговорено в чл. 6, ал. 1 от договора, представено като
допълнителна печалба към лихвата с идеята тяхното обединение да доведе до
извод за нарушаване на повеленото с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение. Моли за отхвърляне на иска.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и
не се представлява. Депозира молба, чрез процесуален представител - адвокат
с която заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по доклада.
Моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените разноски.
5
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба, с която моли за отхвърляне на иска и
претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключен договор за потребителски кредит
№ ************/******* г. с предоставена заемна сума от 1000,00 лв., с
договорна лихва 122,00 лв. и в него е включена клауза за евентуално
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер 624,00 лв.
/така и договор за потребителски кредит № ************/******* г., л. 9-13
от делото/, 2/ заемната сума от 1000,00 лв. е била предоставена в брой на
ищеца и 3/ кредитът е изцяло предсрочно погасен със сумата от общо 1401,38
лв. на дата 26.03.2021 г., като с направените плащания е погасил главница от
1000,00 лв., възнаградителна лихва от 122,00 лв. и неустойка в размер на
279,83 лв. /така и платежни документи – л.7-8 от делото/.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит№
************/******* г. и погасителен план /л. 9-13 от делото/, сключен
между „Неткредит“ ООД и ищеца Д. П. М., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1000,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 40,70% и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,22%, и начин на
връщане: 6 месечни вноски, всяка от които по 187,00 лв., с краен срок на
погасяване – 10.04.2021 г.
В чл. 4, ал. 3 от договора, е уредено задължение за ищеца – до края на
следващия ден от сключване на договора да предостави обезпечение за
изпълнение на задължението си – банкова гаранция, като в чл. 6, ал. 1 от
договора е уговорено при неизпълнение на това задължение той да дължи
неустойка в размер на 624,00 лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски
районен съд прави следните правни изводи:
6
„Неткредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Неткредит“ ООД и ищеца са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ ************/******* г. и заемната сума е била предоставено на ищеца.
Представеният по делото договор за кредит, установява възникналото заемно
правоотношение между кредитора „Неткредит“ ООД и кредитополучателя –
ищец, по силата на което ищецът е получил сумата в размер на 1000,00 лева и
се е задължил да я върне, заедно с договорна лихва. Представеният по делото
погасителен план установява всяка погасителна вноска какво вземане
включва и в какъв размер. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на
договора е 10.04.2021 г., като е налице предсрочно погасяване на кредита на
дата 26.03.2021 г., а заплатената общо от ищеца сума е в размер на 1401,38 лв.
като с направените плащания е погасил главница от 1000,00 лв.,
възнаградителна лихва от 122,00 лв. и неустойка в размер на 279,83 лв.
След като по делото се установи възникналото валидно облигационно
правоотношение между „Неткредит“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума в размер на 1000,00 лв., следва се прецени
дали атакуваната в исковата молба клауза на договора за заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение е действителна както с оглед
възраженията в исковата молба, така и в изпълнение на служебните
задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/
сключен с потребител. Това е така, защото ищецът има качеството потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на
1000,00 лева в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
7
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о. /, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение №
384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и
чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в
договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е
длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в
коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал.
3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
При преценка наличието на неравноправни клаузи настоящият съд
намира, че по отношение на неустойката за неизпълнение на задължение в
размер на 624,00 лв. е налице нищожност на тази клауза от договора
поради следните съображения:
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси предмет
на настоящото дело вече са били обсъждани по други дела със страна
„Неткредит“ ООД и същия договор за кредит при същите параметри на
8
неустойката и са намерили разрешение в решение № 280/26.10.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 253/2022 г., решение №
265/31.07.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 187/2023 г.,
решение № 414/23.12.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
363/2023 г.
Според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно за определят
съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче
е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави. В конкретния договор за кредит било
уговорено, че до края на следващия ден от сключване на договора заемателят
ще предостави на заемодателя банкова гаранция, в противен случая се
начислява неустойка в размер на 624,00 лв. – около 65% /по-точно 62,40%/
от заемната сума – 1000,00 лв. Дори само така съпоставени тези суми водят до
извода за излизане на неустойката от нейните присъщи обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като води до неоснователно
обогатяване. Излиза, че неустойката представлява две трети от размера от
главницата. Императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, повелява, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху платената в
срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 – само законната лихва, т.е.
посочената клауза се намира в пряко противоречие със закона. Независимо от
произхода на сумата за неустойка, която в случая е договорна, законодателят
е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен потребителски кредит,
какъвто несъмнено е и настоящия, като се намира и в противоречие с чл. 143,
т. 5 ЗЗП /така и определение № 576/25.07.2017 г. на Ловешки окръжен съд по
в. ч. гр. д. № 422/2017 г. – по дело на с предмет идентичен договор/. Отделно
от това обикновено даването на обезпечение предпоставя отпускането на
кредита. Освен това съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /в
този смисъл е и Решение на Съда на ЕО /първи състав/ от 14 юни 2012 г. по
9
дело C-618/10 /Banco Español de Crédito SA/. Неравноправността на клауза в
договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП, която
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка – в случая около 65% от заемната сума. Законът -
чл. 143, т. 5 ЗЗП не прави разграничение относно вида на неустойката, а се
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай. Доколкото в случая размерът на неустойката от 624,00
лева е еквивалентен на 65 % от заетата сума от 1000,00 лева, тя се явява
прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по
своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение
и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски, не се намира в
никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на
заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е
добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за
неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй
като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин
заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ при определяне ГПР - неустойката представлява 65% от заетата сума.
Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
10
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици
– постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на
потребителя /така решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015
г., I т.о., определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие
във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В
конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция, може да
се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни
затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на
договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга размерът на
гаранцията е съизмерим с получаването на главница по втори кредит.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е
предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този
начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката.
Дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/. Отделно
от това настоящият съд намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение.
Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за
кредитора при неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на
заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от
неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за
заем. Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални
затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да настъпят
едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с допълнителна
гаранция за събиране на вземането. Очевидно е, че вредите при липса на
11
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере
вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това
число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително производство.
Уговорената парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита
доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по
принудителното събиране, т.к. те са дължими на кредитора както в исковото
така и в изпълнителното производство. Напротив, начислената неустойка
увеличава дълга на заемателя и естествено води до затрудняване
доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта
на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на
закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре задължението
си е следвало да отпусне заема едва след предоставяне на банкова гаранция.
Отделно от дотук изложеното настоящият съд намира, че в случая
уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение,
излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението на тази
функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението /пълното
или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и
качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора
от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се
проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между
страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от
неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля
обезщетителната й функция. Предвид акцесорния характер на това
задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни
последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване.
Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е
поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е
противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът
разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако
12
оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/,
вместо да сключи договора за потребителски кредит. В глава четвърта от ЗПК
е уредено и задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 4, ал. 3 вр. чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, според която се
дължи неустойка в размер на 624,00 лева при неизпълнение на задължението
по чл. 4, ал. 3 за осигуряване на банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди /няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Отделно от това следва да се отбележи, че
непредставянето на обещани обезпечения /когато същите са били реално
очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, дава основание
13
да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е
имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако
кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на
кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Действителната цел
на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за
заемателя, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна
лихва. Това допълнително задължение на практика представлява скрит косвен
разход за заемателя, който увеличава значително цената на кредита. То няма
характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на
заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до
възникване на косвени разходи за заемателя, които трябва да са включени в
ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
В настоящия случай уговорената неустойката не е за неизпълнение на
същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на
допълнително задължение за обезпечаване на изпълнението. Така
уговорена, тази неустойка би се дължала дори и ако длъжникът изпълни
основното си задължение по договора да върне на уговорения падеж
заетата сума. Тази уговорка очевидно излиза извън рамките на присъщата на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и се
превръща в средство за неоснователно обогатяване на кредитора /така
определение № 330/09.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 1184/2020 г./. Отделно от това посредством клаузата за
гарантиране на задълженията по договора за кредит кредиторът прехвърля
14
своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя на икономически по-слабата страна, като по този начин
увеличава финансовото бреме за потребителя. По този начин пряко се
нарушава разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която доставчика на
финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Така предоставената възможност на потребителя за
избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на задълженията си е
привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй
като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства
пред доставчика на финансова услуга. В тази връзка ако потребителят
несъмнено отговаря на изискванията на произволно избрана от него
финансова институция по чл. 3, ал. 1 т. 1 ЗКИ, извършваща гаранционни
сделки, или на изискванията на банка за издаване на банкова гаранция то той
ще отговаря и на изискванията на банковите институции за получаване на
кредит от самите тях, при ноторно известния факт, че лихвите по
предоставяните от банките потребителски кредити са значително по-ниски от
лихвите на небанковите финансови институции, в частност от 40,70 % в
конкретния случай, съгласно процесния договор за кредит /така определение
№ 260388/23.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1165/2021 г./. Отделно от всичко изложено следва да се посочи и следното –
в настоящия случай, правните доводи в исковата молба относно
противоречието на процесния договор с чл. 11, т. 10 ЗПК се споделят от
настоящия съд. Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури банкова гаранция за всички дължими по договора суми.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за кредит, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора /което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка в чл. 4, ал. 3 от
договора/. Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора възвежда
за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер /1000,00 лв. – окол една минимална работна заплата/. Предвид това, не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички
15
суми по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така цитираните по-горе решение №
280/26.10.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 253/2022 г.,
решение № 265/31.07.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
187/2023 г., решение № 414/23.12.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 363/2023 г.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,22 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе посочено,
предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 3
16
от договора „неустойка“, то тя е с характер на възнаграждение и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се
поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага
заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс,
но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез
изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил
договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
/като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Изложеното се подкрепя от трайната
практика на съдилищата в страната постановена по въпроса следва ли
неустойката за недаване на обезпечение по договори за кредити да бъде
включена в ГПР обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение №
2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г.,
решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение №
140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г.
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при
17
непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на
кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено
плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но
в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
18
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение
на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението
на други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на
19
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в
договора такъв от 49,22% и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г. решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен
съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че
действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в договора за
заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с
присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
20
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит
и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая
уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция
няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на
същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед
условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално
затруднено изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в
договора, с начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните
вноски по договора, предварително заложена като разход в договора.
Следователно тези разходи се явяват добавък към погасителните вноски по
кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите
на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и
обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита
печалба за кредитора. Налага се извода, че с клаузата на чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал.
1 от договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя в
размер на 624,00 лева, което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
следва да бъде включено при установяване на ГПР по кредита. По делото е
безспорно, че посочената сума не е била включена в ГПР.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
21
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10,
параграф 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена
в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След като посочването
на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна
информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика
на основание член 6, параграф 1 от тази директива. В случая при тълкуване на
Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната Директива, при
сключване на договорите е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото
не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как
последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по
кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на
неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат
на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
22
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според
настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите
по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност
/така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III
г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
В случая, ищецът претендира заплащането/възстановяването на
сумата от 279,83 лв. представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение поради непредставяне на обезпечение. Между страните е
безспорно /вж. и доклада по делото/, че ищецът е извършил плащания по
кредита от общо 1401,38 лв. на дата 26.03.2021 г., като с направените
плащания е погасил главница от 1000,00 лв., възнаградителна лихва от 122,00
лв. и неустойка в размер на 279,83 лв. /така и платежни документи – л.7-8 от
делото/. Така установените плащания са достатъчни да покрият размера на
цялата главница от 1000,00 лв. и размера от 122,00 лв. на договорната лихва
поради предсрочното погасяване на кредита още на 05.10.2021 г. или ищецът
е погасил общо главница и договорна лихва в размер на 1122,00 лв., които той
също намира, че са дължими. При изваждане на сумата от 1122,00 лв. /цяла
главница от 1000,00 лв. и договорна лихва 122,00 лв./ от общо заплатената
сума 1401,38 лв. действително както сочи ищецът остава като заплатена за
неустойка сумата от 279,83 лв.
Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 279,83 лв.,
представляваща недължимо надплатена сума за неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от договора за
потребителски кредит № ************/******* г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба е основателен.
По разноските - при този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има ищцата. Същата е претендирала присъждането на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., което следва
да бъде присъдено на адв. В. М. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за
23
процесуално представителство на ищцата по делото, но в намален размер от
200,00 лв. и 50,00 лв. заплатена държавна такса за ищцата /платежно
нареждане, л. 8 от делото/ поради следното:
По отношение на адвокатското възнаграждение следва да се посочи, че
правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е.,
заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са допустими, но
само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА,
когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представила списък на разноските по чл. 80
ГПК, в който е вписано възнаграждение за процесуалния представител,
предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за
правна защита и съдействие /л. 61 от делото/, в който страните по
упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и съответният адвокат,
от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднен –
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение
№ 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение №
442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че
преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Споделя се изразеното от ответника възражение за прекомерност на
24
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца поради
следното – налице е задължение на националния съд да откаже да приложи
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по
ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по
ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024
г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като
съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните
минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може
да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите
от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
25
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият
съдебен състав намира, че следва да присъди сумата от 200,00 лв., т.е.
половината от претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 400,00
лв. /дори и по аналогия на чл. 47, ал. 6 ГПК/. Съображенията са следните:
фактическата и правна сложност на делото в настоящото производство в
случая се определя от конкретно извършените действия и от предмета му –
осъдителен иск за връщане на надплатени заемни суми по нищожен договор.
Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на доказване се
покрива частично и са приети за основателни направените в исковата молба
възражения за недействителност на договора, поради нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК - в договора и общите условия, не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР на кредита, като освен това,
посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв,
тъй като в него не е вкл. предвидената в договора неустойка, които
представляват разход по кредита, т.е. спорът се е свел само до приложението
на чл. 23, вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за който са изложени доводи от
адвоката, и за който има формирана безпротиворечива практика на ВКС и
26
инстанционни съдилища. Не е налице явяване на процесуален представител
на ищеца в о.с.з. Не следва да се подминава и обстоятелството, че самият съд
прави служебна проверка на действителността на договора за потребителски
кредит независимо от наведените доводи от страните. С оглед правният извод
за недействителност на договорите за потребителски кредит, настоящият съд
е осъдил ответника да върне на ищеца надплатените суми.
От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
под определения по-горе размер от 200,00 лв. тъй като преценката е
конкретна, като в настоящия случай е налице следната причина за определяне
на адвокатското възнаграждение в размер на ½ от минимума посочен в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. – самият ответник е подал отговор на исковата
молба въпреки, че е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет
договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна
и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Неткредит“ ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет. 10 да заплати на Д.
П. М., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. *********, ул.
„***************“, бл. **, вх. „**“, ет. **, ап. ** сума в размер на 279,83 лв.
/двеста седемдесет и девет лева и осемдесет и три стотинки/ представляваща
заплатена без основание сума по договор за потребителски кредит №
************/******* г. представляваща, неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в чл. 4, ал. 3 вр. чл. 6, ал. 1 от договора за
потребителски кредит № ************/******* г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба /26.02.2024 г./.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“,
27
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет. 10 да заплати на Д. П. М.,
ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ************, ул. „***********“, бл.
**, вх. „**“, ет. **, ап. **, сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ за държавна
такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс
Тауър/, ет. 10 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адв. В. М.
и рег. № ******* от ВАК адвокатско възнаграждение в размер на 200,00 лв.
/двеста лева/ за процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
28