№ 18011
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. Н.А
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20231110158091 по описа за 2023 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод искова молба вх. № 297009/23.10.2023 г. на П. Д. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. , ул. , ет., срещу [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и
адрес на управление: гр. Ш., пл. №, с която е предявен за разглеждане осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сума в размер на 57,68 лева /съгласно изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК,
допуснато с протоколно определение от 25.09.2024 г./, представляваща недължимо платена
сума по нищожен договор за потребителски кредит № 755415/15.11.2021 г., ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане.
В исковата молба се излагат фактически твърдения, че на 15.11.2021 г. между [ фирма
] АД – като заемодател, и П. Д. К. – като заемополучател, е бил сключен договор за
потребителски кредит от разстояние № 755415/15.11.2021 г., по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сумата в размер на 800,00
лева, срещу насрещно задължение на заемополучателя да я върне в срок до 30 дни от датата
на получаването . В договора били уговорени ГПР в размер на 43,15 %, годишен лихвен
процент за кредита в размер на 36,00 %. Съгласно чл. 19 страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на редица изисквания, предвидени в Общите
условия на заемодателя, или с банкова гаранция в полза на [ фирма ] АД. В чл. 29 от
договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението му по чл. 19,
заемополучателят дължи заплащане на заемодателя на неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоения кредит, платима разсрочено заедно с погасителните вноски, с което
общият размер на задълженията му по договора възлизал на 856,00 лева, в това число
начислената му неустойка по чл. 29 в размер на 50,40 лева. Твърди, че е погасил изцяло
задълженията си по договора. Навежда правни съображения, че договорът за кредит е
нищожен поради неспазване на предвидената в закона форма с доводи, че настоящият
случай се касае договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, като за
действителността на договора следва да е спазена процедурата в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
Поддържа, че процедурата не е била спазена, тъй като ответникът не му е представил
преддоговорна информация и съответно не е получил валидно съгласие за сключване на
договора и договорът не е подписан, съгласно изискванията на ЗЕДЕУУ. Счита, че е
нарушено изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всичките
1
елементи от съдържанието му бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.
Посочва, че договорът за кредит е нищожен поради липса на съществен елемент от неговото
съдържание, а именно – ГПР. В тази връзка сочи, че в договора за заем не се съдържа
информация за приложимия ГПР, доколкото същият е посочен само като процент, но без да
са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване. Счита, че посоченият в
договора размер на ГПР не отговаря на действителния такъв, който в случая бил над
максимално установения праг, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Излага аргументи, че клаузата на чл. 29, предвиждаща заплащането на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради липса на предмет, доколкото заемателят
бил в обективна невъзможност да изпълни задълженията си, евентуално с нея ответникът
заобикаля закона, както и, че е неравноправна. Намира я за нищожна и като накърняваща
добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й функции и е неясно какви
точно вреди на кредитора би покрила. Излага, че по съществото си тя е скрита
възнаградителната лихва, поради което посоченият в договора ГПР не съответства на
действително прилагания. Счита, че договорът за заем бил нищожен поради нищожност на
уговорената лихва – последната поради протИ.речие с добрите нрави предвид изключително
високият размер. Позовава се на чл. 23 ЗПК. Моли за уважаване на предявения иск и
претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, с който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Признава се факта, че на 15.11.2021 г. между [ фирма ] АД – като заемодател, и П. Д. К. –
като заемополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние №
755415/15.11.2021 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на
заемополучателя сумата в размер на 800,00 лева, което задължение било изпълнено от
заемодателя на 15.11.2021 г. чрез системата за плащане на „Изипей“. Развива подробни
съображения, че договорът за кредит от разстояние е сключен при спазване на всички
законови изисквания, като не са налице наведените от ищеца основания за нищожност на
договора и в частност – на процесната клауза. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на
разноски.
С писмена молба вх. № 291753/17.09.2024 г. ищецът е направил искане по реда на чл.
214, ал. 1 ГПК за изменение на размера на предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер до сумата от общо 57,68 лева,
допуснато от съда с протоколно определение от 25.09.2024 г.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото са представени и приети като доказателства Договор за потребителски
кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 755415/15.11.2021
г. и Погасителен план към него, съгласно които [ фирма ] АД – като заемодател, е поел
задължение да предостави на П. Д. К. – като заемополучател, паричен заем при общ размер
на максимално разрешения лимит по кредитната линия 800 лева, срещу насрещно
задължение на заемателя да му го върне, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран
годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 36 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от
43,15 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя възлиза на 805,60 лева.
Съгласно чл. 19.1. от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение,
в срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря
за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора
/включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция,
трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора.
2
Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 19
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните
се съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заедмодателя вреди в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в
срок обезпечението. Съгласно чл. 29.2. страните се съгласяват, че в случай, че настъпи
дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично
начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 29.3. е уговорено, че
неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение. В този
смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 19,
неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне
на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини,
отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи неустойка, считано от
деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между [ фирма ] АД и потребителите, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди
сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен
институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. В
чл. 13 от Общите условия /ОУ/ е предвидено, че при оценка на кредитоспособността
кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а
съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността
кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните обезпечения:
физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ предложеното от
потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да
предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно
осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е
в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си
за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Конкретно
физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят следва да отговаря и на
следните допълнителни изисквания и да представи документи: минимален осигурителен
брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка
или небанкова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави
служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на
предоставянето й пред кредитора. Одобрението на поръчителя се извършва по преценка на
кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от
получаване на сумата по кредита следва да посети някой от офисите на кредитора и да
сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД; 2./ съгласно чл. 22 от ОУ банковата
гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от лицензирана банка със седалище в
Република България или от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на
територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава членка ,
която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при
условията на взаимно признаване, и съдържа безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в
3
срок от един работен ден, считано от от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Потребителят
следва да предостави на кредитора в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита
банкова гаранция, отговаряща на изисканията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в
случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на договорено
обезпечение, той дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план се установява, че общо дължимата сума
по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на хипотезата на
чл. 46 от ОУ, т. е. когато не е било осигурено обезпечение, възлиза на 856,00 лева, от която
неустойката е в размер на разликата между общо дължимата сума и главницата + лихва, т. е.
856,00 – 805,60, или 50,40 лева.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза /ССчЕ/, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като
обективно и компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че в
изпълнение на процесния договор за кредит заемателят е извършил плащане на сума в общ
размер от 857,68 лева, разпределена от заемодателя за погасяване на следните задължения:
800 лева – главница, 5,60 лева – лихва, 1,68 лева – наказателна лихва, 50,40 лева – неустойка.
Съгласно констатациите на вещото лице в посочения в договора за кредит ГПР от 44 % /със
закръгление до цяло число/ са включени само главница и възнаградителна лихва, като при
включване в ГПР на уговорената в чл. 29 неустойка, то ГПР би бил в размер на 3 305 %.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 24709/14.06.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 25.09.2024 г. открито съдебно заседание при липса на
възражения на страните, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и
т. 5 ГПК, като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните
обстоятелства: 1/ на 15.11.2021 г. между [ фирма ] АД – като заемодател, и П. Д. К. – като
заемополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние №
755415/15.11.2021 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на
заемополучателя сумата в размер на 800,00 лева, при лихвен процент по кредита 36 % и
ГПР 43,15 %; 2./ извършено от [ фирма ] АД предаване на сумата от 800,00 лева на заемателя
П. Д. К. /което обстоятелство се удостоверява и от приетата по делото разписка от Easy pay
на л. 52 от делото, както и от констатациите на неоспорената ССчЕ/. Със същото
определение съдът е уведомил страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 57,68 лева
/съгласно изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, допуснато с протоколно
определение от 25.09.2024 г./, представляваща недължимо платена сума по нищожен
договор за потребителски кредит № 755415/15.11.2021 г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: 1./ сключването на Договор за потребителски кредит от разстояние №
755415/15.11.2021 г. с ответното дружество, с посоченото в исковата молба съдържание,
включително на оспорените клаузи, които протИ.речат на/заобикалят императивни
материалноправни норми или добрите нрави; 2./ извършено плащане на претендираните
суми по договора за заем в полза на ответното дружество.
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на
платените от ищеца суми, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи. В
негова тежест е да докаже, че клаузата на чл. 29 от договора е индивидуално уговорена.
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит и включените в него клауза за възнаградителна
4
лихва и неустоечна клауза.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва
да разгледа наведените твърдения за протИ.речие на разпоредбите на ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на
ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 29 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 43,15 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 29 от договора, която се
начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 19.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 29 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 19 от договора и раздел VIII от ОУ „обезпечения“, като заемателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 50,40 лева, която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 29.1. от договора, вр. чл. 46.1.
5
ОУ, неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение
за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод
следва от спецификата и краткия срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство
за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този начин
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако
заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение „поръчителство“,
той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните
средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на
посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора
погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата
клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата
на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението
на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства
/инкорпорирано и в чл. 12 и сл. от ОУ/. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в протИ.речие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
протИ.речи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 29
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в протИ.речие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 29 те не могат да изпълнят отредената им
функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 29
неустойка, то ГПР би бил в размер на 3305 %, с което многократно се надвишава
законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното протИ.речие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
6
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-
Б въззивен състав, и др.).
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице И. Д.
по допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по
договора за кредит възлиза на 857,68 лева, която е била разпределена от заемодателя за
погасяване на задълженията по тях, както следва: 800 лева – главница, 5,60 лева – лихва,
1,68 лева – наказателна лихва, 50,40 лева – неустойка.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 57,68 лева /5,60 + 1,68
+ 50,40/, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. С оглед
извода на съдебния състав за недействителност на договора за потребителски кредит и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК, то следва, че потребителят дължи връщане само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, следователно ищецът – потребител не дължи начислените му и
заплатени от него суми за лихви и неустойка, поради което последните подлежат на
връщане. Следователно искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен в пълния му размер за
сумата от 57,68 лева, като законна последица върху тази сума следва да се присъди и законна
лихва, считано от 23.10.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда /съобразно
диспозитивното начало/ до окончателното плащане.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски имат ищецът. В случая, последният
претендира присъждане на сторените по делото разноски за платена държавна такса в
размер на 50,00 лева, платен депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 350,00 лева и платен
адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева. За посочените разноски са ангажирани
доказателства за плащане, вкл. договор за правна защита и съдействие от 28.06.2024 г.,
съдържащ отбелязване за извършено в брой плащане на адвокатско възнаграждение, поради
което следва да се присъдят в цялост в полза на ищеца.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. №,
да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. , ул. , ет., основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 57,68 лева, представляваща недължимо платени суми по
нищожен договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние № 755415/15.11.2021 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата
молба в съда – 23.10.2023 г., до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 800,00 лева – сторени разноски по гр. д. № 58091/2023 г. по описа
на СРС, I ГО, 29 състав..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7