№ 3329
гр. Варна, 25.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Г.а
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20253110103949 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от И. П. И. срещу
„К.“ ЕООД, съединени в условията на евентуалност искове, както следва: иск
за прогласяване нищожността на Договора за потребителски кредит №
1125110, сключен между страните на 08.08.2024 г., поради противоречието със
закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от
ЗПК, съединен в условията на евентуалност с иск за прогласяване
нищожността на неустоечната клауза по чл. 18 от договора, поради
противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът излага, че на 08.08.2024 г. е сключил
договор за потребителски кредит с ответника за сумата от 2000 лева, при ГПР
от 62,93 % и ГЛП от 50 %. Сочи, че в чл. 6 от Договора заемателят се е
задължил да предостави на кредитора обезпечение, а в чл. 18 от същия, че
дължи неустойка от 2524.82 лева, при непредоставянето му. Излага доводи, че
съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК договорът е недействителен и заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и останалите лихви и разходи. Счита, че
липсва ясно определена методика за формиране на ГПР по кредита, като от
1
съдържанието му не може да се направи извод кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран посоченият ГПР от 62.93 %. Счита, че всяка
клауза, в договора за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която
определя обезпечение за кредита по-голямо от това по чл. 32, ал. 4 от ЗПК е
нищожна, на основание чл. 21, ал. 2 от ЗПК. Намира, че клаузата за неустойка
по чл. 18 от договора е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Счита, че същата увеличава размера на дълга, затруднява доброволното му
погасяване и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Излага доводи,
че неустоечната клауза излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, съобразно преценката към момента на
сключването на договора. Позовава се на разпоредбата на чл. 19 от ЗПК,
според която уговарянето на неустойка, която не е за неизпълнение на
основното задължение, заобикаля ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК при
определянето на ГПР. Излага подробни доводи за добрите нрави, както и за
последиците от нарушаването им. Моли за уважаване на главния иск, респ.
евентуалния такъв по повод прогласяване на нищожността на неустоечната
клауза. Претедира разноски, както и заплащането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника „К.“ ЕООД, в който се оспорват наведените от ищеца доводи за
недействителност на клаузи от сключения между страните договор за
потребителски кредит. Сочи, че недействителността на отделни клаузи не
влече нищожност на целия договор. Излага доводи, че клаузата за неустойка
не заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като по отношение на ГПР
счита, че са спазени изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Сочи, че
приложимата лихва за кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен
и разбираем език. Оспорва твърденията, че фиксираният лихвен процент по
договора надвишава три пъти размера на законната лихва. Сочи, че към
момента на сключване на договора максималният размер на ГПР е в размер на
67,65 %. Излага доводи за действителност на оспорената неустоечна клауза,
доколкото кредитополучателят е разполагал с право на отказ по реда на чл. 29
от ЗПК. Сочи, че неустойката е с определен начален и краен момент и е била с
фиксирани параметри за срока на договора. Намира, че не е налице твърдяната
неяснота у потребителя относно задължението му към търговеца, последиците
от сключването на договора, респ. нарушение на разпоредбата на чл. 143 от
2
ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Сочи, че потребителят в периода 2022 г. – 2024 г. е
сключил три договора, които съдържат неустойка поради непредоставяне на
обезпечение, откъдето извежда доводи за наличието на трайни отношения
между страните. Счита, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност у страна на кредитора. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
В о. с. з. от 11.09.2025 г. страните, редовно призовани, не се явяват не се
представляват.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по повод на клаузата по чл.
18 от договора, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на
пълно и главно доказване, че между него и ответника е сключен договор за
потребителски кредит, който е подписан в разрез с императивните правила за
поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП, евентуално, че клаузата
по чл. 18 от договора, свързана с предоставянето на обезпечение противоречи
на добрите нрави. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези
факти, че ответникът „К.“ ЕООД е предоставил на потребителя изискуемата
преддоговорна информация при сключването на договора за кредит при
индивидуално уговорени условия; че общият размер на кредита, ГПР и ГЛП
са ясно посочени; че са посочени условията за издължаване на кредита от
потребителя, както и че е налице действителна неустоечна клауза.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между „К.“ ЕООД и ищеца е
сключен договор за потребителски кредит от 08.08.2024 г., по силата на който
в полза на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лв.
Относно главния положителен установителен иск за нищожност на
договора за потребителски кредит, съдът намира следното:
По възражението за нищожност по арг. от чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1 ЗПК
настоящият съдебен състав съобрази, че от съдържанието на ангажирания
3
договор се констатира още, че уговореният между страните годишен лихвен
процент възлиза на 50 %, а ГПР – 62.93%. Така общата сума за връщане по
заема е равна на 2689,26 лева, формирана от заетата сума и договорната лихва.
Срокът за погасяване на заема е 12 месеца, като месечните вноски са посочени
в погасителния план – неразделна част от договора. В чл. 18 от договора,
страните са уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени с
поръчител или банкова гаранция, което обезпечение следва да бъде осигурено
от кредитополучателя в срок от 2 дни от сключването на договора. При
неизпълнение на задължението се дължи неустойка в размер на 2524.82 лева.
В погасителния план е посочено, че размерът на месечната фиксирана
вноска възлиза на 429 лева за първия месец и по 435 лева за следващите 11
месеца. Същата включва освен заетата сума, договорната лихва, както и
вземането за неустойка, като се получава обща дължимата сума по кредит
съобразно погасителния план от 5214.08 лева.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки клаузите на договора за
кредит, намира, че същият представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение
намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и
уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката
за платежоспособността на длъжника предхожда сключването на договора.
Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който
по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия
за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след
анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или
да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/.
В случая, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за
сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като
платежоспособен и му е предоставил кредита. Последващото поставяне на
изискване за даване на обезпечение представлява неоправдано прехвърля на
риска от лошата преценка на кредитора в тежест на длъжника. Също така,
поставените изисквания към поръчителя са многобройни, като за част от тях
кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални запитвания от
4
различни държавни институции. Отделно от това, изследването дали
поръчителят не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора, се
намира в противоречие с изискванията на добросъвестността доколкото
последният служебно разполага с тази информация. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на краткия срок
за изпълнението, налага извода, че единствената цел на клаузата е
посредством множеството неизпълними изисквания - да създаде предпоставка
за начисляването на неустойката. С оглед на горното, поради тези особености
на естеството на задължението, което обезпечава, следва да се приеме, че
неустойката за предоставяне на допълнително обезпечение накърнява добрите
нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД /така
т. 3 на ТР № 1 № 1/2009 г.,ОСТК на ВКС/.
В продължение на горното, начина на уговарянето на неустойката, съдът
намира, че тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции
– да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е
още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите
нрави. В случая, липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като
такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното
задължение на длъжника да върне заетата сума /съгласно чл. 18, ал. 5 от
договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение,
неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна
погасителна вноска по кредита/. Затова и следва да се приеме, че липсва и
обезщетителната функция на неустойката, доколкото не гарантира
възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника.
Същата има единствено санкционен елемент, доколкото не е обвързана с
вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение. Този извод следва от обстоятелството, че след изтичане на срока
за предоставянето на допълнителното обезпечение, кредиторът не би могъл да
търпи вреди, доколкото не би натъпил падежът дори на първата вноска по
кредита. В случая, доколкото неустойката е предвидена за заплащане, без да
се намира в отношение с изпълнението или неизпълнението на главното
задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, то следва да се
приеме, че същата представлява добавка към възнаградителната лихва, респ. е
част от чистата печалбата на кредитодателя.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
5
че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. По този
начин кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Затова и следва да се
приеме, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при
непредставено обезпечение. С оглед на горното, основателно се явява
наведеното в исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11,
т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговорената неустойка, която според погасителния план възлиза на
2524.82 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния
процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4
от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер
– пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължението, с
неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият
разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 62.93% и възлиза на около 187,93
%. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия
размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че размерът на
неустойката /2524.82 лева/ надхвърля този на отпуснатия кредит /2000 лева/.
Не следва да бъдат кредитирани доводите на ответника, че неустойката не
следва да се включва в ГПР, доколкото същата по своята правна същност
представлява разход във връзка със сключения между страните договор за
кредит. Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната
норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за процесното договорно
правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби
от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
6
между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният
главен установителен иск се явява основателен, като процесният договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречието му с императивна
правна норма, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД /така решение по в.гр.д. № 2564/2021 г. по описа на
Окръжен съд – град Варна/.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на
договора по чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД по повод на неустоечната клауза,
доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането му /в
този смисъл решение № 198/10.08.2015г., постановено по гр.д. № 5252/2014 г.
на ВКС/.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и
представените доказателства, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените
в настоящото производство разноски – 208.80 лева – държавна такса. В полза
на адв. Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален
размер от 822 лева за оказана безплатна правна защита на ищеца, определено
съобразно липсата на висока правната и фактическа сложност на спора, на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба за възнагражденията за адвокатска
работа.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че не следва да се съобразяват възраженията на ответника за служебна
проверка наличието на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ в
полза на ищеца като материално затруднено лице.
Съгласно трайната съдебна практика на касационната инстанция
договарянето на безплатна правна помощ не подлежи на контрол от страна на
съда, който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение /така
определение № 731/09.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5256/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.
о., определение от 02.10.2015 г. по ч. гр. д. № 2340/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.
определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение
№ 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от
09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 7.12.2022
7
г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2370/2022 г. и др. Взаимно формираната между
доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА е достатъчна за доказване на материалната затрудненост,
като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на
преценката на самия адвокат.
Водим от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между И. П. И.,
ЕГН: **********, с адрес: ********* и „К.“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: *********, че договорът за потребителски
кредит № 1125110 от 08.08.2024 г., сключен между страните, е нищожен
поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати на И. П. И., ЕГН: **********, с адрес:
********* сумата от 208,80 лева /двеста и осем лева и осемдесет стотинки/,
представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати адв.Л. К. Б. от САК, с адрес: **********
сумата от 822 лева /осемстотин двадесет и два лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие
на И. И. в настоящото производство, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд-Варна в двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8