Решение по адм. дело №494/2025 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във връзка със Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на И. К. Г. с [ЕГН] и адрес [населено място], [улица]/Б/21, чрез адвокат С. Д. – АК П**** против Заповед № 1158з-7/26.08.2025 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П*****, с която на жалбоподателя е отказано издаване на българско свидетелство за управление на моторно превозно средство /СУМПС/.

В жалбата се развиват съображения за неправилност и незаконосъобразност на оспорения акт. Претендира се отмяна на същият и връщане на преписката на административния орган със задължителни указания по прилагането на закона, а именно издаване на българско СУМПС.

В проведеното съдебно заседание, жалбоподателят редовно призован не се явява, представлява се от адвокат В. К. – АК Перник преупълномощена от адвокат С. Д., която поддържа жалбата и моли съда да постанови съдебен акт, с който същата да бъде уважена, респективно оспорената заповед да бъде отменена, а преписката да бъде върнатата на административния орган за продължаване на производството по издаване на искания документ.

Ответникът по касационната жалба – Началник на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - П****, редовно призован не се явява, представлява се от главен юрисконсулт З. В., която оспорва основателността на жалбата и моли съда да постанови съдебно решение, с което същата да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения подробно изложени в съдебно заседание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Административен съд - П*****, в настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и прецени приетите по делото писмени доказателства приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е образувано по заявление с вх. № 3888/08.08.2025 г. подадено от И. К. Г. с искане за издаване на СУМПС. Представена е Декларация по образец Приложение № 1 към чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. на МВР, с дата 08.08.2025 г., в която Г. посочва, че във вр. с чл. 157, ал. 5 и 7 от ЗДвП е установил обичайното си пребиваване в Република България по смисъла на § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, както и че не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава членка на Европейския съюз. Приложени са и Удостоверение за здравословното състояние на водач/кандидат за придобиване на правоспособност за управление на МПС, както и Карта за оценка на физическата годност на водач/кандидат за придобиване на свидетелство/правоспособност за управление на МПС.

По подаденото Заявление за издаване на СУМПС, от системен оператор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П***** е изготвена Докладна записка с № УРИ 1158р-7668/12.08.2025 г. до началника на сектор „ПП“ при ОДМВР – П*****, в която е посочено, че във връзка с установяване на обичайното пребиваване на И. Г., след извършена справка в „АИС – Български документи за самоличност“ се установява, че лицето има настоящ адрес в Г***** – актуални данни от 10.03.2010 г. До началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П****** е изготвена и последваща Докладна записка с № УРИ 1158р-7983/20.08.2025 г., в която е обективирано съдържанието от първата докладна записка и е допълнено обстоятелството, че след извършена проверка на адреса на лицето се установява по данни на съседка на жалбоподателя, че последният живее в Г****, а в Б***** се връща само когато има повод, като последния такъв е бил свързан с изнасяне на една година на починалата му майка, данни които се потвърждавали и от лице живеещо в апартамент № 12. Във връзка с така установените факти се предлага да не бъде издавано СУМПС на И. К. Г..

Въз основа на извършената проверка и изготвените докладни записки е издадена оспорената Заповед № 1158з-7/26.08.2025 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П****, с която на основание чл. 17, ал. 15, т. 1 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. на МВР и чл. 151, ал. 5 от ЗДвП е отказано издаването на българско СУМПС на лицето И. К. Г..

В хода на настоящото съдебно производство са изслушани и показанията на свидетеля К. Д. С. – братовчедка на жалбоподателя, която заявява, че И. Г. живее на [улица][адрес], вх. Б откакто се е родил. Живеел е с родителите си като ученик, след което е заминал да учи в чужбина, но непрекъснато се е прибирал в Б*****. Останал е да живее в Германия, но е имал силна емоционална връзка с родителите си, бил е едно дете и непрекъснато се прибирал в Б*****. През последните две години когато първо е починала майка му, а след шест месеца и баща му, през това време е полагал грижи за тях и не допуснал да отидат в старчески дом. От началото на 2024 г. по три седмици е бил Б***** или когато е в отпуска, след което прелитал за по една-две седмици, но не може да конкретизира с точност какъв период е пребивавал в Б*****, по 4-5 пъти е летял, като основно е поемал грижите особено за баща си. В момента не работи, не е пенсионер, а в Г***** е бил преподавател в университет. Така дадени свидетелските показания, съдът кредитира като последователни и възприети от лицето.

При така установените факти, настоящият съдебен състав на Административен съд - П****, като извърши по реда на чл.168, ал.1 от АПК цялостна проверка за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл.146 от АПК достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, адресат на който е жалбоподателят, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи /ЗБЛД/, българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС, като съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗБЛД, то се издава от органите на Министерството на вътрешните работи на лица при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. Съответно в ал. 3 – ал. 5 на чл. 51 от ЗБЛД са посочени сроковете на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, съобразно отделните категории и лица.

В разпоредбата на чл. 159, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е предвидено, че Министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство.

На основание чл. 159 от ЗДвП /съгласно § 2 от ПЗР от Наредбата/, от Министъра на вътрешните работи е издадена Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, с която се определят условията и редът за издаване на СУМПС, за водене на централен регистър на водачите на МПС, за отчет на водачите, за отчет на наложените им наказания и служебното предоставяне и предоставянето срещу заплащане на данни за водените на отчет водачи.

В чл. 2 от Наредбата е дефинирано Свидетелството за управление на МПС като индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство, а според чл. 4, ал. 1 от същата, Свидетелство за управление на МПС се издава от звената "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ според постоянния адрес на лицето.

По валидността на издадената Заповед № 1158з-7/26.08.2025 г. не е повдигнато възражение, а при удостоверен по делото постоянен адрес на жалбоподателя в [населено място], т. е. на територията на ОДМВР - П***** заповедта, с което му се отказва издаване на СУМПС, подписана от началника на звеното "Пътна полиция" при тази областна дирекция, се явява постановена от материално и териториално компетентен орган и не са налице основания за нейната отмяна по смисъла на чл.146, т.1 от АПК.

Отказът да бъде издаден поискания удостоверителен документ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК, съответно актът следва да отговаря на всички изисквания относно формата му, предвидени в чл. 59, ал. 1 от АПК. Оспореният административен акт е издаден в писмена форма и формално съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, в т. ч. и изложение на фактическите и правни основания за издаването му, налице е ясно формулирана разпоредителна част, посочена е дата на издаването му и е положен подпис на издалото го лице, съдържа информация за реда, срока и органа, респ. съда, пред които подлежи на обжалване. При това положение не е налице отменителното основание на чл. 146, т. 2 АПК.

При преглед на оспорената заповед и на материалите по преписката съдът намира, че същата е издадена при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона, поради което са налице отменителните основания по чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК.

С оглед визирания в оспореното решение основен мотив за това, че жалбоподателят нямал обичайно пребиваване в Република България, следва да се посочи, че съгласно чл. 7, § 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни средства, СУМПС се издават само на кандидатите, които имат обичайно място на пребиваване на територията на държавата-членка, издаваща свидетелството или могат да представят доказателства, че са учили там за срок най-малко шест месеца. Тази регламентация на директивата е транспонирана в разпоредбата на чл. 151, ал. 5 ЗДвП, съгласно която свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от Закона за висшето образование или в училище по Закона за предучилищното и училищното образование или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца. Чл. 151, ал. 6 ЗДвП поставя императивното изискване: кандидатите за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство трябва да отговарят на изискванията на чл. 151, ал. 5 ЗДвП. Изискването за установяване на обичайното местопребиваване на водача на МПС цели да предотврати ситуации, при които едно лице може да се окаже с издадени две СУМПС от различни държави – членки на ЕС. Ето защо и чл. 151, ал. 7 ЗДвП предвижда, че едно и също лице може да притежава само едно свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава - членка на Европейския съюз, като това изискване е възприето от чл. 7 § 5 б. "а" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни средства. Понятието "обичайно пребиваване" има своята легална дефиниция в чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО и според същата това понятие означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Това определение на понятието е възприето и от българския законодател в т. 46 на § 6 от ДР към ЗДвП, където е посочено, че "обичайно пребиваване в Република България" е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Европейското право допуска правна уредба на държава–членка, съгласно която последната може да откаже да издаде свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в чл. 7, § 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО. Това означава, че едва когато са налице неоспорими доказателства за неизпълнението на някое от предвидените в директивата и в националното законодателство изисквания за придобиване на СУМПС, органът може да откаже издаването на СУМПС. В този аспект жалбоподателят е изпълнил своето законово задължение да представи посочената в чл. 151, ал. 5 ЗДвП декларация, в която като свое обичайно пребиваване е посочил адрес в Република България. Въведеният от законодателя режим е декларативен по отношение на заявителите. Установяването на заложеното в чл. 151, ал. 6 ЗДвП изискване за съответствие на кандидатите с предвиденото в чл. 151, ал. 5 ЗДвП условие за обичайно пребиваване е в правомощията на органа, който се произнася по заявлението за издаване на СУМПС. И в рамките на това свое правомощие в случая административният орган е направил единствено служебна справка в „АИС – Български документи за самоличност“, от която е установил, че И. Г. по данни от МВР от 19.05.2015 г. има друго гражданство – Г******, както и че настоящият му адрес по актуални данни от 10.03.2010 е в Германия. Позовал се е на изявление на съседка при проверка на адрес, според която Г. живее в Г***** и си идва в Б***** само когато има някакъв повод, без да се дава конкретизация на честотата на поводите както и периода от време, през които е пребивавал в Б*****. Не е правен опит да се установи верността на това обстоятелство, въпреки че то е от значение за установяване на предпоставките по § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, респективно не е извършена цялостна проверка съгласно чл. 35 и сл. от АПК.

По делото липсват каквито и да е данни за трудови или образователни връзки, сочещи тясна обвързаност на жалбоподателя с друга държава. Обстоятелството, че жалбоподателя има настоящ адрес в Г**** по данни от 10.03.2010 г., не дава основание автоматично да се направи извода, че и обичайното местопребиваване на същият е там. Основавайки се само на справка от АИС – БДС и еднократно посещение на адрес от страна полицейски служители, административният орган не е изпълнил прецизно задълженията си по чл. 35 АПК и чл. 36 АПК, като не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, и не е обсъдил обясненията на заинтересовани лица. Същият не е събрал всички относими доказателства: не е поискал пояснения от заявителя, не е събрал сведения от лицата, имащи непосредствени впечатления от местопребиваването на последния, като например разпитания по делото свидетел. В този смисъл и предвид доказателствата, събрани в хода на съдебното дирене, чрез разпит на свидетеля К. Д. С., съдът приема, че констатациите на административния орган са разколебани и не почиват на данни от обективната действителност. Като не е събрал и обсъдил необходимите доказателства и не е установил релевантните за случая факти, административният орган е допуснал нарушения на административно производствените правила, довели и до нарушение на материалния закон, съответно до издаване на административен акт, несъответстващ с целта на закона. С така постановения отказ да издаде СУМПС се нарушава принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 2 от АПК, доколкото при положение, че заявителят не е лишен от правоспособност по българското законодателство и не притежава валидно германско СУМПС, на практика същият е поставен в ситуация да не може да му бъде издаден удостоверителен документ за неговата правоспособност за управление на МПС, с което правата и законните му интереси се засягат в по-голяма степен от необходимото за целта, за което актът се издава. Ето защо съдът намира за налични изложените в жалбата основания за отмяна, поради което оспореното решение следва да бъде отменено като незаконосъобразно. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК следва административната преписка да бъде върната на началника на сектор "Пътна полиция" при ОДМВР - П**** за ново произнасяне по заявлението за издаване на СУМПС при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Произнасянето на административния орган следва да стане в 30-дневен срок от постъпване на преписката при органа, като този срок е определен при отчитане на визираните в чл. 51, ал. 6 от ЗБЛД срокове за издаване на СУМПС.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл.143, ал.1 от АПК на жалбоподателя следва да се присъдят сторените разноски, но такива не се претендират поради което съдът не дължи произнасяне.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл. второ, чл. 173, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд - Перник

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Заповед № 1158з-7/26.08.2025 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П****, с която на основание чл. 17, ал. 15, т. 1 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. на МВР и чл. 151, ал. 5 от ЗДвП е отказано издаването на българско СУМПС на лицето И. К. Г., като незаконосъобразна.

ИЗПРАЩА административната преписка на началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П**** за ново произнасяне по заявление с вх. № 3888/08.08.2025 г. подадено от И. К. Г., при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона, в 30-дневен срок от постъпване на преписката.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните.