№ 1195
гр. Благоевград, 16.12.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети декември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Съдия:СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200501345 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 28396/26.11.2025 г., подадена от
К. Ц. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес в с.Церово, община Благоевград,
ул.„Изгрев“ № 3, чрез адвокат Н. Л., със съдебен адрес гр.**, насочена срещу
Решение № 814/21.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 3135/2024 г. по описа на
Районен съд — Благоевград, с което е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на
Община Благоевград, ЕИК *********, с адрес гр.Благоевград, пл.„Г.
Измирлиев - Македончето“ 1, представлявана от кмета М.Б., че К. Ц. Х., ЕГН
**********, е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот
с идентификатор № 78464.501.192, находящ се в Област Благоевград, общ.
Благоевград, с.Церово с площ от 683 кв.м., трайно предназначение на
територията: „урбанизирана“, начин на трайно ползване: „незастроен имот за
жилищни нужди“, с номер по предходен план: 65, квартал: 6, парцел: II, при
граници (съседи): имоти с идентификатори 78464.501.191, 78464.501.195,
78464.501.193, 78464.501.311.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Благоевград е е
неправилно, поради необоснованост и неправилност на формираните изводи
на съда, както и постановено при съществени нроцесуаши нарушения.
Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че процесният
1
имот е станал общинска собственост на Община Благоевград на основание на
разпоредбата на § 42 от ЗИД на ЗОС. Според въззивника, ответникът не е
доказал наличие на някоя от посочените хипотези в чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС.
Аргументира се становище, че в хода на делото не е доказано, че
процесният имот е бил отреден за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизането в сила на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС
подробни градоустройствени планове, респ. не може да се приеме, че община
Благоевград е придобила собствеността на имот на това основание.
Обръща се внимание, че въззивникът е оспорил и посочения в АОС от
2024 г. предходно съставен Акт за държавна собственост № 30/05.01.1986 г.
като нищожен, поради съставянето му в нарушение па разпоредбата на чл. 79,
ал. 1 от Наредбата за държавните имоти (НДИ), в редакцията към 1986 г.
Прави се оплакване, че това възражение не е обсъдено от районния съд, с
което е допуснато нарушение на чл.12 ГПК. В тази насока във въззивната
жалба са развити подробни съображения за реда за съставяне на акт за
държавна собственост по Наредбата за държавните имоти. В конкретния
случай, се сочи, че няма данни актът да е одобрен при условията на чл.79, ал.1
НДИ, тъй като същият не съдържа подпис и печат на одобряващия орган. С
оглед на това се прави извод, че спорният акт за държавна собственост не
притежава белезите на официален свидетелстващ документ по смисъла па
чл.179, ал.1 ГПК, тъй като поради липсата на подписи на съответните
длъжностни лица не може да се установи по безспорен начин, че документът е
издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и
ред. При това се обръща внимание, че констативните нотариални актове,
както и актовете за държавна собственост не се ползват с материална
доказателствена сила относно констатациите в тях, както за придобивното
основание, така и за принадлежността на правото на собственост, тъй като
такава е присъща на официалните свидетелстващи документ за
обстоятелствата отразени в него. Порокът на акта за държавна собственост от
1986 г. се определя като водещ до нищожност.
На самостоятелно акта за държавна собственост се оспорва и поради
факта, че в него не е посочено на какво основание държавата актува имота
като държавен, а само разпоредбата на чл.77 от НДИ, като се подчертава, че
2
към датата на издаване на АДС № 90/06.05.1985 г. е било отменено ПМС № 1
от 07.01.1981 г., вписано като основание за придобиване на спорния имот от
държавата.
Според въззивника, в хода на първоинстанционното съдебно
производство, Община Благоевград не е доказала , че процесният имот е
внасян в АПК „Димитър Благоев“, на който факт се позовава. Аргументи в
тази насока, въззивникът черпи и от заключението по съдебно-техническата
експертиза.
Въззивникът оспорва като неправилен и решаващият извод на съда, че
той, респективно неговия наследодател не са владели целия имот, а само част
от съшия, при което е прието предявения иск за неоснователен. Твърди се
противоречие в мотивите на обжалваното решение по отношение на този
факт. Заключението на вещото лице в тази насока също се оспорва, доколкото
то въз основа на 1 посещение на имота, приема, че само ¾ от него се владеят
от въззивника.
Според въззивника, той е установил в условията на пълно и главно
доказване, че елементите на този фактическия състав на придобивната
давност са се осъществили по отношение на целият имот.
В тази насока във въззивната жалба са въведени възражения и по
отношение решаващия извод на районния съд, че ищецът е владял само част
от процесния имот, поради което е налице законова забрана за придобиване по
давност на реална част от парцел, позовавайки се на чл.200, ал.1 ЗУТ.
Въззивникът навежда доводи, че възражението на ответника за приложение на
чл.200 ЗУТ е приклудирано, тъй като е направено след приключване на
съдебното дирене по този начин той е лишен от процесуалната възможност да
прави от своя страна възражения срещу него и да ангажира доказателства, с
които да го обори. В този смисъл се твъди нарушение от страна на
първоинстанционния съд на чл.9 ГПК и чл.147 ГПК, като е приел за
основателно възражение, направено след приключване на съдебното дирене.
По същество въззивникът излага съображения, че в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл.17 от ЗУТ, доколкото процесният имот
се владее като един общ с поземлен имот ПИ 78464.501.195, в който е
разположена семейната къща на Х..
3
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени
решението на РС-Благоевград и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявения от въззивника положителен установителен иск за
собственост на процесния имот и да присъди направените от него разноски
пред двете съдебни инстанции.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната
страна.
В отговора на Община Благоевград се изразява становище, че
първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано,
поради което се иска същото да бъде изцяло потвърдено. Като неоснователна
и немотивирана въззиваемият определя въззивната жалба, при което се иска тя
да бъде оставена без уважение. Според ответника, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните доказателства, както поотделно, така и в тяхната
съвкупност, изяснил е фактическата обстановка и е формирал своето
вътрешно убеждение, съобразно изградените правила.
Въззивникът се позовава на съставен Акт за държавна собственост
№30/05.01.1986 г. на Общински народен съвет - гр. Благоевград, който е
изготвен на основание ПМС № 1/1981 г. и чл.77 от Наредбата за държавни
имоти. Обръща се внимание, че в него е посочено, че процесният имот
представлява незастроен жилищен парцел № II, кв.6, е площ от 600 кв.м., при
съседи: парцели I и III по регулационния план на с.Церово. Според
въззиваемия, целият имот е представлявал държавна собственост, предоставен
за оперативно управление на ОИС гр.Благоевград, като в акта, в графа „бивш
собственик“ е посочен АПК „Д. Благоев", което означава, че имотът е бил час
г от АПК.
Отделно от това се сочи, че в справката към актовата книга, за
собственик на процесния имот е записано „държавно“, а като държавна
собственост са записани и останалите съседни на процесния парцели,
образувани от имот с пл.№ 65, с изключение на УПИ I, който е записан като
частна собственост. Отбелязва се, че за останалите държавни парцели,
образувани от имот пл.№ 65, кв.6 също са съставени актове за държавна
собственост, като тези парцели също са застроени въз основа на отстъпено
право на строеж за жилища, а от всички държавни парцели, образувани от
имот с пл. № 65, кв.6 на с. Церово, единствено процесният парцел № II е
4
останал незастроен.
В отговора на жалбата се сочи, че със Заповед № 100/19.10.1982 г. на
Председателя на Общински народен съвет - Благоевград, на основание чл.15
от Закона за собствеността, чл.130 от ЗТСУ и чл.103 от Наредбата за
държавните имоти, е наредено да се отстъпи право на строеж върху държавна
земя на Ц.М. Х. в парцел VII, кв. 6 по плана на с.Церово за строеж на жилище,
като правото на строеж е отстъпено безвъзмездно на основание МП № 1, като
лицето е заплатило само определените такси и режийни разноски.
От посочените съседи в съставения нотариален акт № 77, том II, дело №
383/1982 г. за дарение на парцел I, пл. № 65 в кв.6 по плана на с.Церово,
въззиваемият черпи аргументи в полза, че процесния имот, както и парцел VII
и др. парцели, образувани от имот с пл. № 65 в кв.6, които са непосредствени
съседи на дарения парцел I, са място на АПК. Според въззиваемия, поради
предназначението на имотите за жилищно застрояване, според
предвижданията на КЗРП от 1982 г. на с.Церово, с който е извършена
първичната регулация, имотите са придобили статут на дворно място и са
станали държавна собственост.
В този смисъл се твърди, че в конкретния случай са налице достатъчно
писмени доказателства, въз основа на които се установява, че се касае за имот,
който е бил част от АПК и който по силата на Разпореждане № 404/28.10.1968
г., изм. с ПМС № 1/07.01.1981 г. е предаден на ОбНС, което е отразено и в акта
за държавна собственост, а след 01.06.1996 г., с влизане в сила на Закона за
държавната собственост, на основание чл.2, ал.3 имотът е придобил статут на
частна държавна собственост. Обяснява се, че за територията, в която попада
процесния имот, действащ към момента на влизане в сила на § 42 от ПРЗ към
ЗИД на ЗОС /05.11.1999 г./, е планът от 1982 г., поради което, е оглед
предназначението на имота за жилищно строителство, са изпълнени
изискванията на цитираната норма и е настъпила предвидената в закона
трансформация на собствеността от държавна в общинска и имотът е
преминал в патримониума на Община Благоевград.
В допълнение, с оглед заявеното в условията на евентуалност
придобивно основание от Община Благоевград, а именно по чл.2, ал.1, т.7 от
ЗОС във връзка с чл.19, ал.1 и чл. 25, ал.1 от ЗСПЗЗ, се поддържа, че за
процесния имот с идентификатор 78464.501.192 по КККР на с.Церово, който е
част от имот пл.№ 65, кв.6 по предходния кадастрален план на с.Церово, е
установено, че няма възстановяване на собственост.
Отделно се аргументира становище, че преди процедиране и одобряване
на първоначалния КП и ЗРП на с.Церово, имотът е бил със статут на
5
земеделска земя, която е включена в АПК, а след одобрението на ЗРП на
с.Церово, имотът е включен в границите на населеното място като
урбанизирана територия и е загубил земеделския си характер. Поради това,
той е предоставен за управление от АПК на ОбНС. Обяснява се, че доколкото
имотът е със статут на земеделска земя преди кооперирането, същият попада в
обхвата на ЗСПЗЗ, като в случая като незастроен имот, той е подлежал на
възстановяване в хипотезата на чл.10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, но не е възстановен, тъй
като не е заявен от бившите собственици. С оглед на това се поддържа
приложение в случая на чл.25. ал.1 ЗСПЗЗ и чл.19 ЗСПЗЗ.
Въззиваемият оспорва направените във върззивната жалба възражения
срещу действителността на акта за държавна собственост от 1986 г., като сочи,
че поради правната природа на този акт, той не се подчинява на общите
правила за недействителност по ЗЗД и АПК и не може да бъде обявен за
нищожен.
По отношение на факта на осъществяваното през годините владение
върху имотите, въззиваемият се позовава на свидетелски показания, в които не
се съдържат данни въззивникът и неговият праводател да са упражнявали
фактическа власт по отношение на целия имот в границите по регулация и
КККР, който факт трудно би могъл да бъде възприет от свидетелите. С оглед
на това, въззиваемият се позована на заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, което не е оспорено от въззивника.
В отговора на въззивната жалба са развити и подробни съображения за
приложението в случая на забраната да се придобива по давност на реална
част от парцел. Според въззиваемия, реална част от имот, която не отговаря на
изискванията на чл.19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен чрез
придобиване на правото на собственост, чрез правна сделка или но давност по
реда на чл.17 ЗУТ само, ако и двата имота не са урегулирани, какъвто не е
настоящия случай.
Отделно от това се заявява, че в случая не е налице и субективния
елемент на владението, тъй като бащата на ищеца Ц.М. Х. през 1982 г. е
получил фактическа власт върху съседния на процесния парцел VII-65, кв.6
по плана на с.Церово, след постигнато съгласие със собственика - държавата,
чрез ОбНС, въз основа на отстъпено в негова полза право на строеж за
жилищна сграда върху държавна земя - суперфиция. При това се прави извод,
че фактическата власт върху имота е основана на признание правата на
собственика, поради което е налице държане, а не владение на имота. Това
твърдение се обосновава с това, че бащата на въззивника е имал ясна
субективна представа, че е собственик на жилищната сграда/къща и гараж и
държател на държавния/общински имот, върху който същите са построени, в
резултат на отстъпено право на строеж, като това се отнася и за въззивника,
6
придобил собствеността върху сградите чрез покупко-продажба от своите
родители. Въззиваемият се позовава в тази насока на твърденията, че двата
съседни имота се ползват като един голям имот от момента на построяването
на сградата, при което следва че упражняваната фактическа власт е с едно и
също намерение по отношение и на двата имота, а именно държане със
съзнанието, че имотите са общински и бащата на въззивника не е собственик -
титуляр на вещното право. Обръща се внимание, че констатираната от вещото
лице ограда, обхваща имотът с къщата и само част от претендирания процесен
имот, което сочи, че бащата на въззивника е смятал това оградено
пространство като граници на предоставения му за строителство на къща
държавен/общински имот.
Според въззиваемия, липса на субективния елемент на владението се
установява от Акт за узаконяване № 470/20.11.2014 г., с който е узаконен
построения от Ц.М. Х. гараж в посочения имот и последния е заплатил
дължимата такка, както и от подадените данъчна декларация по чл.14 от
ЗМДТ с вх. № ДК14- 1623/02.05.2017 г. и данъчна декларация по чл.14 от
ЗМДТ с вх.№ ДК14-2860/19.07.2017 г.
При липсата на изложени твърдения и представени доказателства, че
праводателя на въззивника е извършил спрямо собственика такива действия,
които по ясен и недвусмислен начин да говорят за промяната в субективното
му отношение към процесния имот, се иска да се приеме, че до смъртта си
същият е бил не владелец, а държател на процесния имот, поради което и
чл.82 от ЗС не намира приложение.
С оглед на това се иска първоинстанционното решение да бъде изцяло
пътвърдено, а на община Благоевград да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
И двете страни в производството не правят доказателствени искания.
Съдът, като съобрази, че въззивната жалба е подадена в срок от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, както и че
същата отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261 от ГПК,
намира, че на основание чл.267, ал.1 от ГПК следва да насрочи делото в
открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Водим от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
НАСРОЧВА в.гр.д.№ 1345 по описа за 2025 г. в открито съдебно
заседание за 20.01.2026 г. от 10:45 ч., за която дата и час да се уведомят
страните.
7
РАЗПОРЕЖДАНЕТО е окончателно.
Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________
8