Р Е Ш Е Н И Е
№3226/17.7.2020г.
Гр.Варна,17.07.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ
СЪСТАВ, в публично заседание проведено на деветнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА,като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 18 704 по описа на ВРС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е
образувано по предявена искова молба с рег.вх. №84307/14.11.2019 год.,
депозирана от ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК *със седалище и
адрес на управление ***, *, чрез юрисконсулт Ц. П.против ответника Н.С.Н., ЕГН **********,*** с правно основание на исковете чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК,вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД и цена общо 1057,48 лева. Със
сезиращата искова молба, намираща правното си основание в разпоредбата на чл.
422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищцовата страна желае да бъде установено съществуването на
паричното вземане за което е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищцовата страна против ответника по частно гр.дело № 12 171/2019 год.по описа на РС Варна, Х-ти
състав, връчена на длъжника при условията на чл.47, ал. 5 ГПК. Видно и от петитума на иска ищцовата страна желае да бъде прието за установено,че съществува в
нейна полза парично вземане за сумите,за които е била издадена Заповед №6314/
16.8.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д №
12 171/2019 г., по описа на ВРС, Х-ти състав против длъжника - ответник, в полза на кредитора/заявител-
кредитор и ищец в исковото производство.
Наведените твърдения в сезиращата съда искова молба
от страна на ищцовото ЕАД са следните: На 1.04.2017 г. било подписано Приложение 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.,
сключен между „И. А. М.” АД и „А.з.с.н.в.” ООД, по силата на което вземането на
„И. А. М.“ АД, произтичащо от договор за
паричен заем № 2708676/20.12.2016 г. било прехвърлено в собственост н. „А.з.с.н.в.”
ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и
всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото
на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.„А.з.с.н.в.” АД
/понастоящем „А.з.с.н.в.” ЕАД/, ЕИК *твърди в исковата си молба че е
правоприемник н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК *. Длъжникът твърди още „АСВ“ ЕАД, че
бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането
с Уведомително писмо от страна на „И. А. М.”АД, изпратено с известие за
доставяне.Приложение 1 от 01.04.2017 г. за цедиране
на вземания към Рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. сочи ищцовото дружество, че е
представено с исковата молба само с данните на ответника, тъй като данните на
останалите длъжници са защитени съгласно Закона за защита на личните данни /Чл.
2, ал. 2, т. 2, 3, 5, във вр. с чл. 23, ал. 1,2,3,
във вр. с чл. 26, ал. 2 от ЗЗЛД/ и книжата по делото
не се представят само на съда. С оглед твърдяното в исковата молба цедиране на процесното вземане,ищцовото
дружество сочи, че „И. А. М.” АД упълномощило „А.з.с.н.в.” АД /понастоящем „А.з.с.н.в.”
ЕАД/ в качеството си на цесионер по Договора за прехвърляне
на вземания от 16.11.2010 г. от свое име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД до ответника било изпратено от страна на „И. А. М.” АД чрез „А.з.с.н.в.”
ЕАД уведомително писмо с изх № УПЦ-П-ИАМ/ 2708676 от
04.04.2017 г. за станалата продажба, чрез „Български
пощи“ с известие за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен
адрес, което писмо се върнало в цялост. На 15.10.2019 г. до длъжника било
изпратено повторно уведомително писмо с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/ 2708676 за извършената
цесия чрез куриер, което отново се върнало в цялост. Към сезиращата ВРС искова
молба,ищцовото дружество представя и моли исковия съд
да приеме копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „И. А. М.”
АД чрез „А.з.с.н.в.” ЕАД с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/2708676/15.10.2019 г, което да бъде
връчено на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея. За
връчването на уведомлението за извършената цесия с връчване на преписа от
исковата молба ищцовата страна се позовава на постановените от ВКС на основание
чл. 290 и 291 от ГПК съдебни актове: Решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013
г. на I –во т.о. ТК, и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II –ро т.о.ТК, съгласно които ако към исковата
молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на
цедента до длъжника за извършената цесия, същото
уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба,
съставлявало надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането пораждало действие за длъжника, на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД и същото следвало да бъде съобразено от съда като факт от значение за
спорното право.На следващо място в исковата молба, в условията на евентуалност
- в случай че ответникът не бъде намерен на установения по делото адрес и в
случай, че съобщението бъде надлежно връчено по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК и
в настоящето производство безспорно се установи, че задължението на ответника,
произтичащо от посочения договор за паричен заем, не е погасено, ищцовата
страна желае ВРС да приеме, че получаването на уведомлението за извършена цесия
лично от длъжника е ирелевантно за основателността на
предявените искове. Твърди се, че уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е
предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно
и също задължение, както и ,че длъжникът може да възрази за липсата на
уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението. С оглед на което, обобщава ищцовото дружество – според същото това дружество - фактът
кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от
значение за основателността на иска, след като по делото безспорно се установи,
че претендираното с исковата молба задължение
не е погасено. В тази насока ищцовата страна се позовава на мотивите
изложени в Определение № 987/18.07.2011 г. на ВКС по гр.дело 867/2011г.,
IV-то г.о.ГК и Решение
№173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело 788/2013 год.
Твърди се по същество в исковата молба, че на 20.12.2016
г. между „И. А. М.” АД /Заемодател/ и Н.С.Н. /Заемател/
бил сключен Договор за паричен заем с № 2708676, в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския
кредит и на основание Стандартен европейски формуляр, предоставен предварително
на Заемателя и съдържащ индивидуалните условия на
бъдещия заем и предложение за сключване на договор за паричен заем, направено
от Заемателя. С подписването на договора Заемодателят
се задължил да предостави на Заемателя парична сума в
размер на 500,00 лева,
представляваща главница и чиста стойност
на кредита. Редът и условията, при които Кредиторът отпуснал кредит на
Кредитополучателя, се уреждали от Договора
и условията към него. Съгласно клаузите на договора, страните постигнали
съгласие, че договорът за заем има силата на разписка, видно от което заемната
сума по договора е била предоставена от Заемодателя на Заемателя
при подписване на договора, те. реалното предаване на заемната сума било на
датата на сключване на договора. Така предоставянето в собственост на
посочената в договора сума от Заемодателя на Заемателя,
съставлявало изпълнение на задължението на Заемодателя да предостави заема и
създавало задължение на Заемателя да заплати на
Заемодателя погасителни вноски, указани по размер и брой в Договора.
Погасителните вноски, които Заемателят се задължавал
да изплаща на Заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по кредита,
ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и посочен
в него, при което общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 559,92 лв. Така, твърди ищцовата
страна, договорната лихва по кредита
била уговорена от страните в размер на
59,92 лв. Съгласно разпоредбите на Договора за паричен заем, Заемателят се задължил да върне кредита в срок до 18.06.2017 г. на 6 равни месечни погасителни вноски, в размер на 93,32 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е
19.01.2017 г., а падежът на последната погасителна вноска бил 18.06.2017 г.С подписването на Договора
за заем, сочи още ищцовата страна в исковата си молба, че Заемателят
удостоверявал, че Заемодателят го уведомил подробно за всички клаузи от този
договор, съгласявал се с тях, и че желаел договорът да бъде сключен. На
основание сключения Договор за паричен заем, в случай че Заемателят
забавел заплащането на падеж на
погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 –ет
календарни дни, дължал на Заемодателя заплащането
на такса за разходи (изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения
и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лв. Таксата за направени разходи се начислявала за всеки
следващ 30-ет дневен период, през който имало погасителна вноска, чието плащане
било забавено с повече от 30-ет календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни
вноски, които трябвало да заплати заемателят, не
можело да надхвърлят 45,00 лв. На
основание цитираните по-горе разпоредби на длъжника/ответник в исковото
производство/ била начислена такса разходи
за събиране на вземането в размер на 18,00
лв.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора,релевира още ищцовото дружество, Заемателят се
е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на
Заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: две
физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи на Заемателя служебна
бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „И. А. М.” АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има -кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от 401 „Редовен”, като поръчителите подписват договор
за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер
- Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на Заемателя по договора, която да
е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за
заем.
Предвид обстоятелството, че Заемателят не бил представил на Заемодателя нито едно
от договорените обезпечения, съгласно
уговореното от страните в чл. 4, ал. 2 от договора, на
същия била начислена неустойка за
неизпълнение в размер на 353,40 лева,
която страните постигнали споразумение да бъде разсрочена на 6 равни вноски, всяка в размер на 58,90 лева,
платими на съответните падежни дати
на погасителните вноски по договора за заем. Начислената неустойка била с конкретно определен размер в договора
за заем, като не била изчислена в процентно съотношение. Така, погасителната вноска, която следвало да
заплаща Заемателят била в общ размер на 152,22 лева.
На следващо място, ищцовото дружество сочи в исковата си молба, че на
основание Закона за потребителския
кредит и в съответствие с разпоредбите на сключения договор на длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от
20.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението в
съда. Общият размер на начислената лихва
бил 126,16 лева, който размер
представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва.
По същество се твърди в исковата молба, че
длъжникът не бил извършил плащане по дължимия към дружеството паричен заем;
срокът на договора изтекъл с падежа
на последната погасителна вноска, а именно 18.06.2017
г., поради което не бил обявяван за
предсрочно изискуем. В тази връзка з. „А.з.с.н.в.” ЕАД, извежда извода
ищцовата страна,че за нея е бил налице правен интерес от подаване на заявление за издаване на Заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. По подаденото от заявителя / сега ищец/
заявление се сочи в исковата молба,че заповедният съд уважил претенцията на
„АСВ“ ЕАД за сумите от главница 500.00
лв., договорна лихва 59,92 лв.,
ведно със законната лихва за забава
от датата на входиране на заявлението в районен съд
до окончателното изплащане на задължението, неустойка за неизпълнение 353,40лв., обезщетение за забава в
размер на 126,16 лв. и такса разходи
в размер на 18.00 лв. или обща сума
в размер на 1057.48 лв. и по
образуваното ч. гр. д. 12171/2019 г, 10
състав по описа на Районен съд -Варна била издадена Заповед за изпълнение.
Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното производство адреси,
заповедта за изпълнение била връчена по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което от своя страна обуславяло правния интерес на ищцовата страна от подаването на
настоящата искова молба.При тези релевативни
твърдения е и отправеното по смисъла на чл.127, ал.1 т.5 ГПК искане от ищцовото дружество до исковия съд да бъде поставено съдебно
решение по силата на което да бъде ПРИЗНАТО
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на длъжника Н.С.Н.,
ЕГН **********,***, че същия дължи н.
„А.з.с.н.в.” ЕАД сумите както следва: 500,00 лв. (петстотин лева) - представляващи главница по договор за
паричен заем; 59,92 лв. (петдесет и девет лева и 92 стотинки) представляващи договорна лихва за периода от 19.01.2017 г. до 18.06.2017 г. (падеж на последна погасителна вноска); 18,00 лв. /осемнадесет лева/ представляващи такса разходи за събиране на просрочени вземания; 353,40
лв. /триста петдесет и три лева и 40 стотинки/ представляващи неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 19.01.2017 г. до
18.06.2017 г. (падеж на последна погасителна вноска);126,16 лв. (сто
двадесет и шест лева и 16 стотинки) представляващи обезщетение за забава за периода от 20.01.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху главницата от
датата на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението.Изрично е заявено искане за присъждане на сторените
разноски, направени в хода на заповедното производство на основание чл. 78, ал.
8 ГПК. Обективирано е искане и за присъждане на разноските, направени в хода на настоящото
производство - заплатената от ищцовото дружество
държавна такса, както и юрисконсулстско
възнаграждение в размер на 350.00 (триста
и петдесет) лева на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.В подкрепа на
твърденията и исканията си ищцовата страна е направила доказателствени
искания.
В СРОКА по чл. 131, ал. 1 от ГПК отв. Н.С.Н. , чрез особеният си
представител - адв. С.Г. - П. ***, *,
ел. адрес: *изразява следното
становище по исковата молба: На първо място ответникът,представляван от
особения си представител - адв. Г. – П. намира
исковата молба за недопустима и неоснователна като моли производството по
гр. д. № 18704/19г., 42 с-в на ВРС да бъде прекратено, при следните доводи:Съгласно
договор за паричен заем № 2708676/20.12.2016г. подписан между Н. Ст. Н. и „И.
А. М.” АД, ЕИК *страните си предоставили паричен заем при условията в
документа.Съгласно искова молба от „А. З. С. Н. В.” ЕАД, ЕИК *срещу Н. Ст. Н. е
насочена искова претенция –претендирали се суми и левови задължения по договор
за паричен заем № 2708676/20.12.2016г., по който договор ищеца в настоящия спор
не е страна. Ето защо производството по делото ответникът счита,че следва да
бъде прекратено като недопустимо.Твърди се от ответника че липсва една от
основните материални предпоставки за активна материално правна
легитимация на ищеца за допустимост на иска:За да произведе действието си
спрямо длъжника, договорът за цесия следвало да бъде съобщен на длъжника от
предишния кредитор съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на
длъжника било предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия с оглед
изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител
на правата по съответния договор. За ответника било видно от съдържанието в
кориците на делото,че ответникът не бил надлежно уведомен за извършената цесия.
Макар и да били налице данни по делото, че били извършени опити за
уведомяването, то това не било постигнато по начина указан от закона, възразява
ответникът.;Отделно от горните възражения, ответникът сочи, че твърдението в
исковата молба, че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. З ЗЗД за
продажбата на вземането, че не е вярно.
Становището
на ответника по обстоятелствата, на които се основава искът и възраженията на
ответника,наведени в срока по чл. 131 ГПК са следните : Ответникът чрез
особения си представил изразява ясно несъгласието си с искането на ищеца, че с
настоящата искова молба се следва да се връчи уведомлението за извършената
цесия на ответника. Уведомяването на длъжника,сочи адв. Г.-П., че е предвидено с цел същият/длъжникът / да
узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия
кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор. Според
особения представител на ответника - не се счита за надлежно уведомен длъжникът
за станалата цесия, ако уведомлението е получено от особен представител,
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК/какъвто е настоящия случай./ Съдебната практика, сочи адв.Г. –П.,че
приема, че длъжника не е надлежно уведомен за извършената цесия, когато
съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен
представител. Аргументите за това се черпели от особената фигура на особения
представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД
подчертава адв. Г. –П., че е императивна правна
норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е необходимо
уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не бил
предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин,
поради което същото следвало да се счита надлежно извършено, дори да е получено
за пръв път с исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на
ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК,
длъжникът не се представлявал от упълномощен представител, който би могъл да
доведе до знанието на ответника всички относими към
спорното право факти, включително знанието за извършената цесия. Т.е. – връчването
на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на
ответника (поради невъзможност за
извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да
доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на упълномощен
адвокат, който би могъл да извърши
тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента
му се предполага. Представителната власт на особения представител спрямо
отсъстващата страна, произтичала от акт на съда, с който е назначен той, като
приложение намирали правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се
свързвала с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК - (в този смисъл адв. Г.-П. сочи че са и мотивите на т. 6 на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС),
която представителна власт е ограничена, по арг.
чл. 29, ал. 5 ГПК, което водело до извода, че особеният представител не
притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с
промяна в материалното правоотношение. При тези подробни правни доводи
особеният представител на ответника намира, че в този случай се поставя
въпросът: „Как тогава би могъл особеният представител да доведе до знанието на
страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие за
длъжника?“. Отговора на този въпрос, за адв. Г. –П. е
еднозначен: особеният представител няма контакт с длъжника и уведомление/за
цесията не е редовно връчено.В отговора на искова молба особеният представител
на ответника не е направил искания за събиране на доказателства,не е изразил и
становище по доказателствените искания на ищцовото дружество.
В откритото съдебно
заседание на 19.06.2020г. представител на ищеца
не се явява, но в писмена молба с вх.№ 38 042/20 от 17.06.2020 г.е
изразено становище по същество на спора с искане за уважаване на предявените
искове, изложени по същество на спора и списък по чл. 80 ГПК .
В същото заседание отв.Н.Н., представлявана от особения представител, назначен от
ВРС при спазване на разпоредбата на чл.47, ал.6 ГПК – адвокат Г. –П. намира
предявените искове за неоснователни и недоказани.На първо място адв.Г.–П. като особен
представител на ответника, счита че отв.Н. не е
уведомен за извършената цесия, респективно не били спазени правилата на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД и при наличие на неуведомяване на длъжника за цесията, същата
не била произвела своето правно
действие.На следващо място особеният представител намира, че предоставената
съдебно-счетоводна експертиза, която оспорва(без да прави искане по чл.201 ГПК ) била
изготвена изцяло чрез съдействието на едно трето юридическо лице, което не се
явявало кредитодател и подобна съдебно-счетоводна
експертиза, за да докаже в пълен размер дължимостта
на едно парично вземане, както и лихвите към него, то следвало да се извърши
след справка в счетоводството на кредитодателя, в
случая - „И. А. М.” по движение на сметка и погасителен план.С оглед горното адв.Г. – П. желае ВРС да отхвърли като недоказан и
неоснователен иска.Заявено и възражение за прекомерност на претендираните
разноски от страна на „А. З. С. Н. В.”, като адв.Г.-П.
отчита,че разноските се претендират и по заповедното и по установителното
исково производство.На последно място особеният представител желае издаване на
РКО .
СЪДЪТ, въз основа на твърденията и доводите на страните,
събраните доказателства ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, съгласно
чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА
следното:
От изисканото и приобщено по настоящото исково производство частно гражданско
дело № 12 171/2019 г.по описа на Районен съд – Варна, X –ти състав безспорно се установяват релевираните от ищцовата страна фактически твърдения за
наличието на правен интерес от водената установителна
искова защита.Ищцовата страна е депозирала във ВРС
заявление с входящ номер 56 224 / 31.07.2019 г.по чл. 410 ГПК с искане за
издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
длъжника в заповедното производство –Н.С.Н. / ответник в исковото производство
/.Със заявлението е била внесена държавна такса от 25,00 лева, като размерът на
паричното вземане е уточнен в точка 9 – та на Заявлението, основанието на
вземането в т. 9 буква „а“, „б“ „в” и „г“ а обстоятелствата, от които произтича
вземането в т.12. ( л.1-3 от
заповедното производство). Така
депозираното Заявление, заповедният съд е намерил за отговарящо на изискванията
на чл.411, ал.3 ГПК като въз основа на Разпореждане №36120/16.08.2019 г. е била
издадена Заповед № 6314/16.08.2019 г.за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК в полза на заявителя и против длъжника.От приложената на лист 12 – ти
в оригинал по заповедното производство Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК се установява, че е заповедният съд е разпоредил :“Длъжник Н.С.Н., ЕГН ********** с адрес ***
ЗАПЛАТИ на Кредитор „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, *, представлявано от
Д. Б. Б.– Изпълнителен директор сумата
от 500 лева /петстотин лева/, представляваща главница по Договор за паричен
заем с № 2708676 от 20.12.2016г. с падеж на 18.06.2017г., сключен между „И. А.
М.“ АД и Н.С.Н., прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на
Приложение 1 от 01.04.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 31.07.2019г. до окончателно изплащане на вземането, сумата от 59,92 лева /петдесет и девет лева
и деветдесет и две стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена за
периода от 19.01.2017г. до 18.06.2019г., сумата
от 18 лева /осемнадесет лева/, представляваща такса разходи, сумата от 353,40 лева /триста петдесет и
три лева и четиридесет стотинки/, представляваща неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, начислена за периода от 19.01.2017г. до 18.06.2017г., сумата от 126,16 лева /сто двадесет и шест
лева и шестнадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забава,
начислена за периода от 20.01.2017г. до датата на подаване на заявлението в
съда – 31.07.2019г., сумата в размер на 25
лева /двадесет и пет лева/, представляваща направените по делото съдебно деловодни разноски, както и сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща юрисконсултско
възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 26 от НЗПП.“В същата заповед е вписано ,че: вземането произтича от следните обстоятелства:“ Задължение
по Договор за паричен заем с № 2708676 от 20.12.2016г. с падеж на 18.06.2017г.,
сключен между „И. А. М.“ АД и Н.С.Н., прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
по силата на Приложение 1 от 01.04.2017г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.“.
Спор няма по делото, че Заповедта по чл. 410 ГПК не е връчена на
длъжника лично а именно поради връчването на същата при условията на чл. 47,
ал.5 ГПК заповедният съд е дал указания на заявителя,че има възможност в 1
месечен срок, считано от получаване на преписа на Разпореждането да предяви
специален положителен установителен иск против
длъжника за установяване със СПН на съществуването на паричните вземания за
които е издадена Заповедта по чл.410 ГПК.Установява се още от материалите по
частното дело,че заявителят е завел във ВРС установителния
иск против ответника в рамките на преклузивния срок,
като е представил по заповедното производство и препис от сезираща молба по
която е образувано настоящото исково производство.
При гореизложените и установени по делото
факти, настоящият състав прави извод, че искът е предявен в преклузивния
срок и процесуално допустим, поради което дължи произнасяне по спора по
същество. Отделно от горното още в срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. адв. Г. –П.,е навел
възражения за недопустимост на исковото производство,възражения по които
исковият съд се е произнесъл с определението по чл.140 и сл. ГПК като е намерил
същите за неоснователни.
От всички
ангажирани писмени доказателства: приобщеното към исковото производство заповедно ч.гр.д. № 12 171 / 2019 год. по описа на Районен съд – Варна, X –ти състав; представените с исковата молба заверени за
вярност с оригинала копия на : Договор за паричен
заем с № 2708676/20.12.2016 г.; предложение за сключване на договор за заем от
20.12.2016 г.; тарифа на „И. А. М.” АД; Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен между „И. А. М.” АД и
„А.з.с.н.в.” ООД; потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД; извлечение от приложение № 1 от 01.04.2017 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.; пълномощно от
Изпълнителния директор на „И. А. М.” АД, с което е упълномощено „А.з.с.н.в.” да
уведомява длъжници от името на „И. А. М.” АД;
уведомително писмо от „И. А. М.” чрез „А.з.с.н.в.” АД с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2708676
от 04.04.2017 г.; уведомително писмо от „И. А. М.”АД
чрез „А.з.с.н.в.” АД с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/ 2708676 от 15.10.2019 г., ведно с
товарителница и обратна разписка, както и заключението от дата 11.06.2020г. на вещото лице Д.П. по изготвената и приобщена
по делото съдебно – счетоводна експертиза, се установява следното :
На 20.12.2016 г. в гр.Варна между „
И. А. М. „ АД, ЕИК *, от една
страна, и от друга страна Н.С.Н. ,ЕГН **********, с постоянен и настоящ адреси*** е бил сключен договор
за паричен заем № 2708676 /20.12.2016 г. в писмена форма, двустранно подписан / л.6 – 9 от исковото
производство /.
Съгласно
вписаното в чл.1 страните са заявили,
че сключват този договор на основание:1. Стандартен европейски формуляр,
предоставен предварително на заемателя и посочващ
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем.2. Предложение за сключване на
договор за паричен заем (ППЗ ) направено
от заемателя .
В чл.2 от договора за паричен заем е
вписано, че заемодателят предава в
собственост на заемателя сумата от 500,00 лева
наричана по договора заемна сума а заемателят се
задължава да върне същата на заемодателя при следните условия :1.Вид на ползвания заем - потребителски
заем продукт : Easy Month ;2.Размер на месечна погасителна вноска в лева 93,32 лв.;3.Срок на заема 6 месеца;4.Брой
вноски: 6;5.Дати на плащане на всяка
от погасителните вноски, последователно : 19.01.2017 г., 18.02.2017 г.
20.03.2017г.,19.04.2017 г.,19.05.2017г. и 18.06.2017 г.;6.Фиксиран годишен лихвен процент по заема 40,00%; 6.1. Лихвен
процент на ден, приложим за отказ от договора 0,11 % ; 7.Обща сума, дължима от Заемателя
като се вземат предвид допусканията, посочени в т. 8 –559,92 лева.8.Годишен
процент на разходите на заема 49,02 % .
В чл. 2 , т. 8 от договора изрично е посочено,
че при изчисление на ГПР са взети следните допускания
- цитат: „ договорът ще е валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си,съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за
забава и неустойки за неизпълнение „. Съгласно чл.8 от същия договор при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски,заемателят дължи на заемодателя
законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Във вече цитирания
договор е вписана клаузата на чл.4.Съгласно
чл.4,ал.1 Заемателят
се е задължил да в срок до три дни,
считано от датата на сключването на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1.Две физически лица – поръчители, всяко
от които да отговоря на следните изисквания – да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение – нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи на безсрочен
трудов договор , да не е заемател или поръчител по
друг договор , сключен с „И. А. М.“ АД, да няма неплатени осигуровки последните
две години, да няма задължения към други небанкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
не по-лош от 401 “Редовен „, както и поръчителят да подпише договор за
поръчителство .2. Банкова гаранция с
бенефециер Заемодателя за сумата по чл. 2 , т. 7 със срок на
валидност 30 дни след края на изплащане на задължението по този договор.В ал.2
на чл.4 е записано, че страните се уговарят, че при неизпълнение на задължението си по настоящия договор да
предостави обезпечение по предходната алинея Заемателят
дължи НЕУСТОЙКА в размер на 353,40 лв.Неустойката
е вписано, че се заплаща разсрочено заедно с всяко от погасителните вноски като
към размера на всяка от вноските – посочени в
чл.2,т.2 се добавя сумата в
размер на 58,90 лв.
Отделно от самия договор
на л.10 е приобщено предложението да
сключване на договор за паричен заем, което съдържа подпис на Н.Н. и носи дата 20.12.2016 г. а на л. 11 –ти неподписано от Н. копие на Тарифата на * .
Така сключения договор
за заем, се установява по делото, е бил предмет на договор за продажба на вземания-цесия.
Видно от л.12 – ти от делото, на дата 16.11.2010 год., в гр.София , между „И.
А. М. „ АД и „А.з.с.н.в. „ ООД е бил сключен
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия /. В § 1 Понятия, в т. 1.2. от рамковия
договор изрично е записано че вземания
по този договор са всички дължими от продавача от негови неизправни длъжници суми, по станали ликвидни и изискуеми парични
вземания ведно с привилегиите обезпеченията (включително
със записите на заповед издадени от длъжниците в
полза на продавача) и другите му принадлежности, вкл. с изтеклите лихви
посочени в Приложение 1 от договора.
Предмета на договора за цесия от
дата 16.11.2010г. е посочен в § 2,
т.2.1, т.2.2, т.2.3 а покупната цена в §
3. Установено и изяснено е че цесионния договор е
съставен в писмена форма, двустранно подписан , като този извод съдът прави от
приобщеното по делото заверено за вярност с оригинала копие на договора за
цесия .От приобщените по делото на л.15 /гръб/ и л.16 заверени за вярност с
оригинала копия на Потвърждения за
сключена цесия на осн. чл. 99, ал.3 ЗЗД безспорно
се доказват твърдения от ищцовата страна факт, че дружеството цедент е потвърдило съгласно т.4.3. от договора за прехвърляне
на вземания от дата 16.11.2010 г. Изяснено е още от приложените на л. 17-19, от
делото двустранно подписани страници 1, 17
и 18 от Приложение 1, че цедираните вземания са
били надлежно посочени, така както е било договорено между страните по договора
за продажба за вземания .
От останалите писмени доказателства представени още с
исковата молба а именно: уведомително
писмо за извършено прехвърляне на вземания (цесия); изх. № УПЦ-П-ИАМ/2708676/4.4.2017
г./л.21/; уведомително писмо изх. № УПЦ-С-ИАМ/2708676/15.10.2019 г.за извършено прехвърляне на вземания
(цесия) / л.22/ известие за доставяне
/л.23/; товарителница и обратна
разписка към товарителница и на
самата товарителница / л. 24/ се установя твърдения от ищцовата страна факт, че до длъжника по делото са изпратени уведомления за
извършената цесия, които не са получени, с отбелязвания от страна на „* „ ЕАД
„преместен и на „*“ „отказва по телефон „.С оглед изложеното
по-горе, съдът намира, че действително, ищецът не
е установил и доказал надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия преди предявяването на иска.Обосновано
обаче, в конкретния случай, може да се приеме, че съобщаването на извършеното прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с връчването на препис от
исковата молба и приложенията към
нея, в т.ч. препис от самия цесионен договор и Приложение №1 към него, пълномощно за извършване на действия по уведомяване по чл.99,
ал.3 от ЗЗД на длъжниците, уведомителното писмо, с което
правата и законните интереси на длъжника са гарантирани. Получаването на уведомлението в
рамките на настоящото съдебно производство по предявен иск за прехвърленото
вземане следва да бъде съобразено с трайната
съдебна практика обекитвирана в : Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015
г. на ВКС, II т.о. ТК ; Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на
ВКС, II т.о. ТК; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о.,ТК; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. ТК и
Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о. ТК .Водим от
възприетото от касационната инстанция, при надлежно връчване на ответника,
чрез особения му представител, на уведомлението за цесията, като част
приложенията към исковата молба, настоящият състав приема, че
длъжникът-ответник по иска е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземанията,
на дата 05.02.2020 г. / л.49 –ти от
делото / .Отделно от горното следва да бъде подчертано, че в конкретния
случай,ответникът не противопоставил
възражения, че до предявяването на иска е погасил задължението си на стария
кредитор, поради което и липсата на предходно уведомяване се явява ирелевантен факт. От данните по дело се установява, че
преписът от исковата молба, ведно с приложенията към нея, са били връчени на
ответника на 05.02.2020год.(видно от
съобщението по чл.131 ГПК - л.56-ти от делото).
Следователно, на тази дата длъжникът е
получил изходящото от цедента (чрез надлежно
упълномощен представител) до него уведомление. Получаването на
уведомлението е факт, настъпил в хода на
процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане съгласно цитираната по-горе съдебна
практика следва да бъде възприето като надлежно уведомяване на отв.Н. на 05.02.2020 г. по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД . При изложените по-горе мотиви, съдът
приема, че процесната цесия има действие за длъжника
– ответник в исковото производство и тъй като ответникът не е навел релевативни възражения за извършено плащане на цедираното вземане, то ищцовото
дружество – цесионерът „А.З.С.Н.В.” ЕАД се явява носител на тези вземания, поради което и
от правна страна се налага извода,че ищцовата
страна е установила и доказала при условията на пълно и главно доказване
активната си и материално правна и процесуално правна легитимация.Доказано
е по несъмнен начин, че Заповедта по чл.410 ГПК е била връчена при условията на
чл. 47, ал.5 ГПК и че искът по чл.422 ГПК е предявен от ищцовото
дружество в преклузивния срок.Т.е. ищецът е установил
и доказал и основанието на иска си и правния интерес от предявяването .
Следва да
бъде даден отговор на основния въпрос, обусловен от вече направения извод за
надлежно уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД а именно: Налице
ли са ликвидни и изискуеми парични вземания, които да дължи ответникът по иска
към ищцовата страна,така както са посочени и по основание и по размер в
издадената Заповед по чл.410 ГПК в полза на дружеството – ищец, респ. и в
петитума на специалния положителен установителен иск
? За да бъде даден отговор на този въпрос, съдът съобразява договорените клаузи
между страните по договора от 20.12.2016 год., както и заключението на вещото
лице по допуснатата Съдебно - счетоводна
експертиза, което заключение кредитира напълно и като компетентно дадено и
като обективно.
Изрично е
установено в договора размера на сумата предоставена от заемодателя на заметеля. В конкретния случай заемодател и заемополучател са
постигнали договореност заемополучателят да върне цялата
заета сума по договора в размер 500 лева при договореностите визирани в самия
писмен договор.С оглед на това и като съобразява, че договорът за заем е двустранно подписан и обективира две насрещни, съвпадащи волеизявления за сключването
му съдът приема, че реалния договор за
заем е валиден, действителен и
съобразно вписаното в него отразява и изправността на дружеството заемодател.
Ето защо
следва да бъде отговорено на въпроса дали претендираните от ищцовата страна вземания за главница и
лихви, неустойки, такси са основателни и доказани, така както се твърди от
дружеството ищец, черпещо права от частния си праводател
– „И. А. М. „ АД.
За установяване
на размерите и основанията на всяка от предявените самостоятелни, обективно
кумулативно съединени специални положителни установителни
претенции по делото е проведена необходимата съдебно- счетоводна експертиза.
От
заключението по допусната и приобщена съдебно
– счетоводна експертиза , изготвено от в.л.Д.П.,
приобщено на л. 76- 78 по делото и
кредитирано напълно от съда и като обективно и компетентно дадено,макар и
оспорено от ответника,се извеждат следните
изводи:
На първо място следва да бъде отчетено, че в
раздел II–ри в
заключението на в.л.П. е вписало, че е изготвило заключението си на
база на всички проверени по делото книжа, справка от счетоводството на И. А. М.,
за която справка спор не може да има че е събрана чрез АСВ ЕАД / така е
отразено и в раздел втори от ССчЕ и потвърдено от
в.л. в разпита на същото пред съда/ .
На второ място, видно от
констативно съобразителната част на ССчЕ /л.76.77 от
делото/ вещото лице подробно се спира на
договореното между страните, отчита отразеното и в самия договор, че заемната
сума от 500 лева е била предадена в брой, съставя съгласно справките 1 – 3 в табличен вид дължимите суми по пера и
периоди и отразява пълната липса плащанията по договора, като цитира и самия
погасителен план по процесния договор.
На последно
място, въз основа на посочените и по –горе писмени данни,в заключителна част вещото лице обобщава отговорите на основните
въпроси по делото а именно : Заемната сума
по договора е била предоставена при подписване на договора на 20.12.2016
г. съгласно клаузата на чл.3 от
договора.Сумите по претендираните вземания да
главница, договорна лихва ,неустойка и законна лихва за забава обобщава в.л.П.,че
са дължими в общ размер 1 057,48
лева ,в това число по елементи : главница 500,00 лв., договорна лихва 59,92
лева, неустойка 353,40 лева, разходи за събиране на вземането 18,00 лева и обезщетение за забава 126, 16 лева . – общ размер на
задълженията 1 057,48 лева , при липса на регистрирани плащания за
погасяване на задълженията по договора.
При така
изложеното –по горе ВРС счита, че на база писмените доказателства и ССчЕ ,заключението по която кредитира като компетентно и
обективно дадено ,макар и без да са приложени доказателствата –справките
изискани чрез * ЕАД от И. А. М. АД за движението на средства за
погасяване на вземанията , се извеждат основните изводи за действителност на договора за заем и договора
за цесия, надлежно уведомяване в хода на процеса на длъжника –ответник за
цесията и размерите на главни и акцесорни вземания по
договора за заем и основанията на които се претендират.
Макар и по
делото ССчЕ да е установила точно размерите на главни
и акцесорни вземания, при релевираните
в отговора на искова възражения,а със последните законодателните промени в ГПК
,дори и без да са направени възражения, исковият съд следва да прецени
действителността на договорните клаузи на договора от 20.12.2016 г. на които ищецът се позовава .
Установено по делото според настоящият съдебен
състав е сключването на договор за заем от дата 20.12.2016 г. между „И. А. М.“ АД и ответника,
както и извършеното прехвърляне на вземания, вкл. по договора, от цедента- заемодателя към „А.З.С.Н.В.“ ООД, чийто
универсален правоприемник се явява заявителя и ищец по иска „А.З.С.Н.В. „ЕАД.
Както бе посочено и по-горе уведомяването на длъжника за извършената цесия на
задълженията по договора, а и уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД се установява с
представените договор, потвърждение и приложения към цесионния
рамков договор, уведомително писмо от кредитодателя,
като се счита че длъжникът и ответник по иска съобразно цитираната по-горе
практика е надлежно уведомен за цесията от датата на получаване на преписа на
искова молба. От заключението на
приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза на кредитирано напълно
от съда, се установява,че ответникът като заемополучател
е получил от заемодателя сумата от 500 лева в брой, която е
следвало да върне съгласно договора и погасителен план. Самия погасителен план
не е приложен към договора, но от заключението на вещото лице се установява,че заемополучателят не извършил нито едно плащане.
Според ВРС на
база писмените доказателства по делото се доказва по несъмнен начин наличието
на облигационно правоотношение между „И. А. М.“ АД и ответника Н., като този факт се установява по несъмнен начин
и от представения писмен договор за потребителски от 20.12.2016 по
силата на който частния праводател на ищеца e предоставил на ответника сума в общ размер от 500
лева – главница, която е следвало да бъде върната на 6 месечни вноски първата с
падеж 19.1.2017 г. а последната с падеж 18.6.2017 г. при посочен в чл.2,т. 2
размер на погасителна вноска в лева 93,32 лева, ведно с възнаградителна
лихва при фиксиран годишен процент от 40,00 % и годишен процент на разходите от
49,02 %. Представеният договор обективира и подписан от страните погасителен план с равни месечни анюитети, включващи части от
главница и текуща възнаградителни лихва, като
допълнително страните са се съгласили да се прилагат и общи условия, в които са
били уговорени последиците от пропускане на падежите и правото на предсрочна
изискуемост.Видно също така от представения
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год. и Приложението
№1 / 1.4.2017 Г.към него вземането на
кредитора към ответника е прехвърлено на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД .Позовавайки се на потребителския характер на кредитирането, исковият съд
дължи произнасяне относно съответствието на съдържанието на сделката със
специалния Закон за потребителския кредит, Настоящият състав на ВРС не споделя възраженията
на ответника че договорът за потребителски кредит страда от пороци, водещи до
неговата недействителност в цялост и противоречи изискванията на чл.11, ал.1,
на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано съдържанието
на договора за кредит обуславя извод, че е спазена писмената форма, шрифта на
текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския
кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място
на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните
по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с
погасителен план, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Не се установяват и други явно неравноправни клаузи, тъй като при фиксиран
лихвен процент не е налице едностранна промяна.Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в
заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване
на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка,
преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали
сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания
от законодателя максимален размер на ГПР.
Трайна е съдебната практика ,че преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР. В случая, определеният в договора размер
на ГПР от 49,02 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва
/50%/, а договореният лихвен процент е 40,00 % /л.6/ поради което и съдът
приема, че цената на кредитирането не е
свръх прекомерна. Въз основа на същите мотиви следва и извода че не е
налице някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на
потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на
кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно
имуществено положение. Същевременно, уговореното обезщетение за забавено
плащане се формира от законната лихва, което не надвишава лимита по чл. 33
ал.2 ЗПК.
Налага се извод, че договорът,
както и клаузите за договорна лихва и ГПР са действителни, поради което
ответникът дължи заплащане на главницата, възнаградителна
лихва, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва, за чиито
размери съдът съобразява заключението по ССЕ.
Различни са изводите на първоинстанционния съд
обаче за дължимост на претендираната
неустойка и за вземането за такса разходи.
По въпроса за неустойката ,ВРС счита че се налагат следните правни
изводи :Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Уговорената в чл.4 ал.1 и ал.2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, съдът намира за неравноправна
и недействителна както по арг. на чл.143, т.5
ЗЗП, така и по арг. на чл.26, ал.1 ЗЗД. Възраженията
на ответника, съдът намира за основателни, поради което и изводите по същество на
настоящия състав са точно в този смисъл.Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им
на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството,
но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода
на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши
преценка за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички
събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе
към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС,
предмет по направеното възражение на ответника. Доколкото в случая размерът на неустойката от 353,40 лева е почти
еквивалентен на заетата сума от 500 лева, тя се явява прекомерна и противоречи
на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият
в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49,02 %,
нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4,ал.2 от договора. Включена по този начин в погасителните
вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го
обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата
по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение
за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или
банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката
по чл.4 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата
му, бе следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40,00%. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
клаузата на чл.4 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в
договора проценти на ГПР – 49,02 и посоченият общ размер на плащанията от 559,92 лева. Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се
включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР.
Съгласно &1 от ДР
на ЗПКр „общ разход по кредита за
потребителя„ са всички разходи по
кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка
в договора при неизпълнение, сумата по
чл.4 представлява предварително отчетена в падежните
вноски, сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да е
разяснена нему. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.2 от договора и в чл.1 .В тях изрично е предвидено,
че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 559,92 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл.4,ал.2 от договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че
посочената в договора в чл.2,т.7
обща сума за плащане от 559,92 лева
е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер
на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.4 от договора противоречи на добрите нрави и добрите
търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143,
т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради
което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод
съдът прави преценка за естеството на договора за заем/потребителски с по-слаба
и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните
лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението; съдът преценява и липсата на
плащане по договора .
Длъжникът,видно от ССчЕ не
е извършил никакви плащания, поради което са му начислени договорни лихви,лихви за забава,неустойка и такси за събиране на вземането
към главното непогасено задължение.
Съгласно чл.10а ЗПК, действащ към датата на
подписване на 
процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал.3 кредиторът не
може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл.21 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора,
по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4 ЗПК, е нищожна.В случая, и от договора, Тарифата към договора и заключението на
счетоводната експертиза се установява, че на потребителя и ответник наред с главница, лихви за забава,
договорна лихва са начислени и неустойка и такса разходи.Видно от самата
Тарифата за таксите на И. А. М. / приложена
към договора но неподписана от потребителя общия размер на начислените разходи
не може да надвишава сумата от 45 лева като за
събиране на вземането при забава в плащането на вноска повече от 30 дни е
посочена такса от 9 лева .Съдът
намира, че отговорността за разноски, въведена в договора, представлява по
същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи
задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на
вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21,
ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
С оглед изложеното съдът приема разпоредбите на договора визирани по-горе и
за неустойка и за такси разходи за събиране на вземането за нищожни и като
такива същите не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
При
установената нищожност на клаузите от договора за неустойка и разноски
по начина, по който са изчислени, същите не се дължат, поради което
претенцията за установяване дължимостта им се явява
неоснователна и и недоказана.
При тези мотиви ВРС намира исковата претенция за
основателна и доказана за следните вземания : 500,00 лв. главница, 59,92
лв. договорна лихва,126,16 лева
обезщетение за забава ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда ,поради което в тези части ОСИ подлежат
на уважаване .Като неоснователни и недоказани исковете за сумата от 353,40 лева
неустойка и 18,00 лева такса разходи следва да бъдат отхвърлени. При
пресмятане, направено от исковия съд уважената част на исковете (сбора от 500+59,92 +126,16 )възлиза на 686,08
лв. а отхвърлената (сбора от
353,40 лв. +18,00) възлиза на 371,40 лева .Или уважената част на
исковете в процентно съотношение е 0,65 %.Този процент следва да бъде съобразен
при определяне на размера на разноските .
При
произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по
сторените разноски както за исковото, така и за заповедното производство съгл.
т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от л. 71 –ви делото, в Списъка по чл.80 ГПК ищцовото дружество желае присъждане на разноските както
следва :
25,00лева
- държавна такса в заповедното производство
50,00
лева юрисконсултско възнаграждение
в заповедното производство;
225,00 лева държавна такса за исковото производство;
350 лева юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство .
304,02
лв. депозит за особен представител в
исковото производство ;
150,00 лева депозит за вещо лице по ССчЕ и
Така представения списък по чл. 80 ГПК е оспорен от ответника, поради което и съдът дължи произнасяне по ненаправено възражение по
чл. 78, ал.5 ГПК .
Сборът от разноските, претендирани
от ищцовата страна, сторени в заповедното
производство възлиза на общо 75,00 лева.Този размер на разноски е доказан и по
основание и по размер, определен и от заповедния съд,като юрисконсултското
възнаграждение не може да бъде прието за прекомерно.При този изход на спора
0,65 % от разноските сторени от заявителя следва да се присъдят в негова полза
като размера йм е равен на 48,75 лева.
В
исковото производство ищецът е сторил реални разходи от 225,00 лева за държавна такса; 304,02 лв. депозит за особен представител и 150,00 лева депозит за вещо
лице по ССчЕ = 679,02 лева.Претендира се обаче юрисконсултско възнаграждение от 350 лева- възнаграждение което не
попада в границите от 100 до 300 лева съгласно приложимата към чл. 78, ал.8 ГПК
Наредба. За да бъде справедливо по размер възнаграждението на процесуалния
представител на ищцовата страна и съответно на платения депозит 304,02 лв. за
особен представител на ответника, ВРС счита,че юрисконсултско възнаграждение от
300 лева е напълно справедливо и адекватно на предприетата процесуална защита
.Ето защо и определя размер на юрисконсултско възнаграждение от 300 лева.По
този начин сбора от разноските сторени от ищцовата страна стават равни на
679,02 лв.+300,00 лв.= 979,02 лева.С оглед изхода на спора в полза на ищеца на осн.чл.78, ал.1 и ал. 8 ГПК ВРС присъжда 0,65 % от 979,02
лева или точно сумата от 636,36 лева
– разноски в исковото производство.
Разноски по реда на чл. 78, ал.3 ГПК ВРС не присъжда,
т.к. няма заявено искане.И на последно място ВРС намира,че предварително
определения депозит за особеното процесуално представителство на ответника в
размер на 304,02 лева,внесен от ищеца с преводно нареждане от дата22.01.2020
г./ л.44-ти/.следва да бъде изплатен по надлежния ред на адв.Г.-П.
. Настоящият съдебен състав намира,че следва да опреди изплащането на депозита
от сметката на РС Варна чрез издаване на РКО в полза на особения представител
на ответника за внесения депозит.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните- ищцовата
страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *
представлявано от Изпълнителни директори Н. Т. С.и М. Д. Д.– чрез пълномощника
– юрисконсулт Ц. П.и ответника Н.С.Н., ЕГН **********,***, че в полза на ищцовата страна „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *против ответника Н.С.Н., ЕГН ********** СЪЩЕСТВУВАТ ПАРИЧНИТЕ ВЗЕМАНИЯ
за които е била издадена Заповед № 6314/16.08.2019 г.за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 12 171/2019 г. по описа на РС Варна Х –ти състав
а именно :
СУМАТА от 500,00 лв. (петстотин лева) - представляващи главница по договор за паричен заем;
СУМАТА от 59,92 лв. (петдесет и девет лева
и 92 стотинки) представляващи договорна лихва за периода от 19.01.2017 г. до 18.06.2017 г. (падеж на последна погасителна вноска);
СУМАТА от 126,16 лв. (сто двадесет и шест
лева и 16 стотинки) представляващи обезщетение за забава за периода от 20.01.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда,
ВЕДНО със законната лихва за забава върху главницата от
датата на входиране на заявлението в съда – 31.07.2019
г., до окончателното изплащане на задължението - представляващи дължими от Н.
С.Н. ЕГН ********** парични вземания по договор за паричен заем № 2708676 от
20.12.2016 г., сключен с „И. А. М.” АД, вземането по който е прехвърлено в
полза н.А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *съгласно
Приложение 1 от 01.04.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,
КАТО
ОТХВЪРЛЯ обективно,кумулативно съединените специални положителни установителни искове в останалите неоснователни и
недоказани части за СУМАТА от 18,00 лв.
/осемнадесет лева/
представляващи такса разходи за събиране на просрочени вземания и за
СУМАТА 353,40 лв. /триста петдесет и три лева и 40 стотинки/ представляващи
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 19.01.2017 г. до 18.06.2017 г. (падеж на последна погасителна
вноска),на основание чл.422,ал.1,
вр. чл. 415 ,ал. ГПК вр.чл.86,ал.1 ЗЗД .
ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес
на управление:***, * представлявано от Изпълнителни директори Н. Т. С.и М. Д. Д.СУМАТА от ОБЩО 48,75 лева (четиридесет и осем лева и
седемдесет и пет стотинки ) съдебно-деловодни разноски сторени от ищцовата страна в хода на заповедното производство, инициирало настоящото исково производство, а именно частно гр.дело №12 171 /2019г. по описа
на ВРС, X-ти състав, съобразно уважената част на исковете
и на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес
на управление:***, * представлявано от Изпълнителни директори Н. Т. С.и М. Д. Д.СУМАТА от 636,36 лева (шестстотин тридесет и шест лева и тридесет и шест стотинки) сторените от ищцовата страна съдебно-деловодни разноски
пред настоящата инстанция,в исковото
производство, съобразно уважената част на исковете,на основание чл. 78, ал.1 и
ал. 8 ГПК .
РАЗПОРЕЖДА издаване
на РКО в полза на адвокат С.Г. –П. от
ВАК за СУМАТА от 304,02 лева(триста и
четири лева и две стотинки) – внесен от ищцовата страна по банкова сметка ***дставителство на ответника на осн. чл.47,ал.6 ГПК .
Разпореждането не подлежи на обжалване.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд с Въззивна жалба в
ДВУСЕДМИЧЕН СРОК, считано от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните чрез
процесуалните им представители.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: