Р
Е Ш Е
Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер………………………12.03.2019
година………………....Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД…………..Седми
граждански състав
На…двадесет
и шести февруари……….…………………………...…..Година 2019
В
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова………………………………………………………….
Прокурор……….………………………………………….….………………………..
като
разгледа докладваното от………………………..………съдията Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 4674……………по описа за 2018……….………...година,
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 - 317 вр. чл. 103
- 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищцата К.Р.Г., твърди че е работила при ответника по
безсрочен трудов договор от 01.10.2005 г., с място на работа Районна лекарска
колегия при Български лекарски съюз –
Стара Загора като първоначално е заемала длъжността „технически секретар-касиер“,
а впоследствие „технически секретар“. Ищцата сочи, че със заповед №
1/19.07.2018 г. трудовото й правоотношение с ответника било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване в щата. Ищцата изяснява,
че заповедта не била мотивирана, не било посочено кога и кой орган е извършил
съкращаването на щата за нейната длъжност, т.е. било извършено от некомпетентен
орган. Според ищцата промените в щатното разписание били от правомощията на
Общото събрание на колегията, а решение на общото събрание не било налице. Не
била посочена нейната длъжност, а друга такава, която тя не заемала. Заповедта
й за уволнение била подписана от лице без представителна власт, тъй като към
датата на прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника в регистър
БУЛСТАТ бил вписан за председател на Районна лекарска колегия – Стара Загора
д-р Георги Бакоев, а не подписалата предизвестието и заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение д-р Г.п.. Освен
това не била спазена предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ, тъй като уволнението било проведено без да се вземе разрешение на Дирекция
„Инспекция по труда“ и мнение на ТЕЛК, а ищцата сочи, че била с онкологично
заболяване и се водела на отчет в „Комплексен онкологичен център – Стара
Загора“ ЕООД. Ищцата твърди, че след уволнението е останала без работа и е
претърпяла вреди, тъй като не е получавала доходи. Моли съда да отмени уволнението,
наложено със Заповед № 1/19.07.2018 г. на председателя на Управителния съвет на
Районна лекарска колегия – Стара Загора, като я възстанови на заеманата преди
уволнението длъжност „технически секретар“, както и да й присъди обезщетение за
оставане без работа в размер на 5818,56 лв. за периода от 20.07.2018 г. до
20.01.2019 г., претендира разноски.
Ответникът Районна лекарска колегия при Български
лекарски съюз – Стара Загора оспорва предявените искове като неоснователни. Счита,
че е съкратена длъжността на ищцата „технически секретар“, като съкращаването
на щата и издаването на заповедта и предизвестието били извършени от
компетентно лице, представляващо работодателя. Сочи, че не е от компетентността
на Общото събрание на Районната лекарска колегия да приема промени в щатното
разписание, а подписалата заповедта за уволнение и предизвестието д-р Г.п. била
избрана за председател на Управителния съвет на Районната лекарска колегия –
Стара Загора на 03.04.2018 г., а моментът на нейното вписване в регистър
БУЛСТАТ бил без значение, тъй като вписването имало единствено декларативно
действие. Твърди, че по отношение на
предварителната закрила работодателят е предприел действия за събиране на
предварителна информация, като на запитването от него ищцата отговорила, че не
страда от болест посочена в чл.1, ал. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. По
съображения за неоснователност на главния иск счита за такива и акцесорните искове
по чл. 344 ал.1 т. 2 и т. 3 КТ. Моли съда да отхвърли обективно съединените
искове, като неоснователни и недоказани, претендира разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните по вътрешно убеждение, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, въз основа на приложимото право намери за установено следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
отмяна на незаконно уволнение, за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради
уволнението с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл.
225, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/.
Не е спорно обстоятелството, че ищцата е работила при
ответника по силата на трудов договор № 2/01.10.2005 г. на длъжност „технически
секретар“, с място на работа Районна лекарска колегия – Стара Загора. Освен
това с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за
безспорно между страните по делото, че вписването на д-р Г.п. като председател
на Управителния съвет на Районна лекарска колегия – Стара Загора в регистър
БУЛСТАТ е извършено на 07.08.2018 г., както и че при извършена проверка от
Инспекцията по труда не са констатирани нарушения на трудовото законодателство,
като от представения по делото протокол от общо отчетно изборно събрание на РК
на БЛС – Стара Загора се установява, че д-р Г.п. е избрана за председател на
управителния съвет на Районна лекарска колегия – Стара Загора на 03.04.2018 г.
От представената заповед № 1/19.07.2018 г. на председателя
на управителния съвет на Районна лекарска колегия – Стара Загора и предизвестие
от 29.06.2018 г., се установява, че на осн. чл. 328 ал.1 т. 2 КТ, считано от
20.07.2018 г. се прекратява трудовото правоотношение с ищцата, поради
съкращаване на щата. Заповедта е връчена лично на ищцата на 19.07.2018 г.
От представеното по делото длъжностно щатно разписание
на Районна лекарска колегия – Стара Загора от 05.04.2018 г., утвърдено от
председателя на управителния съвет – д-р Г.п., се установява, че в
административния персонал са предвидени две щатни бройки за длъжност „технически
секретар“. От длъжностно щатно разписание на Районна лекарска колегия – Стара Загора от 01.06.2018 г., утвърдено от
председателя на управителния съвет – д-р Г.п., се установява, че щатните бройки
за длъжността „технически секретар“ /административен персонал/ са съкратени.
По делото е назначена и изслушана съдебномедицинска
експертиза, от която се установява, че ищцата не страда от онкологично
заболяване „карцином на кожата“ и е оздравяла напълно още след първите лечебни
манипулации още през 2011 г., т.е. тя е излекувана непосредствено след
установяването на онкологичното заболяване през 2011 г. Вещото лице дава
заключение, че ищцата е клинически здрава от 2011 г., като единствено се води
на административен отчет.
В съдебно заседание вещото лице изяснява, че ищцата е
клинически здрава по отношение на заболяването и не боледува от тази болест.
От приложената по делото трудова книжка на ищцата и от
констатацията на съда на оригинала на трудовата книжка извършена на 12.02.2019
г. /датата на съдебното заседание/ се установява, че в периода 20.07.2018 г. –
08.01.2019 г. не е била на работа при друг работодател. Въпреки това съдът
отчита факта, че от представения по делото трудов договор № 9/09.12.2018 г.
ищцата е започнала работа считано от 10.12.2018 г. Това е и признанието от
нейния процесуален представител от съдебното заседание.
По иска с правно основание чл. 344, т. 1 КТ:
Тъй като по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта,
т. е. процесуалното задължение за установяване законността на уволнението носи
работодателят, е необходимо в съдебното производство той да установи
осъществяването в обективната действителност на всички материални предпоставки,
които обуславят законното прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328,
ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ – поради съкращаване в щата.
Законността на едностранното прекратяване на трудовото
правоотношение на посоченото правно основание се предпоставя от проявлението на
следните юридически факти – 1/ съкращаването на длъжността или на съответната
щатна бройка, т. е. на трудовите задължения, които тя включва, да е реално; 2/
моментът на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е
извършено реалното и фактическо съкращаване на щата; 3/ компетентният орган да
е взел по надлежен ред решение за съкращаване на щата и 4/ работодателят да е
извършил подбор по реда на чл. 329, ал. 1 КТ, в случай че се съкращава броят на
работниците или служителите, заемащи дадена длъжност, а не се премахва самата
длъжност и 5/ в случай че ищцата се е ползвала
от закрила при уволнение по реда на чл. 333 КТ, преди уволнението да е получено
разрешение от Инспекцията по труда.
Съкращение на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ означава премахване, считано от един определен момент за бъдеще, на отделни
щатни бройки от утвърдения общ брой на работниците и служителите в
предприятието, поради преустановяване на съответстващите им трудови функции
/така решение № 763/14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2009 г., IV г. о.,
решение № 126/02.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1227/2010 г., III г. о./. Поради отпадане на трудовите функции запазването на
трудовото правоотношение е невъзможно и законодателят е предвидил неговото
прекратяване на посоченото безвиновно основание.
Настоящият съд се съобразява с практиката на ВКС
обективирана в решение № 160/01.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 222/2016 г., IV
г.о, решение № 158/01.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1008/2012 г., IV г.о.,
решение № 155/20.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6897/2014 г., IV г.о., решение №
177/11.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 193/2011 г., IV г.о, решение №
57/13.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5905/2013 г., IV г.о., решение № 149/13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №
475/2011 г., IV г.о., решение № 503/05.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 77/2011
г., IV г.о., решение № 218/18.07.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 195/2011 г., IV г.о., съгласно която ищецът по иска за
признаване на уволнение за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ трябва да посочи
всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно
право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право
или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе
решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното
потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След
предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба, като посочи
нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното
потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите,
на които то се основава.
Ищцата е оспорила уволнението на следните основания:
1/ заповедта е немотивирана, тъй като в нея не е посочено кой орган и кога е
извършил съкращаването на щата за заеманата от ищцата длъжност, не било налице
решение на общото събрание за съкращаване на щата, в това число не са посочени
фактическите и правни основания за прекратяване на трудовия договор, 2/
заповедта за уволнение и предизвестието били издадени от лице без
представителна власт спрямо работодателя и 3/ не била преодоляна от
работодателя предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ преди провеждане
на уволнението. Тези са наведените основания за незаконност на уволнението, на
които ищцата се е позовала в исковата молба и други основания за неговата
отмяна съдът не може да разглежда.
Преди да вземе отношение по доводите за незаконност на
уволнението съдът намира за необходимо да отново да посочи относно двукратно
оспорените от ищцата, както със становището по чл. 312, ал. 2 ГПК, така и в
откритото съдебно заседание длъжностни щатни разписания с дати 05.04.2018 г. и
01.06.2018 г. /представени от ответника/, с твърдения за тяхно по-късно
съставяне/антидатиране - м. август 2018 г., че от една страна доводи за липса
на реално съкращаване на щата не са релевирани с исковата молба и от друга
страна във връзка с оспорването на момента на съставяне на щатните разписания
следва да се изясни на ищцата, че „трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК
е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то
черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им
предшества датата на документа. Следователно, касае се до тези неучаствали в
съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха
могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в
документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. Частни
документи, каквито са заповедите на работодателя за утвърждаване или изменение
на щатно разписание не обективират разпореждане с права. Работниците и
служителите не могат да черпят права от заповедите за утвърждаване или промяна
на щатното разписание, нито пък могат да черпят права от работодателя или негов
представител, подписал документа. Щатното разписание е вътрешен за дружеството
документ, съдържащ списък с броя на работниците и служителите и тяхното разпределение
по длъжности. Само по себе си щатното разписание не създава или прехвърля
права, които работниците и служителите да придобиват по силата на документа.
Следователно, работниците и служителите не могат да бъдат разглеждани като
трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК, спрямо които да е изискването за
достоверност на датите на оспорени от тях заповеди и спрямо които те да са
непротивопоставими /така решение № 177/13.06.2012 г. на ВКС по гр.д. №
1672/2011 г., III г.о., решение
№ 176/08.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3960/2008 г., IV г. о./. В същия смисъл
е и решение № 255/24.09.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1344/2012 г., IV г.о., както и решение № 343/28.12.2012 г. на ВКС по
гр.д. № 748/2011 г., IV г.о. в които
е прието, че решението за съкращение не е формален акт, законът не изисква
определена форма нито за валидността му, нито за доказването му. То не е и
административен акт, който е необходимо да влезе в сила. Решението за
съкращение е гражданскоправно изявление, което не променя правната сфера на
други прави субекти извън работодателя и поражда действие според волята на
изявителя. То е адресирано до други органи или до съответните служители, които
трябва да предприемат последващи действия в изпълнение на взетото решение.
Освен това не може да се приеме, че фактите са
новооткрити, защото към момента на уволнението ищцата е била наясно с неговото
основание, а именно поради съкращаване на щата и ако е считала, че щатът не е
реално съкратен то е можела и е била длъжна да релевира подобно възражение в
исковата си молба, за да може да се ползва от възможността да допълва факти към
така направеното свое възражение. Възражение за липса на реално съкращение в
щата ищцата не е правила в исковата си молба, следователно не е допустимо
същата да бъде допълвана с подобни факти - така определение № 179/11.02.2016 г.
на ВКС по гр.д. № 6321/2015 г., III г.о., в което също се сочи, че след
предявяването на иска, ищецът може да допълва исковата си молба в първото
заседание по делото, като посочва нови факти, само ако е направил
съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но
е пропуснал да посочи /или не е могъл да знае/ някои от фактите, на които то се
основава.
По възраженията против процесното уволнение релевирани
в исковата молба, съдът намира следното:
Възражението за неспазена предварителна закрила по чл.
333, ал. 1, т. 3 КТ при провеждане на процесното уволнение е неоснователно. Нормата
на чл. 333, ал. 1, т.3 КТ регламентира, че работодателят може да уволни само с
предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай
работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на
министъра на здравеопазването. В случая ищцата твърди, в исковата молба, че към
момента на уволнение е страдала от „онкологично заболяване“, която е регламентирана
в чл. 1, ал.1, т. 3 от Наредба № 5/20.02.1987
г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила
съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, издадена от министъра на народното
здраве и Централния съвет на българските професионални съюзи.
Закрилата по чл. 333, ал.1, т.3 КТ е с обективен
характер и цели да предпази работника от неблагоприятните последици на
уволнението по съображения от социален и хуманен характер. За прилагането на
разглежданата закрила е достатъчно към момента на връчване на заповедта за
уволнение работникът обективно да страда от заболяване по посочената Наредба №
5/1987 г., независимо дали работодателят е знаел за това. Само в случай, че
работникът умишлено го е въвел в заблуждение, давайки след поискване невярна
предварителна информация, че не страда от заболяване по наредбата, работникът
или служителят не се ползва от закрилата по чл. 333, ал.1, т.3 КТ /така решение
№ 168/11.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1113/2011 г., ІІІ г.о., решение №
247/23.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 960/2010 г., ІІІ г.о., решение №
492/17.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 447/2010 г., ІV г.о., решение №
853/17.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 767/2010 г., ІV г.о., решение №
61/02.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4165/2014 г., ІІІ г.о./.
Същото принципно разрешение за обективния характер на
закрилата само при действително заболяване важи и за обратния случай, когато се
установи по делото, че работникът или служителят всъщност не е боледувал от
заболяването, обуславящо закрилата при уволнение. Тогава не е необходимо
работодателят да иска предварително разрешение от Инспекцията по труда и
уволнението е законосъобразно /така
решение № 21/02.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 808/2010 г., ІV г.о./. Следователно процедурата, свързана със закрилата по
чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, е установена единствено с цел да се защитят
работниците или служителите, които наистина страдат от съответните
заболявания. Поради това за
приложение на разглежданата закрила при уволнение е необходимо към момента на
връчване на заповедта работникът или служителят действително да е страдал от
посоченото в чл. 1 от Наредба № 5 от 1987 г. заболяване. Само тогава, с оглед
реалното наличие на социално значима болест, е оправдана закрилата при
уволнение. С оглед обективния характер на закрилата при уволнение в
разглежданата хипотеза, когато се установи по делото, че работникът или
служителят не е боледувал от заболяването, обуславящо закрилата при уволнение,
не е необходимо работодателят да иска предварително разрешение от инспекцията
по труда и уволнението е законосъобразно. Ето защо нарушенията на тази
процедура могат да доведат до незаконосъобразност на уволнението само при
доказване на заболяването в хода на делото, по което се разглежда искът за
неговата отмяна. Обичайното
доказателствено средство за целта е съответната съдебно – медицинска
експертиза, приета по делото. Изцяло от
компетентността на гражданския съд е да установи обективното наличие на
заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна
преценка на всички доказателства по делото /така решение № 230/01.11.2016 г. на
ВКС по гр.д. № 502/2016 г., III г.о., решение
№ 287/27.12.2018 г. на ВКС по гр.д. № 253/2018 г., ІV г.о /.
От заключението на вещото лице д-р Х.Е., обсъдено по –
горе, се установи, че към момента на уволнението ищцата не е страдала от
„онкологично заболяване“. Тя е оздравяла напълно още през 2011 г. поради
излекуването на това заболяване непосредствено след неговото откриване на
20.05.2011 г. следва да се посочи, че изслушаното пред настоящата инстанция
вещо лице е обсъдило относимите за разглежданата диагноза медицински
показатели, въз основа на които е достигнало до обоснования извод, че ищцата не
страда от онкологично заболяване от 2011 г., вкл. и към момента на уволнението.
По изложените съображения и доколкото ищцата не е
изпълнила доказателствената си тежест да проведе пълно, главно доказване на
твърдението си, че към момента на уволнението страда от онкологично заболяване,
съобразно изискването на чл. 154, ал.1 ГПК, съдът е длъжен да приеме за
ненастъпили правните последици, чийто юридически факт е останал недоказан, а
именно, че жалбоподателката не се ползва от предварителна закрила при уволнение
по реда на чл. 333, ал.1, т.3 КТ.
Поради това трудовият спор следва да бъде разгледан по
същество / арг. чл. 344, ал. 3 КТ/.
Възраженията за липса на мотивиране на заповедта за
уволнение –непосочване на органа и момента на съкращаването на щата и непосочване на фактически и правни
основания за нейното издаване съдът намира за неоснователни. При наличието на
безвиновното основание за уволнение съкращаване на щата фактическите и правните
основания съвпадат, като е напълно достатъчно посочването в заповедта, че
съкращаването на щата е вследствие на новоутвърдено длъжностно разписание. Ищцата
е уволнена поради съкращение в щата. Процесната заповед № 1/19.07.2018 г. на
председателя на управителния съвет на Районна лекарска колегия – Стара Загора е
мотивирана. В заповедта ясно е посочена волята на работодателя да прекрати правоотношението
с ищцата, считано от 20.07.2018 г.
Записани са длъжността на К.Р. Г-к, мястото й на работа и основанието за
уволнение - чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ поради съкращаване на щата.
Следователно съдържанието на заповедта ясно показва причината за прекратяване
на трудовото правоотношение, която причина съответства на посочената с цифри
законова разпоредба. Следва да се има предвид, че в случая не се касае за
дисциплинарно уволнение, само при което законът е поставил императивни
изисквания за подробно мотивиране на заповедта. В конкретната хипотеза е налице
извършено уволнение на безвиновно основание, поради което не е необходимо
заповедта да съдържа подробни мотиви. Достатъчно е да се посочи основанието за
уволнение и правната норма, под която е подведено, което в случая е сторено от
работодателя. В същия смисъл са и решение № 314/30.10.2014 г. на ВКС по гр.д. №
840/2014 г., IV г.о., решение № 346/23.07.2010
г. на ВКС по гр.д. № 468/2009 г., IV г.о., в които е прието, че няма законова пречка мотивите в заповедта да се
изчерпват и с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага
различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни
данни, формирали волята на работодателя. Важното е от съдържанието на заповедта
да следва несъмнения извод за същността на фактическото основание, поради което
е прекратено трудовото правоотношение и е въпрос на правна квалификация коя е
приложимата правна норма. От значение е в рамките на изложените мотиви
работникът или служителят да разбере кои са фактите в обективната
действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да
може да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответна
правна норма и въз основа на това да заключи дали уволнението е
законосъобразно. В същия смисъл е и решение № 255/11.02.2015 г. на ВКС по гр.д.
№ 194/2014 г., IV г.о., в което се приема, че при безвиновно основание за
уволнение каквото е съкращаване на щата в разпоредбите на КТ не са предвидени
изисквания за мотивиране на заповедта.
Възраженията на ищцата, че заповедта за уволнение и
предизвестието били издадени от лице без представителна власт спрямо
работодателя са неоснователни. Посочените документи са подписани/издадени от
председателя на управителния съвет на Районната лекарска колегия – Стара Загора
д-р Г.п. /избрана на 03.04.2018 г. – протокол от общо отчетно изборно събрание
на РК на БЛС – Стара Загора/, като нейният избор е бил отразен/вписан в
регистър БУЛСТАТ на 07.08.2018 г. /факт обявен за безспорен между страните по
делото/. Това означава, че предизвестието и заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение /с дати 29.06.2018 г. и 19.07.2018 г./ са издадени във
времето между избора на д-р Г.п. за председател на управителния съвет
/03.04.2018 г./ и нейното вписване в това й качество в Регистър Булстат
/07.08.2018 г./. Тези обстоятелства обаче не водят до правен извод за липса на представителна
власт на д-р Г.п. да издаде предизвестието и заповедта за уволнение поради
наличието на по-късното й вписване като председател на управителния съвет на
Районната лекарска колегия - Стара
Загора в регистър БУЛСТАТ, тъй като както правилно отбелязва и ответникът в отговора на исковата молба вписването има
само декларативно действие. Това е така, защото в Закона за Регистър Булстат
/ЗРБ/ не е предвидено, че вписването има правопораждащо/конститутивно действие
и/или оповестително действие спрямо третите лица, за разлика от вписването в
Търговския регистър, което е регламентирано в чл. 7 от Закона за търговския
регистър. Ако законодателят е целял да придаде оповестително действие спрямо
третите лица на вписванията на данни в Регистър Булстат, това щеше да е
предвидено изрично в закона, който е специален. В случая няма такава разпоредба
и не е допустимо прилагане на разпоредба от друг специален закон по аналогия за
регламентираните отношения по Закона за регистър Булстат /така решение №
329/19.02.2015 г. на Софийски градски съд от 19.02.2015 г. по т.д. № 1680/2013
г., решение
№ 414/28.05.2018 г. на Варненски окръжен съд по т.д. № 729/2018 г., решение №
2165/17.12.2012 г. на Софийски градски съд по т.д. № 5473/2011 г./. В тази
връзка следва да се посочи още, че Регистър Булстат се води и поддържа от
Агенция по вписванията към министъра на правосъдието, като единен национален
административен регистър съгласно чл. 2 ЗРБ и в него се вписват
обстоятелствата, посочени в чл. 7 ЗРБ. Вписването в конкретния регистър не се
ползва с каквото и да е конститутивно или оповестително действие, а
възникването или заличаването на обстоятелства подлежащи на вписване в
регистъра подлежат на доказване с други съдебни или несъдебни учредителни или
прекратяващи актове, а вписването ми в регистъра не се ползва с обвързваща
материалноправна доказателствена стойност /така определение № 419/20.06.2014 г.
на Варненски апелативен съд по в.ч.т.д. № 286/2014 г./.
Следващото основание за незаконност на процесното
уволнение посочено от ищцата в исковата молба е, че в заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение била посочена длъжност „секретар“, а не „длъжността
технически секретар“, която ищцата действително заемала. Действително това е
така, но не може да се приеме, че при връчване на заповедта служителката не е
узнала както правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение
/това личи от исковата молба и предизвестието/, така и за коя длъжност е
прекратено нейното трудово правоотношение. Затова и целта на закона е
постигната – интересът й като уволнено лице е защитен. Отделно от това в
съдържанието на самата заповед ясно е посочено „съкращаване на щата“ и
„предизвестие от 29.06.2018 г.“ Ищцата не е поставена в положение на
неизвестност, както и не е поставена в положение на „процесуално неравенство“
тъй като с ясното посочване на „съкращаване на щата“ предметът на спора е
определен и нейното право на защита няма да бъде нарушено /в този смисъл
решение № 145/18.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 565/2009 г., III г.о./. Освен
това в решение № 530/29.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1654/2009 г., III г.о. е
прието, че „от съществено значение е работникът или служителят да знае
причините за уволнението, за да може да организира адекватно защитата си при
евентуалното му оспорване пред работодателя или съда“. Както вече се посочи в
текстовата част на заповедта ясно е посочено като причина за уволнението
съкращаване на щата, ведно с цитираната законова разпоредба на чл. 328, ал. 1,
т. 2 КТ и предизвестието от 29.06.2018 г. Отделно от това ищцата не ангажира
нито едно доказателство, че са налице две различни длъжности „секретар“ и
„технически секретар“ съгласно щатното разписание на ответника работодател, за
да може да твърди, че трудовото й правоотношение е прекратено, но не по
отношение на заеманата от нея длъжност.
По изложеното възражение на ищцата в исковата молба за
липса на компетентност на председателя на управителния съвет на Районната
лекарска колегия – Стара Загора за съкращаване на щатни длъжности, т.е. да
променя щатното разписание с твърдение, че това право е от компетентността на
общото събрание и заетата позиция от ответника в отговора на исковата молба в
тази връзка, се поставя правния въпрос кому принадлежи правото да извърши
съкращение на щата при Районните лекарски колегии съобразно Закона за
съсловните организации на лекарите и на лекарите по дентална медицина, т.е. кой
е компетентният орган, който може да утвърждава ново щатно разписание за
администрацията на Районната лекарска колегия, настоящият съд намира следното:
Съгласно легалната дефиниция на пар. 1, т. 1 от ДР на
КТ /изм., ДВ, бр. 7 от 2012 г./ „Работодател“ е всяко физическо лице,
юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и
икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация,
кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и др./, което
самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, вкл. и
за извършване на надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за
изпълнение на работа в предприятие ползвател.
Със ЗСОЛЛДМ са създадени корпорации на публичното
право със задължително членуване в тях на лекари и стоматолози. Тези корпорации
разполагат с известни публичноправни функции за организиране, контрол и
дисциплинарна власт спрямо своите членове Законът урежда, не частноправно
сдружение по чл. 44, ал. 1 от Конституцията на Република България, а създадени
с него публичноправни корпорации. Спрямо тях място за тяхно съгласие те да
поемат възложените им публичноправни функции няма, тъй като те са създадени със
закон и се основават не върху доброволно, а върху задължително членство на
лекарите и стоматолозите /така Решение № 29/11.11.1998 г. на Конституционния
съд на Република България по конст.д. № 28/98 г./. Корпорацията на публичното
право е юридическо лице с нестопанска цел, различно от сдруженията и
фондациите, тъй като дава израз на определени конституционни права,
реализирането, на които предполага създадени от държавата структури, като тя
гарантира по този начин реализацията на дейността им, която е обществено
значима. Следователно, законите какъвто е и ЗСОЛЛДМ, с които се урежда правното
им положение са специални и изключват приложението на Закона за юридическите
лица с нестопанска цел, освен в хипотезите на изричен бланкет /така решение №
141/30.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 369/2009 г., I т.о./. Образуването и правомощията на тези корпорации
на публичното право са изрично разписани в закона и са детерминирани от
критерии на законодателна целесъобразност. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗСОЛЛДМ
районните колегии на Българския лекарски съюз и Българския зъболекарски съюз са
юридически лица със седалища и териториален обхват съгласно приложение към
закона, а съгласно чл. 19 от същия закон техни органи са общото събрание на
лекарите, съответно общото събрание на лекарите по дентална медицина, управителен
съвет на районна колегия на БЛС, съответно управителен съвет на районна колегия
на БЗС, контролна комисия на районна колегия на БЛС, съответно контролна комисия
на районна колегия на БЗС, комисия по професионална етика на районна колегия на
БЛС, съответно комисия по професионална етика на районна колегия на БЗС.
Съобразно изложеното в предходния абзац работодателят/ответник
представлява юридическо лице със своя органна структура. Следователно за
правомерност на уволнението поради съкращаване в щата е достатъчно извършване
на съкращаване в щата като разпореждане на съответния компетентен орган за
премахване на определена щатна бройка или щатни бройки за определени длъжности
/така решение № 28/10.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 407/2012 г., III г.о.,
решение № 163/04.07.2012 г. на ВКС по гр.д. №
1062/2011 г., III г. о./. В решение № 498/13.01.2012 г. на ВКС по гр.д. №
1561/2010 г., IV г. о. е също е прието, че правото на работодателя да прекрати
трудовия договор с работника на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ възниква след
валидно взето решение за съкращаване на щата, решение за реално съкращаване на
щатната бройка за определена длъжност.
Затова правният въпрос, респ. правния спор по
горепосоченото възражение на ищцата се свежда до тълкуване на разпоредбата на
чл. 21, ал. 1, т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ, която посочва, че Общото събрание
на Районната лекарска колегия приема „щата на секретариата“. В ЗСОЛЛДМ не е
изведена легална дефиниция на понятието „щат на секретариата“ следователно
важимо при тълкуването на това правомощие на Общото събрание, а именно да
приема щата на секретариата е общоприетото му значение. „Щатът“ представлява
разписанието, таблицата, списъкът на наетата работна сила по общ брой на
работниците и служителите и тяхното разпределение съобразно вътрешното
разделение на труда в предприятието и неговите отделни звена. Това е
персоналът, с който работодателя осъществява предмета на дейност в
предприятието, т.е. лицата с които е сключил трудови договори за осъществяване
на производствената и служебната си дейност. В зависимост от управлението на
предприятието и степента на неговата самостоятелност – щатът /щатното
разписание/ се утвърждава еднолично от работодателя или от определен
компетентен орган. Същото понятие за
„щат“ е изведено в решение №
231/12.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1353/2013 г., IV г.о., в което е прието, че
„щатът на предприятието“ съставлява общия брой наети работници и служители и
тяхното вътрешно разпределение съобразно организацията на труда по трудови
функции и длъжности. От друга страна понятието „секретариат“ се дефинира като администрация,
канцелария, административен апарат, персонал /такава е например легалната
дефиниция на понятието „секретариат“ дадено в глава XV, чл. 97 и чл. 101 от Устава на ООН, в сила за България от 14.12.1955 г. /. Същия правен извод
за значението на понятието „секретариат“ следва и от анализа на разпоредбите на
чл. 21-22б от Закона за администрацията /ЗА/. В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 -
6 ЗА е предвидено, че Министерският съвет
може да създава Съвети като постоянно действащи консултативни органи на
правителството, осигуряващи координация в сферата на изпълнителната власт,
както и сътрудничество с други държавни органи, органи на местното
самоуправление и с неправителствени организации при определянето и провеждането
на държавната политика в дадена област или по особено важни въпроси от
обществена значимост, т.е. Съветите по своята същност са държани органи, а
техни членове са други държавни органи или неправителствени организации. А в
нормата на чл. 22а, ал. 1 ЗА е посочен начинът на тяхното създаване,
преобразуване и закриване – с подзаконов нормативен акт - Постановление на
Министерския съвет, което представлява техния устройствен акт. В изречение
второ на посочената в предходното изречение разпоредба е предвидено, че в
устройствения акт наред със задачите и структурния състав на Съвета /като
държавен орган – бел. съдията докладчик/ се определя и администрацията,
осигуряваща експертното и техническото му подпомагане. В разпоредбата на чл.
22б, ал. 1 ЗА изрично е посочено, че Съветите се подпомагат в своята дейност от
секретариати, които са административни звена в специализираната администрация,
на които са възложени функции на секретариат или самостоятелни административни
звена в нея, т.е. секретариатите са част
от администрацията към Съветите. Уредбата, която дава посочената правна
норма ясно сочи, че секретариатите са уредени или като звена в
специализирана администрация или като самостоятелни административни
звена, т.е. и в двата случая под понятието „секретариат“ законодателят
недвусмислено има предвид администрация.
Следователно „секретариатът“ по смисъла на посочената
законова разпоредба съставлява, респективно представлява съвкупността по
щатното разписание от посочените в него служители/администрация/административен
апарат на юридическото лице по смисъла на ЗСОЛЛДМ, а не членовете на неговата
органна структура. Поради това правомощието на Общото събрание да приема „щат
на секретариата“ употребено в чл. 21, ал. 1, т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ
означава, че Общото събрание приема щатното разписание на персонала/служителите
на Районна лекарска колегия – Стара Загора, респ. председателят на управителния
съвет на Районната лекарска колегия – Стара Загора не е компетентният орган,
който може да утвърждава щатното разписание на служителите на юридическото
лице. Налице е правомощие уредено в закона, което определя в изключителна
компетентност на Общото събрание да утвърждава щатното разписание за
служителите на юридическото лице, като управителят на Районната лекарска
колегия като негов представляващ може единствено да сключва и прекратява
трудовите договори със служителите по арг. от 25, ал. 1 ЗСОЛЛДМ. Действително председателят на управителния
съвет на колегията, както се посочи в предходното изречение, е компетентен да
прекрати трудовото правоотношение с ищцата /арг. 25, ал. 1 ЗСОЛЛДМ/, но това не означава, че в случая е и компетентен да
утвърди щатното разписание точно поради наличието на разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ. В тази
връзка е неоснователно възражението на ответника релевирано в отговора на
исковата молба /в писмената защита не е взето отношение/, че обсъжданото
по-горе правомощие на Общото събрание да приема „щата на секретариата“ засяга органите
на юридическото лице и по-специално изборните длъжности на Управителния съвет –
председател и секретар, които били изборни, тъй като от една страна
правомощието на Общото събрание да избира и освобождава председателите и
членовете на управителните съвети, на контролната комисия и на комисията по
професионална етика на районната колегия и определя мандата им е уредено в чл.
21, ал. 1, т. 3 ЗСОЛЛДМ и от друга страна съгласно чл. 23, ал. 1 Управителният
съвет на районна колегия на БЛС, съответно на БЗС, се състои от председател,
заместник-председатели, секретар и членове, като броят на заместник-председателите
и на членовете се определят в уставите, а правомощието на Общото събрание да
приема устава е уредено в чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗСОЛЛДМ. Това означава, че Общото
събрание не може да приема пряко броя на членовете на управителния съвет, а
може да прави това единствено индиректно чрез промяна в устава на организацията
– правомощие уредено в чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗСОЛЛДМ. Следователно броят на
членовете на Управителния съвет се определя с устава на юридическото лице, а не
по решение на Общото събрание. Това е още един аргумент, че правомощието на
общото събрание да приема „щата на секретариата“ не е свързано с органите на
юридическото лице. Техният брой се определя с устава на организацията - чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗСОЛЛДМ. Действително уставът се
приема от Общото събрание, но това е механизмът за определяне на броя на
членовете на Управителния съвет, като само техният персонален избор се прави по
решение на Общото събрание /чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗСОЛЛДМ/. Секретарят на
Управителния съвет на юридическото лице, без съмнение е негов член, като
неговите правомощия са уредени в чл. 25, ал. 3 ЗСОЛЛДМ и не може да се приеме,
че е свързан с понятието „секретариат“ - администрация посочено в чл. 21, ал.
1, т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ. Следва да се посочи още, че в чл. 25, ал. 1 ЗСОЛЛДМ
при определяне на правомощията на председателя на управителния съвет е
посочено, че той организира и ръководи работата на Районната лекарска колегия и
я представлява. Тези негови правомощия са детайлизирани в чл. 28, ал. 1 от
Устава на Българския лекарски съюз /приет на 32 Събор, изм. и доп. На
44,47,52,55,56,57 и 63 Събор на БЛС/, но нито в закона, нито в устава е
посочено правомощие на председателя на управителния съвет свързано с приемане
или промени в щатното разписание на служителите на юридическото лице.
Действително законовата формулировка на чл. 21, ал. 1,
т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ е неудачно законодателно разрешение, тъй като
лишава от оперативност евентуалното извършване на промени в щатното разписание
на юридическото лице, които е нормално и логично да се извършват от неговия
представляващ /председателя на управителния съвет/, защото определянето на
общия брой на работниците и служителите и разпределението на работата между тях
по трудови функции поначало не е съществена организационна промяна. Това е
решение за целесъобразно и ефективно осъществяване на дейността, което по
принцип е необходимо да се взима оперативно, докато в чл. 21, ал. 1, т. 2, предл. второ от ЗСОЛЛДМ е
предвидено да се взима от колективен орган /въпреки това макар и рядко се
наблюдава компетентност на колективен орган да взима решение за промяна на
щатното разписание – такива случаи са разгледани напр. в решение №
47/05.04.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3567/2016 г., III г.о. /Общо
събрание/ и решение № 323/01.11.2012 г.
на ВКС по гр.д. № 1684/2011 г., III г.о. /Управителен съвет//. При посочената
изрична законова формулировка, която посочва компетентния орган да утвърди
щатното разписание /“щата на секретариата“/ обаче не може да се приеме, че под
приемане на „щат на секретариата“ законодателят е имал предвид нещо друго като
правомощие на Общото събрание – напр. утвърждаване на административна структура
юридическото лице или извършване на структурни и/или организационни промени. Вероятно
към момента на приемане на закона /през 1998 г. – изминали са двадесет години/
законодателят се е водил от идеята, че
приемането на бюджета е пряко свързано с броя на служителите на юридическото
лице, тъй като първото предложение на цитираната законова норма урежда
правомощието на Общото събрание да приема бюджета на организацията. Може би и
по тази причина въпросът не е намерил изрично отражение в Устава на Българския
лекарски съюз. Не е предвидено и изрично правомощие на председателя на
управителния съвет или дори на самия управителен съвет на юридическото лице в
тази връзка нито в закона, нито в устава на юридическото лице, а дори и да беше
предвидено в устава, то той би противоречал в тази своя част на закона.
По всички изложени съображения съдът приема, че
решението за промяна в щатното разписание не е прието от компетентен орган на
работодателска власт и поради това единствено на това основание /останалите
възражения срещу уволнението са неоснователни/ процесното уволнение следва да
се отмени, респ. искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде
уважен.
По иска с правно основание чл. 344, т. 2 КТ:
Предвид изхода на правния спор по конститутивния иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и поради това, че ищцата е полагала
труд при ответника по трудово правоотношение за неопределено време, настоящият
състав приема, че са налице всички материални предпоставки за уважаване на
обусловения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ и уволнената служителка
следва да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „технически
секретар” с място на работа Районна
лекарска колегия – Стара Загора.
По иска с правно основание чл. 344, т. 3 КТ:
За да бъде уважен искът по чл.344, ал. 1, т. 3, във
вр. чл.225, ал.1 КТ следва да се установи, че са налице следните юридически
факти: 1/ да е налице противоправно поведение от работодателя, изразяващо се в
незаконно упражняване на потестативното право да прекрати с едностранно
волеизявление съществуващото с ищцата трудово правоотношение; 2/ ищцата да е
претърпяла вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в
невъзможността да полага труд по трудово правоотношение в продължение на шест
месеца след уволнението и 3/ причинно-следствена връзка между незаконното
уволнение и оставането без работа.
В тежест на ищцата е да установи факта, че след
уволнението е останала без работа и не е получавала трудово възнаграждение - ТР
№ 6/15.07.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК, като фактът на
безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на
последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на
регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на
ищцата в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други
обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа.
В конкретния случай уволнението е признато за
незаконно и е отменено и поради това осъдителният иск за заплащане на
обезщетение за оставане без работа също се явява основателен. Посредством
констатираната липса на отбелязвания в трудовата книжка на последващи
уволнението трудови правоотношения и регистрационна карта от Бюрото по труда –
Стара Загора /протокол от открито съдебно заседание на 26.02.2019 г./, в
производството се доказа оставане на ищцата без работа за периода 20.07.2018 г.
– 09.12.2019 г. Тези доказателства са достатъчни за основателността на иска –
решение № 306/2010 г. на ВКС по гр.д. № 4246/2008 г., I г.о. Същевременно съдът взе предвид, че считано от
10.01.2018 г. ищцата е започнала работа при друг работодател – „Стар Ивънт“ ООД
и в тази връзка след направен частичен отказ от иска претенцията на ищцата
остана за сумата от 4550,19 лв. за периода 20.07.2018 г. – 10.12.2018 г. Размерът
на претендираното обезщетение се определя съгласно нормата на чл. 225, ал.1 вр.
чл. 228, ал. 1 КТ – последното получено месечно брутно трудово възнаграждение
преди трудовото правоотношение да бъде прекратено за претендирания шестмесечен
период. От ведомост /л. 10 от делото/ се установява, че размерът на последното
получено от ищцата месечно брутно трудово
възнаграждение е 975,04 лв. Поради това обезщетението следва да бъде присъдено
като дължимо за периода 20.07.2018 г. – 09.12.2018 г. в размер на 4549,52 лв.,
а за разликата до пълния предявен размер от 4550,19 лв. искът следва да се
отхвърли.
Ответникът е заявил в отговора на исковата молба и
писмената си защита, единствено че на ищцата са заплатени обезщетения на основание
чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 1 КТ, но не е упражнил процесуалното си
право да направи възражение за прихващане в тази връзка при условията на
евентуалност. Посредством уредения в
чл. 298, ал. 4 ГПК обсег на обективните предели на СПН на постановеното по
възражението за прихващане законодателят е допуснал предявяването на насрещно
вземане на ответника и на компенсационното му право да стане с възражение и
чрез възражение да бъдат внесени като предмет на делото. В отговора на
исковата молба обаче липсва заявено възражение за прихващане на тези вземания,
т.е. в отговора на исковата молба ответникът не е заявил каквато и да е
претенция да се извърши прихващане със заплатени от него обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ. Поради това с доклада по делото тези
обстоятелства не са докладвани и съдът не е посочил, че в отговора на исковата
молба ответникът е направил възражение за прихващане /възраженията подлежат на
доклад в определението по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК/. Нито със становище по доклада
на съда /чл. 312, ал. 2 ГПК/, нито в първото съдебно заседание /08.01.2019 г./
или в друг процесуален момент ответникът
е възразил по доклада на съда, като е отправил искане до съда за допълване на
определението на съда по чл. 146 ГПК с направено възражение за прихващане, за
да го включи в предмета на делото. Поради
това съдът няма основание да приеме, че възражение за прихващане е редовно
въведено и поддържано от ответника в настоящия процес и не може да се
предполага воля на ответника в тази връзка едва със съдебното решение /дори в
писмената защита по делото не се навежда възражение за прихващане, а отново е
посочено, че са платени суми на ищцата/, още повече, че ответникът има право
да предяви в отделно производство тези претенции със самостоятелен осъдителен
иск, т.е. сам да избере процесуалния си ред за защита на това свое материално
право. Поради това волята на ответника да предяви възражение за прихващане
не може да се предполага. Процесуалното
право да се предяви възражение за прихващане е елемент от правото на защита на
ответника в процеса. Като процесуално действие възражението за прихващане е
насочено към съда и е искане за разрешаване на спора по прихващането и
отхвърляне на иска /така решение № 215/13.12.2011 г. на ВКС по т.д. №
895/2010 г., II т.о./. За да е възможно да се произнесе съдът по
направено възражение за прихващане е необходимо това процесуално действие да е
предприето своевременно от ответника /така решение № 67/09.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4085/2013 г., III г.о.,
решение № 231/29.09.2016 г. на ВКС по гр. д. №
986/2016 г., IV г.о./. При предявено възражение за прихващане като
самостоятелно защитно средство във висящо производство, съдът следва да
съобрази наличието на присъщите му изисквания за валидност и прикрепения към
него ефект и да го разгледа. При надлежно направено искане за съдебна
компенсация, съдът следва да установи доколко са налице условията за
прихващане - правото на прихващане и наличието на изискуемо вземане на
ответника /така решение № 134/11.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 61/2011 г., I т.о./.
Възражението за прихващане, което е надлежно упражнено от работодателя, може да се уважи
безусловно само между обезщетение при незаконно уволнение /чл. 225, ал. 1 и ал.
2 КТ/ и обезщетение при уволнение поради неспазено предизвестие /чл. 220, ал. 2 КТ/ - така решение № 271/17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 409/2011 г., III г.о.
Единствено непроизнасянето
по редовно заявено и поддържано в хода на производството по делото
възражение за прихващане представлява съществено нарушение на процесуалните
правила /така решение № 609/15.01.2009 г. на ВКС по т. д. № 323/2008 г., I т.о./.
Правните последици на възражението за прихващане
са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата способа се формира сила на
пресъдено нещо по заявеното с тях спорно право. Погасителният ефект на
съдебното прихващане настъпва с влизане на решението в сила, доколкото едва
тогава заявените за прихващане вземания се считат за установени по
основание и по размер със сила на пресъдено нещо - чл. 298, ал. 4 ГПК /така
определение № 675/29.11.2018 г. на ВКС по т.д. №
1287/2018 г./. В настоящия случай заявени за прихващане вземания на
ответника няма нито с насрещен иск, нито чрез възражение за прихващане.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски имат и двете
страни, които са ги претендирали.
Минималният размер, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, във вр. с чл. 1 от Постановление № 316 на МС от 20.12.2017 г.
за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната е 510,00
лева.
Поради това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищецът
следва да бъдат присъдени разноски общо в размер на 976,60 лв. заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно
договор за правна защита и съдействие от 17.08.2018 г. /л. 51 от настоящото
дело/ - с отбелязването в договора е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК, определено
съобразно чл. 7, ал. 1, т.1 вр. ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /510,00 лв. по първите два
иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, съответно на минималната
работна заплата за страната към 17.09.2018 г. /чл. 7, ал.1, т.1 от наредбата –
така определение № 180/12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5717/2014 г., IV г.о.,
в което е прието, че при предявяване на
двата иска следва да се счете, че се дължи само сума в размер на една минимална
работна заплата/ и 466,60 лв. – съразмерно на уважената част от оценяемия иск
по чл. 344, ал. 1 т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, а именно 4549,52 лв. /чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата//.
Разноски се следват на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и
на ответника по делото. Съгласно разпоредбите на чл. 83, ал.1, т. 1 ГПК и чл.
359 КТ ищците - работници и служители са освободени и не заплащат такси и
разноски по трудови дела. С тези разпоредби те са освободени от заплащането на
такси и разноски, които се дължат към бюджета на съответния съд. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК при отхвърляне на исковете им, горепосочените ищци на общо
основание дължат заплащането на всички разноски, направени от насрещната страна
по делото - работодателя, включително за заплатени от него държавни такси по
делото. Това е така, защото макар и освободен по трудовото дело от заплащането
на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът - работник или служител с
предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда, причинява
вреда на работодателя, изразяваща се в заплатените от последния такси и
разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена. Обратното би
било в нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в частните
правоотношения и в гражданското съдопроизводство. В този смисъл е трайно
установената съдебна практика – решение № 67/03.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №
2944/2013 г., ІV г.о.; определение № 909/22.12.2014 г. на ВКС по ч.гр.д. №
6162/2014 г., ІІІ г.о.; определение № 584/12.10.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. №
409/2011 г., ІV г.о.; определение № 336/29.09.2017 г. на ВКС по ч.гр.д. №
3288/2017 г., ІІІ г.о.; определение № 353/15.11.2016 г. на ВКС по гр.д. №
1559/2016 г., ІV г.о. и мн. др./.
В настоящия случай осъдителният иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ е предявен за сумата от 5850,24
лв., а е уважен за сумата от 4549,52 лв. Направения частичен отказ от иска
от ищеца по делото за сумата от 1300,00 лв. не променя този правен извод и на
ответника се следват разноски, тъй като съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът
има право на разноски при прекратяване на делото. В определение № 696/20.12.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. №
403/2012 г., I г.о. е прието, че „основанието за прекратяване е без правно
значение. След като ответникът е сторил разноски в производството и едва
след това ищецът се е отказал от иска, /както е в настоящия случай/, при
прекратяване на производството за ответника възниква право да бъде обезщетен за
сторените разноски /чл. 78, ал. 4 ГПК/. Достатъчно условие за възникване на
правото по чл. 78, ал. 4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на
препис от исковата молба с указания по чл. 131 ГПК и преди ответникът да е
уведомен за прекратяване на производството. Предпоставките за уважаване на
искането са две - съдът да е сезиран с искане за присъждането им и да са представени
доказателства за това, че реално са сторени разноски в производството. В
настоящия случай съдът е сезиран с искане за присъждане на разноските в размер
на 650,00 лв. и са налице доказателства за реално сторени разноски по
представения договор за правна защита и съдействие от 17.12.2018 г. /л. 43 от
делото/ - с отбелязването в договора е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК, т.е.
двете предпоставки за уважаването на искането са налице.
Поради това на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника
следва да бъдат присъдени разноски общо в размер на 31,13 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от оценяемия иск
по чл. 344, ал. 1 т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ
изчислено върху основа от 140,00 лв., тъй като 510,00 лв. са разноските на
ответника за защита по първите два иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1
и 2 КТ / арг. чл. 7, ал.1, т.1 от наредбата/ и остават 140,00 лв. за защита по оценяемия
иск по чл. 344, ал. 1 т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ /арг. чл. 7, ал. 2, т. 3 от
наредбата/.
Ответникът следва да заплати на съда дължимата
държавна такса за всеки от обективно съединените искове /първите два неоценяеми
- по 50 лв. всеки или общо в размер на 100,00 лв. - чл. 3 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и оценяемия – 181,98 лв. и пълното
възнаграждение за вещо лице в размер на 200,00 лв. /първоначално заплатени от
бюджета на съда/, тъй като съдебно-медицинската експертиза е назначена по
делото единствено с оглед основателността/неоснователността на иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а този иск бе приет от настоящата инстанция
за основателен.
Така мотивиран и на
основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
НЕЗАКОННО по иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението
на К.Р. Г-к извършено със заповед № 1/19.07.2018 г. на председателя на Районна
лекарска колегия – Стара Загора, с която
е прекратено трудовото правоотношение
между К.Р. Г-к, и Районна лекарска колегия – Стара Загора на основание чл. 328,
ал. 1, т. 2, предл. второ КТ, считано от 20.07.2018 г. и ОТМЕНЯ заповед №
1/19.07.2018 г. на председателя на Районна лекарска колегия – Стара Загора.
ВЪЗСТАНОВЯВА по
иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ К.Р. Г-к на заеманата преди уволнението длъжност „технически секретар“
в Районна лекарска колегия – Стара Загора.
ОСЪЖДА по
иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ Районна
лекарска колегия – Стара Загора, БУЛСТАТ ********* и адрес на управление: гр.
Стара Загора, ул. „Света Троица“ № 152, ап. 1 да заплати на К.Р. Г-к, ЕГН: **********, и адрес: ***, сумата 4549,52 лв. /четири хиляди петстотин
четиридесет и девет лева и петдесет и две стотинки/ лв., представляваща
обезщетение за оставането й без работа в резултат от незаконното уволнение за
периода от 20.07.2018 г. до 09.12.2018 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 19.09.2018 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за заплащане на обезщетение за оставането й без работа в
резултат от незаконното уволнение за периода от 20.07.2018 г. до 09.12.2018 г.
за разликата над сумата от 4549,52 лв.
/четири хиляди петстотин четиридесет и девет лева и петдесет и две стотинки/ до
пълния предявен размер от 4550,19
лв. /четири хиляди петстотин и петдесет лева и деветнадесет стотинки/, като
неоснователен.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Районна лекарска колегия – Стара Загора, БУЛСТАТ
********* и адрес на управление: гр. Стара Загора, ул. „Света Троица“ № 152,
ап. 1 да заплати на К.Р. Г-к, ЕГН: **********,
и адрес: ***, сумата от 976,60 лв.
/деветстотин седемдесет и шест лева и шестдесет стотинки/ представляваща разноски
по делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК К.Р. Г-к,
ЕГН: **********, и адрес: *** да заплати
на Районна лекарска колегия – Стара Загора, БУЛСТАТ ********* и адрес на
управление: гр. Стара Загора, ул. „Света Троица“ № 152, ап. 1 сумата от 31,13 лв. /тридесет и един лева и тринадесет стотинки/ представляваща разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Районна
лекарска колегия – Стара Загора, БУЛСТАТ ********* и адрес на управление: гр.
Стара Загора, ул. „Света Троица“ № 152, ап. 1, да заплати 281,98 лв. /двеста осемдесет и един лева и деветдесет и
осем стотинки/ лв. държавна такса, както и 200,00
лв. /двеста лева/ възнаграждение за вещо лице по сметка на Старозагорски
районен съд,
Решението може да
бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: