РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ

 

 

 

РЕШЕНИЕ

 

№  687/10.4.2020г.

 

гр. Пловдив,  10.04. 2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, XXVII състав в публично заседание на втори март през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР КАСАБОВ

                 

при секретаря П.Д., като разгледа докладваното от Председателя адм. дело № 3960 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Глава Десета от АПК, във връзка с чл. 172, ал.5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

2. Образувано е по жалба от Р.П.С., ЕГН **********, адрес: ***, чрез адвоката В. В., срещу заповед № 19-0432-000189/21.11.2019г. на началник на Районно управление – 01, при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, с която на оспорващия е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „А” от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство /ППС/, лек автомобил „Фиат Сейченто“ с рег. № ***, за срок от 6 месеца.

В жалбата са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на оспорения акт и се иска отмяната му от съда. Поддържа се, че не са налице фактически и правни основания за налагане на административна принуда. Твърдите се, че като собственик на процесния автомобил жалбоподателят го е предоставил на трето лице за ремонт. Многократно оспорващият бил свидетел, че същият автомонтьор е управлявал различни моторни превозно средства, което формирало убеждение, че е правоспособен водач. Сочи се, че не е извършено административно нарушения, не е съставен акт за установяване на такова, поради което не следва да се прилага и принудителна административна мярка. Като релевантно за спора обстоятелство се изтъква и здравословното положение на оспорващия, налагащо предвижване с автомобил.

3. Ответникът началник на Районно управление – 01, при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, не взема становище по допустимостта и основателността на жалбата.

ІІ. За допустимостта:

4. Жалбата е подадена в рамките на установения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес, поради което се явява ДОПУСТИМА.

III. За фактите:

5. Съставен е АУАН № 170732/21.11.2019 г. от В. С.Л., на длъжност инспектор в РУ - 01 при ОДМВР – Пловдив, в който е отразена следната фактическа обстановка: На 21.11.2019 г., около 10:20 часа, в гр. Пловдив, бул. „Александър Стамболийски“ - № 2, Х.В.Г.като водач на лек автомобил „Фиат Сейченто“ с рег. № *** - собственост на Р.П.С., без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията към която спада управляваното моторно превозно средство. Нарушението е квалифицирано по чл. 150 от ЗДвП.

За нарушението е издадено наказателно постановление № 19-0432-000387/18.12.2019 г., с което на Х.В.Г.е наложено административно наказание глоба.

6. Въз основа на така установеното е издадена заповед № 19-0432-000189/21.11.2019г., с която началникът на РУ – 01, при ОДМВР – Пловдив, е наложил на Р.П.С. принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „А” от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство /ППС/, лек автомобил „Фиат Сейченто“ с рег. № ***, за срок от 6 месеца.

7. Според експертни решение № 0438/035/28.02.2006г. на ТЕЛК при МБАЛ – Пловдив АД на Р.П.С. е определена 75% нетрудоспособност за срок от три години до: 01.02.2009г.

8. За удостоверяване на компетентността да издаде оспорения административен акт, ответникът представя Заповед № 317з-391 от 06.02.2017г.на Директора на ОД на МВР – Пловдив, с която в изпълнение на Заповед № 8121з-1524 от 09.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи е оправомощил началниците на РУ на МВР, в качеството им на длъжностни лица от ОДМВР – Пловдив, да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171, т.2а от ЗДвП.

Според кадрова справка от ОДМВР – Пловдив длъжностното лице - П.И.Т., издало оспорената заповед е заел позицията началник на  Първо РУ при ОДМВР считано от 30.05.2015г., която изпълнява и към настоящия момент.

IV. За правото:

9. Според чл. 171 от ЗДвП,  за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, като една от предвидените мерки по т.2а, б. „а” е: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година.

Съгласно чл.172 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл.171, т. 2а, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Според чл. 6, ал. 1, т. 2 вр. чл. 14 от Закона за Министерството на вътрешните работи, полицейските органи извършват охранителна дейност по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата в Република България.

Съгласно чл. 172, ал. 2 от ЗДвП, налагането на принудителните административни мерки от ръководителите на службите за контрол се извършва чрез:  1. недопускане управлението на моторното превозно средство; 2. спиране от движение на моторното превозно средство; 3. отнемане на документите по чл. 165, ал. 2, т. 1 и чл. 166, ал. 2, т. 1 (сред които и свидетелството за управление на водача) и др.

Заповедта за налагане на принудителна административна мярка е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и като такъв следва да отговаря на изискванията, визирани в чл. 146 АПК. В частност, за да бъде една принудително-административна мярка законна, тя трябва да отговаря на следните изисквания: да бъде прилагана само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи; да бъдат налагана само от посочените в правната норма административни органи или приравнени на тях други органи; да бъде прилагана във вида и по реда, определен в правната норма. Принудителната административна мярка за всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща преследваната от закона цел.

По смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ генералната цел на всяка принудителна административна мярка е да се постигне превантивен, преустановяващ и възстановяващ ефект спрямо административните нарушения.

Конкретните цели на процесната принудителна административна мярка са очертани в мотивите към Закона за изменение на Закона за движение по пътищата /виж. http://parliament.bg/bills/43/653-19-3.pdf и http://parliament.bg/bills/43/554-01-162.pdf/, според които законопроектът е насочен към въвеждане на мерки за подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия (ПТП), на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в движението. Промените са съобразени с Националната стратегия за подобряване безопасността на движението по пътищата на Република България за периода 2011 - 2020 г., приета с Решение на № 946 от 22 декември 2011 г. на Министерския съвет. В частност за мярката по чл. 171, т. 2а от ЗДвП, е посочено че регистрационните табели ще бъдат отнемани при прилагане на ПАМ. Тази мярка е насочена към самия собственик на МПС и отговорността му същото да бъде управлявано от правоспособен водач, който не е употребил алкохол или друго упойващо средство. Свалянето на регистрационната табела на МПС има много по-голям ефект в тези случаи.

Цитираната нормативна уредба налага извод, че фактическият състав на визираната в чл. 171, т. 2а ЗДвП мярка за административна принуда, при наличието на който е законосъобразно прилагането й, е наличие на някое от посочените в нормата административни нарушения, установено по съответния ред.

10. Описаните в АУАН № 170732/21.11.2019 г. фактически обстоятелства за извършено административно нарушение по ЗДвП съставляват едновременно и фактическите обстоятелства за издаване на обжалваната заповед. Според чл. 189, ал. 2 от ЗДвП редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. В случая, между страните няма спор по установената от административния орган фактическа обстановка, а именно, че на посочените в акта дата, място и част Х.В.Г.е управлявал моторно превозно средство, предоставено му от собственика Р.П.С., без да притежава валидно СУМПС. За съставомерността на извършеното нарушение е без значение субективното възприятие на собственика на моторното превозно средство. Като не се е уверил, че лицето, което ще управлява автомобила му, притежава валидно СУМПС, жалбоподателят е нарушил забраната по чл. 102, т. 1 от ЗДвП, изискваща да не се предоставя МПС на лице, което не е правоспособен водач. Възраженията на жалбоподателя за липсата на извършено административно нарушение, респ. липсата на съставен спрямо него акт за установяване на такова, са неоснователни. Принудителният характер на административните мерки не изисква прилагането им да е обосновано винаги с ангажиране личната административнонаказателната отговорност на нарушителя. Административното наказване и административната принуда преследват различни цели, поради което кумулативното им реализиране, макар и изхождащо от един и същ правопораждащ факт, не е предпоставка за процесуалната и материалната им законосъобразност. Процесната принудителна административна мярка не цели да санкционира/накаже нарушителя – водач или собственика на автомобила, а чрез неблагоприятни последици за адресата да се постигане правно определен резултат –подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в движението. Това въздейства върху субекта е преценено от законодателят като превенция срещу извършването на определен вид правонарушения. Крайният резултат от мярката по чл.171, т.2а от ЗДвП е временно "отнемане" на средството за извършване на нарушението, тъй като макар ППС да остава под властта на неговия собственик/собственици, прекратяването на регистрацията, чрез сваляне на регистрационните табели, препятства възможността за движението му по пътищата, респ. възможността да бъде извършено ново и/или повторно нарушение. Противното би означавало, МПС да запази регистрацията си и да бъде годно за участие в движението, при което без съмнение се губи възпиращият ефект на мярката.

В случая административното нарушение по чл. 150 от ЗДвП – управление на МПС от водач без валидно СУМПС, породено от неспазване на забраната по чл. 102, т. 1 от ЗДвП, обосновават законосъобразността на приложената на основание чл. 171, т. 2а, б. „А” от ЗДвП принудителна административна мярка. Правилно е определен и субектът, който следва да понесе административната принуда – собственикът на моторното превозно средство.

Това че правото на лична собственост е конституционно гарантирано не означава, че по изключение не би могло да бъде законодателно ограничавано в случаите, когато следва да бъдат охранени особено важни обществени интереси – каквито без съмнение са животът и здравето на всички участници в движението. В този аспект съдът намира, че не следва да бъде даван превес, с цел охрана личния интерес на оспорващия, спрямо обществения интерес, тъй като последният несъмнено е с по-висок интензитет, а съразмерността /чл. 6 от АПК/ винаги следва да се съобразява с основната цел на закона.

Ангажираните доказателства за здравословното състояние на оспорващия, отразяват факти и обстоятелства към предходен периода, които при липсата на актуално медицинско становище не могат да бъдат взети предвид при решаване на въпроса със съразмерността на административната принуда. Възможността за ограничаване на правото на собственост и правото на свободно предвижване е залегнала в чл. 17, ал. 5 и чл. 35, ал. 1 от Конституцията и е приложима, когато следва да бъдат защитени: националната сигурност, народното здраве, правата и свободите на други граждани, респ. да бъдат задоволени особено важни държавни или общински интереси. Иначе казано, в случая законодателно установеният превес на обществените интерес спрямо личните не е израз на несъразмерност, а е функция на действащия правов ред.

Ответникът не е посочил конкретни мотиви относно размер на мярката, но тъй като същата е определена в минимален размер това не представлява съществено процесуално нарушение. С оглед спецификите на настоящия казус прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от 6 месеца не се явява прекомерно и не ограничава правата на оспорващия в степен, надхвърляща преследваната от закона цел.

11. Мотивиран от горното, при проверката по чл. 168 от АПК, съдът намира, че оспореният административен акт е валиден, издаден в предписаната от закона форма при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба се явява неоснователна

 

V. За разноските.

12. Ответникът в настоящото производство не претендира разноски, поради което произнасяне в тази насока не се дължи.

Ето защо, Съдът

 

Р    Е    Ш    И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.П.С., ЕГН **********, адрес: ***, чрез адвоката В. В., срещу заповед № 19-0432-000189/21.11.2019г. на началник на Районно управление – 01, при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

                       

Административен съдия: