Решение по адм. дело №604/2024 на Административен съд - Добрич

Производството по делото е по реда на чл. 145 и следващи от АПК, във вр. чл. 215 и следващи от ЗУТ и е второ поред, след като с Решение № 1310/04.12 2024 г. по адм. дело № 9620/2024 г. по описа на Върховния административен съд е отменено Решение № 1463/19.07.2024 г., постановено по адм. дело № 704/2023 г. по описа на Административен съд – Добрич и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Образувано е по жалба на Л. К. П. от град Добрич, с [ЕГН], против Разрешение за строеж (РС) № 184/11.08.2023 г. на главния архитект на Община Добрич, с което на Н. С. С. е разрешено да построи гараж със ЗП от 18, 90 кв.м, шеста категория, в УПИ XIII – 1091, кв. 1237 по плана на ж.к. „Север 2“ в град Добрич, с административен адрес: [улица].

В жалбата се излагат доводи, че оспореното разрешение за строеж е незаконосъобразно поради липса на компетентност, съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Твърди се, че актът е нищожен, защото не е издаден от органа, сочен като негов автор. В условията на евентуалност се претендира, че е унищожаем. Възразява се, че разрешението за строеж е издадено на лице, което няма надлежно учредено право на строеж от собственика на земята. Твърди се, че имотът, в който е разрешено построяването на гараж, е общинска собственост, поради което на Н. С. С. е следвало да бъде учредено вещно право на строеж на такъв обект от Община Добрич. Счита се, че неправилно актът е издаден на основание чл. 183, ал. 4 от ЗУТ. Сочи се, че тази норма е неприложима в конкретната хипотеза, защото тя урежда строителството в съсобствен имот, докато жалбоподателят и лицето, на което е издадено РС, са само носители на правото на строеж на построената в общинския имот жилищна сграда. Твърди се, че дори и разпоредбата на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ да е относима, то тя е нарушена, тъй като според нея не се иска съгласие от останалите съпритежатели на правото на строеж само ако те са реализирали или осъществяват строителство като позволеното в имота, което в случая не е налице. Излагат се доводи и за нарушение на чл. 148, ал. 5 от ЗУТ. Твърди се, че РС е следвало да бъде издадено не само на възложителя, но и на собственика на имота, в случай че се приеме, че Н. С. С. има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. По изложените съображения се иска обжалваният административен акт да бъде обявен за нищожен или евентуално да бъде отменен. Претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – главният архитект на Община Добрич, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на жалбата и иска тя да бъде отхвърлена. Сочи, че обжалваното РС е правилно и законосъобразно като издадено от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон. Твърди, че разпоредбата на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ е приложима в случая. От наличните в общината строителни документи е видно, че жалбоподателят е изградил на място пристройка от 20 кв.м. Следователно и другият суперфициар има право да изгради съответното строителство в имота, без да търси неговото съгласие. Счита за неоснователно възражението, че разрешението за строеж е издадено без надлежно учредено право на строеж, като се позовава на приложените по делото документи за собственост и нормата на чл. 11 от Правилника за приложение на Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места.

Заинтересованата страна – Н. С. С., чрез процесуалния си представител, оспорва допустимостта на жалбата поради липса на правен интерес и иска тя да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея - прекратено. В условията на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира за нейното отхвърляне. Твърди, че другият суперфициар е реализирал съответно строителство в имота, като е построил сграда на допълващо застрояване, поради което правилно и законосъобразно главният архитект е приел, че са налице предпоставките на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ. Сочи, че тази разпоредба е приложима не само в случаите на съсобственост, но и на съпритежание на ограничено вещно право на строеж, като се позовава на разпоредбата на чл. 111 от ЗС.

Добричкият административен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Видно от нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 52 от 10.07.1995 г., т. VII, дело № 6210/1995 г. на нотариус при ДРС и удостоверение за факти и обстоятелства по устройство на територията, издадено от Община Добрич, Л. К. П. се легитимира като собственик на апартамент на първия етаж и западната част на сутерен от масивна жилищна сграда на два етажа - самостоятелни обекти с идентификатори 72624.607.1091.1.2 и 72624.607.1091.1.4 по КК на гр. Добрич, находящи се в гр. Добрич, [улица], ведно със съответната 1/2 идеална част от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворно място, цялото с площ от 330 кв. м, съставляващо общински ПИ с идентификатор 72624.607.1091 по КК на гр. Добрич, урегулиран в УПИ ХIII-1091, в кв. 1237 по действащия ПУП на ж.к. „Север 2“ град Добрич. В тази насока е и скица на поземлен имот № 15-508732 от 16.06.2020 г. на СГКК – Добрич (л. 71 от АД № 704/2023 г. по описа на Административен съд - Добрич), в която като собственик на терена е отразена Община Добрич на основание Акт за частна общинска собственост от 27.10.2006 г.

Съгласно [нотариален акт], т. II, рег. № 4730, дело № 220/2020 на нотариус с рег. № 158 от регистъра на НК, Н. С. С. е призната за собственик на апартамент на втория етаж и друг вид самостоятелен обект в същата сграда, с идентификатори 72624.607.1091.1.3 и 72624.607.1091.1.5 по КК на гр. Добрич, с административен адрес: гр. Добрич, [улица], ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и 1/2 идеална част от отстъпеното право на строеж върху общинското дворно място.

Видно от нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 25, т. III, н.д. № 773/1969 г. на Толбухински районен съд, удостоверение за наследници на С. С. И., издадено от Община Добрич, [нотариален акт], т. II, рег. № 4722, дело № 219/2020 г. на нотариус с рег. № 158 от регистъра на НК, [нотариален акт], т. VI, дело № 1808/1970 г. на Толбухински районен съд, общият праводател на праводателите на жалбоподателя и на заинтересованата страна е Б. Д. М., който съгласно Удостоверение № 88/10.01.1962 г. на председателя на ГОНС – Толбухин, издадено на основание чл. 4 от Закона за уреждане правата на лицата, заели или получили държавни дворни места (ЗУПЛЗПДДМ), е признат за собственик на едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 32 кв.м и на правото на строеж и ползване върху държавно дворно място на площ от 330 кв.м, съставляващо парцел VI – 298, кв. 372 по плана на гр.Толбухин (идентичен с УПИ ХIII-1091, в кв. 1237 по действащия ПУП на ж.к. „Север 2“ в град Добрич).

На 05.07.2023 г. Н. С. С. е подала Заявление с рег. № С-514/05.07.2023 г., с което е поискала издаване на скица – виза по чл. 41, ал. 2 от ЗУТ за допускане на допълващо застрояване в общинския имот, легитимирайки се с констативния нотариален акт от 2020 г. На 14.07.2023 г. главният архитект на Община Добрич е издал скица – виза № С - 514, с която е разрешил проектирането на гараж със ЗП до 19 кв.м и височина до 2, 50 м, в УПИ ХIII-1091, в кв. 1237 по действащия ПУП на ж.к. „Север 2“, град Добрич. Като правно основание за издаването на визата са посочени чл. 183, ал. 4 и чл. 42, ал. 3 от ЗУТ.

С. З. с рег. № РС-88/10.08.2023 г. до главния архитект на Община Добрич Н. С. С. е поискала издаване на разрешение за строеж на гараж до 19, 00 кв.м в общинското дворно място. Към заявлението си заинтересованата страна е приложила констативния нотариален акт за собственост, визата за проектиране по чл. 41, ал. 2 от ЗУТ от главния архитект на Община Добрич и изготвен от правоспособно лице технически проект, част Архитектура и част Конструктивна.

С оспореното Разрешение за строеж № 184/11.08.2023 г. на Н. С. С. е разрешено да построи в УПИ XIII – 1091, кв. 1237 по плана на ж.к. „Север 2“ в град Добрич, гараж със ЗП от 18, 90 кв.м, шеста категория, съгласно издадената скица - виза. Актът е мотивиран от правна страна с разпоредбите на чл. 183, ал. 4 и чл. 42, ал. 3 от ЗУТ, като е издаден едновременно с одобряването на инвестиционния проект.

Разрешението за строеж е подписано със запетая от името на главния архитект на Община Добрич. Съгласно Заповед № 1146/31.07.2023 г. на кмета на Община Добрич на главния архитект на Община Добрич е разрешено да ползва платен годишен отпуск за периода от 03.08.2023 г. до 23.08.2023 г., като за времето на отсъствие от 05.08.2023 г. до 23.08.2023 г. е наредено да бъде заместван от арх. К. Ж. – главен експерт в отдел „Устройство на територията“. Заповедта на кмета е регистрирана с посочения номер и дата в заповедната книга на Община Добрич. Съгласно приложената по делото длъжностна характеристика едно от задълженията на лицата, заемащи длъжността „главен експерт“ в „Устройство на територията“, е да заместват главния архитект на общината, като изпълняват задълженията му по време на ползване на полагаем платен годишен отпуск.

С Постановление с изх. № 42/23.05.2024 г. наблюдаващият прокурор при ОП – Добрич е отказал да образува досъдебно производство по сигнал на жалбоподателя, свързан с издаването на процесното РС. От съдържанието на това постановление е видно, че арх. К. Ж. е потвърдил пред проверяващите органи, че положеният в акта подпис е негов. В тази насока са и изявленията на ответника - главния архитект на Община Добрич, дадени в съдебно заседание и в писмено становище при първото разглеждане на жалбата, в които е потвърдено, че РС не е подписано от него, а от арх. К. Ж., който го е замествал към датата на издаването на обжалвания акт.

Процесното РС е редовно съобщено на Л. К. П. с писмо с изх. № 94Л-00-130 от 27.11.2023 г., връчено по пощата на 11.12.2023 г., видно от обратна разписка на л. 56 от АД № 704/2023 г., като в законоустановения срок е оспорено пред Административен съд – Добрич.

В хода на съдебното производство е изслушана съдебно – техническа експертиза, кредитирана от съда като обективно и компетентно изготвена и неоспорена от страните, съгласно която УПИ XIII – 1091, в кв. 1237, за който е издадено процесното РС, е с площ от 319 кв.м според действащия ПУП – ПРЗ на ж.к. „Север 2“ в гр. Добрич от 2009 г. (около 12 кв.м се отнемат от уличната регулация по плана). Имотът е ъглов, като ползването му е разделено между жалбоподателя и заинтересованата страна, които имат отделни административни адреси. Л. К. П. ползва западната част (ул. „Стоил войвода № 20А), а Н. С. С. ползва източната част на дворното място (ул. „Стоил войвода № 20). Устройствената зона Жм по плана предвижда малкоетажно жилищно застрояване в имота, с плътност на застрояване Пзастр. до 60 %, интензивност Кинт до 1,2, озеленяване Позел. Минимум 40 %. По действащия застроителен план заварената триетажна масивна жилищна сграда се запазва. Не е предвидено допълващо застрояване. Основното застрояване в имота представлява масивна жилищна сграда с идентификатор 72624.607.1091.1 и ЗП 99 кв.м. В кадастралната карта е нанесен обект на допълващото застрояване - едноетажна сграда с идентификатор 72624.607.1091.2, с предназначение – кафе – аперитив (друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда по КК), изпълнена от Л. К. П. съгласно Разрешение за строеж № 276/19.06.1996 г. и одобрен инвестиционен проект, издадени на основание скица – виза за проектиране от 23.03.1996 г., със ЗП по проект – 20 кв.м, по КК – 19 кв.м, а по измерване на място – 23 кв.м. В западната част на имота без строителни книжа са изградени още котелно, външна тоалетна, склад и навес, които не са планоснети по КК, като общата площ на допълващото застрояване, изпълнено от жалбоподателя, възлиза на 44, 52 кв.м. При издаване на процесното РС не са превишени зададените с ПУП устройствени показатели за съответния УПИ. Разрешеното с него строителство съответства по обем на правата на заявителката.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в срок и от легитимирано лице. Неоснователно е възражението на заинтересованата страна, че жалбоподателят няма правен интерес от оспорването. За наличието на правен интерес е достатъчно удостоверяването на едно от качествата по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. В случая жалбоподателят е носител на ограничено вещно право на строеж в имота, за който е издадено процесното РС. С оглед на това той е заинтересованото лице, имащо право да оспорва акта съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. В този смисъл са и указанията в отменителното решение на ВАС, които са задължителни за настоящата инстанция.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения :

Обжалваното РС е издадено в предвидената от закона писмена форма и от компетентния за това административен орган съгласно чл. 148, ал. 2 от ЗУТ. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за липса на компетентност на издателя на акта, тъй като от представените по делото доказателства е видно, че РС е подписано със запетая от арх. К. Ж. – главен експерт в „Устройство на територията“, от името на главния архитект на Община Добрич при условията на заместване поради отсъствие на титуляря на длъжността през процесния период. В случаите на заместване заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. Действително в обжалвания акт не са посочени имената на заместващия и основанието за заместване, но това не променя факта, че подписалият го служител е действал в изпълнение на кметската заповед за заместване поради обективна невъзможност на титуляря да изпълнява правомощията си. Ето защо съдът намира, че РС е издадено от компетентно длъжностно лице, в рамките на периода на заместване, поради което не е нищожен административен акт.

В административното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения. РС е обосновано от фактическа и правна страна, като мотиви за издаването му се съдържат и в техническата документация по преписката, което е допустимо съгласно ТР № 16 от 31.03.1975 г. на ВС, ОСГК. Актът е издаден въз основа на изискуемите по чл. 148, ал. 4 и ал. 5, изр. второ, във вр. чл. 142 и чл. 144 от ЗУТ документи едновременно с одобряването на инвестиционния проект, като административният орган е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Обстоятелството, че жалбоподателят не е бил уведомен за започналото административно производство в качеството му на заинтересовано лице, не съставлява съществено процесуално нарушение, водещо до отмяната на акта, като по този въпрос Върховният административен съд се е произнесъл в отменителното си решение.

Процесното разрешение за строеж е издадено в съответствие с материалния закон.

По делото не се спори, че УПИ XIII, в който е разрешено строителството, е частна общинска собственост (бивша държавна собственост) и е отреден за ниско жилищно застрояване по действащия ПУП – ПРЗ, видно и от заключението на вещото лице. От доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят и заинтересованата страна са суперфициарни собственици на самостоятелни обекти в построената в имота жилищна сграда и съпритежатели в равни идеални части на правото на строеж върху земята. Основният спорен въпрос е дали за изграждането на гаража е следвало да бъде учредено допълнително право на строеж от общината и правилно ли административният орган е приложил разпоредбата на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ по отношение на разрешеното строителство.

Съгласно чл. 148, ал. 4 от ЗУТ разрешението за строеж се издава на възложителя, като чл. 161, ал. 1 от ЗУТ определя, че възложител е собственикът на имота, лицето, на което е учредено право на строеж в чужд имот, и лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на закон.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че РС е издадено в полза на лице, което няма надлежно учредено право на строеж на процесния гараж, тъй като отстъпеното право на строеж на жилищната сграда не съдържа в себе си правото да се строят други обекти в имота.

Общото право на строеж на жалбоподателя и заинтересованата страна произтича от правото на строеж на праводателя на техните праводатели, придобито на основание чл. 1 от ЗУПЛЗПДДМ. Съгласно чл. 11 от ППЗУПЛЗПДДМ, която е действаща норма и към настоящия момент, лицата, на които е признато право на строеж по силата на закона, а на основание чл. 2, ал. 2 от ППЗУПЛЗПДДМ и техните правоприемници (частни или универсални), могат да извършват в бъдеще нови строежи в мястото при спазване на разпоредбите по строителството. Следователно притежаваното от жалбоподателя и заинтересованата страна вещно право на строеж не е ограничено по обем до съществуващата на място жилищна сграда, а се разпростира върху цялата площ за застрояване на имота в рамките на предвидените по плана устройствени параметри и те имат възможност да строят и да станат собственици на построеното при съобразяване на строителните правила и норми. С оглед на това представеният със заявлението нотариален акт е легитимирал надлежно Н. С. С. като възложител по чл. 161, ал. 1 от ЗУТ и не е било нужно да ѝ се отстъпва допълнително право за построяване на гараж от собственика на земята, за да ѝ бъде издадено процесното РС.

Не се споделя доводът на жалбоподателя, че дори и признатото по реда на ЗУПЛЗПДДМ право на строеж на общия им праводател да съдържа в себе си правото да се строят други обекти в имота, то това право е погасено по давност. Първо, този довод противоречи на предвидената в приложимия закон и правилника за прилагането му правна уредба, която се различава от общия режим на правото на строеж по чл. 63 - 67 от ЗС. Второ, административният орган няма право да признава или отрича вещни права. С такова правомощие не разполага и административният съд в производството по оспорване на РС. Погасителната давност не се прилага служебно, а по възражение или иск на заинтересовано лице, поради което признаването или отричането на ограниченото вещно право на строеж е в компетентността на гражданския съд при възникнал материалноправен спор.

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя за неприложимост на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ по отношение на позволеното строителство.

Когато правото на строеж е съпритежание на две или повече лица, поначало за него важат правилата за съсобствеността. Доколкото в ЗУТ липсват правила, когато строежът се осъществява въз основа на право на строеж, отстъпено съвместно на повече лица, следва да се прилагат правилата за строеж в съсобствен имот по 183 от ЗУТ, което се налага и от разпоредбата на чл. 111, ал. 1 от ЗС. Това означава, че нов строеж в урегулиран поземлен имот, в който няколко лица са получили общо право на строеж, може да се извърши от един или повече съпритежатели на правото на строеж след съгласие на останалите суперфициари. Изключение от този принцип е предвидено в чл. 183, ал. 4 от ЗУТ по отношение на имотите, предназначени за ниско жилищно или вилно застрояване. Посочената норма позволява на съпритежател да изгради обект за себе си и без съгласието на останалите съпритежатели на правото на строеж, ако те са реализирали, започнали са или имат права за съответното строителство. Под „права за съответното строителство“ законодателят е имал предвид съответно по обем и вид строителство, което в случая значи съответно на притежаваните идеални части допълващо застрояване, доколкото разрешеният за изграждане обект представлява постройка на допълващото застрояване съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗУТ. От доказателствата по делото, в т.ч. от приетата експертиза, се установява безспорно, че е налице именно това изключение на закона, тъй като жалбоподателят е реализирал същото по обем допълващо застрояване в имота въз основа на влязло в сила разрешение за строеж (извън изградените без строителни книжа постройки), поради което не е било необходимо неговото съгласие за разрешаване на исканото от другия суперфициар строителство. Ето защо, като се е позовал на разпоредбата на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ, за да издаде процесното РС, административният орган е приложил правилно материалния закон.

Съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗУТ допълващото застрояване се разрешава в съответствие с предвижданията на подробния устройствен план. Според ал. 2 – когато допълващото застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план, то се допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в УПИ или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два УПИ. Допуснатото застрояване се отразява служебно в действащия ПУП. В ал. 3 е посочено, че по реда на ал. 2 не се допуска застрояване, с което се превишават зададените в ПУП устройствени показатели за съответния ПУП. Съгласно чл. 42, ал. 1 от ЗУТ постройките на допълващото застрояване се разполагат свободно или допрени до основното застрояване в УПИ или свързано с допълващо застрояване в съседен имот. Според ал. 2 постройки на допълващо застрояване като гаражи, работилници и обекти за търговия и услуги могат да се разполагат на уличната регулационна линия или между нея и сградите на основното застрояване, като в ал. 3 са определени нормативите за отстояния при свободно разполагане на постройки от допълващото застрояване.

От заключението на вещото лице е видно, че по действащия застроителен план не е предвидено допълващо застрояване в имота, поради което за процесния гараж е било задължително издаването на виза за проектиране по чл. 140, ал. 3 и ал. 5 от ЗУТ от главния архитект. В случая такава виза за проектиране е издадена и въз основа на нея е изготвен и одобреният едновременно с РС инвестиционен проект. От обяснителната записка и графичните материали към проекта се установява, че при проектирането на гаража са спазени изискванията на чл. 42, ал. 2 и ал. 3 от ЗУТ за разположение на обекта и за минимални отстояния от вътрешните граници на имота. Съгласно съдебното – техническата експертиза разрешеното строителство съответства на издадената виза за проектиране, като не се превишават предвидените за имота устройствени показатели по действащия ПУП. Налице е и съответствие с градоустройствения статут на имота и с притежаваните от страните вещни права в него, като допълващото застрояване е в рамките на припадащите се идеални части на заявителката.

С оглед допустимостта на процесното строителство по плана правилно главният архитект е приел, че са изпълнени материалноправните предпоставки за издаване на обжалваното РС. Обоснован и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на органа, че е осъществена хипотезата на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ, тъй като съпритежателят на вещното право на строеж е реализирал своето допълващо застрояване в имота и Н. С. С. следва да реализира своята част, без да иска неговото съгласие. Разрешението е издадено на името на възложителя, като в него са вписани и условията, свързани с изпълнението на строежа. Не се споделя възражението на жалбоподателя за нарушение на чл. 148, ал. 5, изр. първо от ЗУТ, тъй като РС е следвало да бъде издадено не само на възложителя, но и на собственика на земята. Тази разпоредба се прилага, когато възложител е лице, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон – чл. 161, ал. 1, предл. трето, във вр. чл. 182, ал. 2 от ЗУТ, докато в случая заявителката попада в категорията на правоимащите лица по чл. 161, ал. 1, предл. второ, във вр. чл. 182, ал. 1 от ЗУТ, поради което правилно и законосъобразно разрешението за строеж е издадено само на нея като притежател на отстъпено право на строеж в чужд имот.

При издаването на акта е спазена и целта на закона – реализиране на правото на строеж от всички суперфициари в УПИ съобразно припадащите им се идеални части и в обхвата на предвиденото по плана застрояване в имота.

С оглед на изложеното обжалваното разрешение за строеж не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност или унищожаемост, поради което жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 3 и ал. 4 от АПК на ответника и на заинтересованата страна следва да се присъдят направените по делото разноски за трите съдебни инстанции в размер съответно на 670 лева (разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение, за депозит за вещо лице и за държавна такса за касационно обжалване) и 2570 лева (разноски на заинтересованата страна за адвокат, за депозит за вещо лице и за държавна такса за касационно обжалване).

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л. К. П. от град Добрич, [улица], [ЕГН], против Разрешение за строеж № 184/11.08.2023 г. на главния архитект на Община Добрич.

ОСЪЖДА Л. К. П. от град Добрич, [улица], [ЕГН], да заплати на Община Добрич сумата от 670 (шестстотин и седемдесет) лева, съставляваща сторени разноски за три съдебни инстанции.

ОСЪЖДА Л. К. П. от град Добрич, [улица], [ЕГН], да заплати на Н. С. С. от град Добрич, [улица], [ЕГН], да заплати сумата от 2570 (две хиляди петстотин и седемдесет) лева, съставляваща сторени разноски за три съдебни инстанции.

Решението може да се оспорва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.