РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 10746 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение № 161301 от 27.07.2020
г., постановено по ГД № 30728 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд
(СРС), III ГО, 145 с-в, постановено въз основа предявени
от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.И.Т. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, Е.И.Т. е
осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД следните суми, а именно: сумата от
91,39 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия,
доставена в топлоснабден имот с абонатен номер 196309
за периода от 01.02.2016 г. до 16.03.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда – 30.05.2019 г., до
окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата над уважения
до пълния предявен размер от 121,92 лв. и за периода от 01.05.2015 г. до
31.01.2016 г., както и иска за сумата от 1,75 лв. – главница, представляваща
такса за услуга за дялово разпределение за периода от 01.03.2016 г. до
31.03.2016 г., както и исковете с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 31,39 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
15.09.2016 г. до 28.03.2019 г. върху главницата от 121,92 лв. и сумата от 0,53 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2016 г. до 31.03.2016
г. върху главницата от 1,75 лв.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите между
страните разноски, като е осъдил ответника Е.И.Т. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на осн.
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от общо 528,64 лв. – разноски,
сторени от ищеца исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ответника – „П.И.“ ООД.
Решението на СРС е обжалвано от
ответника Е.И.Т., чрез назначения ѝ особен представител адв. М.В. в частта, с
която предявените искове са уважени. Въззивникът
поддържа, че в обжалваната част решението на първата инстанция е неправилно. В
жалбата се твърди, че неправилно първата инстанция е приела, че ответникът е
бил собственик на процесния топлоснабден
имот, респ. потребител на топлинна енергия. От представените доказателства не
можело да се направи и извод, че ответницата е ползвател на процесния
имот. Правят се оплаквания и че по делото не са представени доказателства, че ответникът
е упълномощил други лица да сключат договор от негово име, какви са били
показанията на общия топломер с сградата, какъв е размерът на загубите и как е
определен същият, на база какъв отопляем обем е определена дължимата сума, дали
в сградата има абонати с монтирани индивидуални средства за измерване, какъв е
размерът на доставената топлинна енергия, както и че изискванията на чл. 150,
ал. 1 от ЗЕ са изпълнени. Сочи се, че ищецът не е представил първичните
счетоводни документи, удостоверяващи вземането му. Според жалбоподателя, чл. 27
от Директива 83/2011 г. на ЕС не е транспониран в ЗЕ, който в същото време е
транспониран в ЗЗП. Цитира се тълк. дело № 2/2016 г.
и поставения пред ВКС въпрос, който все още не бил разрешен. В тази връзка жалбоподателят
сочи, че в случая следва да се приложи разпоредбата на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ.
Твърди се, че ЗЕ противоречи на чл. 3 от Директива 13/93 и чл. 13 от Директива
32/2006 г., тъй като тези разпоредби неправилно били транспонирани в ЗЕ. Предвид
изложеното счита искът за недоказан. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с който се изразява
становище за неоснователност на жалбата, като в отговора са изложени подробно
съображения в тази насока. В тази връзка моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, респ. първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото
лице - помагач на страната на ответника – „П.И.“ ООД.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните в
жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, изложени във въззивната жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните
във въззивната жалба оплаквания, като в останалата
част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се
констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи, като може да
приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и
при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно, по следните
съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел, че страните
не спорят касателно липсата на сключен между тях
писмен договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди за процесния период. Въз основа на приетите по делото
доказателства решаващият съд е приел за установено, че ответникът е придобил
собствеността върху процесния недвижим имот на
09.10.2015 г. По делото не е установено ответникът да е бил собственик или
ползвател на сочения топлоснабден обект преди тази
дата. Праводателят на ответницата – Ф.Н.С., си е
запазил пожизнено правото на ползване върху дарения имот. Ф.С.е починал на 31.12.2015
г., като с неговата смърт се е погасило и правото му на ползване върху процесния имот. Ето защо исковата претенция за периода от
01.05.2015 г. до 31.12.2015 г. се явява неоснователна. В тази връзка районният
съд е приел, че от 01.01.2016 г. до 16.03.2016 г.
ответникът в качеството си на собственик е ползвал имота, тъй като на
16.03.2016 г. същият е прехвърлил собствеността върху топлоснабдения
обект на трети за спора лица. В този период ищецът е доставял топлинна енергия,
предвид което ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. В
посочения период липсват доказателства, от които да се установява, че имотът се
е ползвал от друго лице. Въз основа на приетите по делото заключения на
назначените ССЕ и СТЕ първата инстанция е приела за установен размера и цената на реално доставената и отчетена топлинна
енергия (ТЕ) за топлоснабдения обект, също и за
възлагане извършването на дяловото разпределение на третото лице-помагач на
ищеца (ФДР), и липса на доказателства за некачествено изпълнение. Въз основа
на
посочените доказателства се извършва
преценката за реално доставената и потребена в процесния имот на ответника ТЕ за
исковия период. Предвид извършени
частични плащания и прихващания за част от процесния
период и отстъпки, крайният извод е за дължими и неплатени суми за ТЕ в размер
на 91,39 лв. за периода от 01.02.2016 г. до 16.03.2016 г. Посочената сума не е установено да е платена, като установяването факта на плащането е било в тежест
на ответника.
Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и
на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги
повтаря.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен
състав намира за необходимо да добави следното:
От представените и
приети по делото като писмени доказателства нотариални актове се установява, че
на 09.10.2015 г. ответницата е придобила собствеността върху процесния топлоснабден имот –
фризьорски салон с аб. № 196309, находящ
се на адрес: гр. София, ж. к. „Зона Б-%“, ****“. Нейният праводател
Ф.Н.С. обаче си е запазил правото на ползване пожизнено. Със смъртта на Ф.С.на
31.12.2015 г. се е погасило правото на ползване върху процесния
топлоснабден обект и до датата на сделката –
16.03.2016 г., с която ответницата е отчуждила имота, следва да се приеме, че
именно тя е получила и ползвала доставената от ищцовото
дружество ТЕ за периода от 01.01.2016 г. до
16.03.2016 г. Казусът не се отнася до хипотеза на сключен между страните
договор за доставка на ТЕ, а касае случай на обогатяване на едно лице без
основание за сметка на друго лице. От представените писмени доказателства и
заключенията на назначените по делото ССЕ и СТЕ се установява, че ищцовото дружество реално е доставяло ТЕ в процесния имот и за исковия период. Съгласно разпоредбата
на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на
топлинна енергия за небитови нужди се извършва на основата на писмени договори
при общи условия. При липса на договор отношенията между доставчика и
потребителя се уреждат по правилата на чл. 59 от ЗЗД, респективно правилата на
ЗЕ, наредбите за топлоснабдяването и ОУ за отчитане и
разпределение на ТЕ за битови нужди са неприложими при ползване на ТЕ за
небитови (стопански) нужди за обект с търговско предназначение, какъвто е и процесният. Ето защо въззивният
съд намира за ненужно да обсъжда релевираните от
страна на жалбоподателя оплаквания касателно ОУ и
начина на установяване количеството ТЕ за битови нужди, както и тези във връзка
с тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателно
решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2016 г., ОСГК касае хипотеза на доставка на ТЕ за битови нужди, докато
предмет на делото е доставена и неплатена ТЕ за небитови нужди.
При липсата на други
доводи в жалбата и относно размера на непогасеното задължение за периода от 01.01.2016 г. до 16.03.2016 г., въззивният
съд с оглед правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК приема за установен същия
размер на задължението като районния съд.
Доколкото крайните изводите
на настоящия въззивен състав съвпадат с тези,
съдържащи се в мотивите на обжалваното решение, въззивнната
жалба се явява неоснователна, а решението на първата инстанция в обжалваната
част следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение
в частта, с която предявените искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила, тъй като в тази
част същото не е обжалвано.
По отношение на
разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8
от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Защитата на въззиваемия по делото се изразява в
депозиране на отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и
подаване на бланкетна молба, с която се изразява
становище по хода и по съществото на делото. Предвид минимума от действия,
извършени от процесуалния представител на ищеца във въззивното производство, искането
за разноски съгласно Закона за правната помощ също следва да бъде уважено в
минимален размер, а именно 100,00 лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.
първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
161301 от 27.07.2020 г., постановено по ГД № 30728 по описа за 2019 г. на
Софийски районен съд, III ГО, 145 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК Е.И.Т., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** Б сумата от 100,00 лв. (сто
лева) за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на „П.И.“ ООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.