ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1018
гр. Перник/22.11.2019
г.
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, I състав, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Ковачка
ЧЛЕНОВЕ: Антон Игнатов
мл. съдия Кристина Костадинова
като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в. ч. гр. д. № 777 по описа на ОС – гр.Перник
за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413,
ал. 2 вр. с чл. 274 от ГПК.
Образувано е
по частна жалба с вх. № 31771/07.11.2019 г. (п.к. 06.11.2019 г.), подадена от
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, с ЕИК: *********, чрез процесуалния
му представител – юрк. Д.А., срещу разпореждане от 04.10.2019 г., постановено в
закрито заседание по ч.гр.д. № 5752/2019 г. по описа на Районен съд – гр.
Перник, в частта му, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД срещу Г.С.Г., с ЕГН: ********** за сумата от 71.75 лева – неустойка за
неизпълнение на задължение и за сумата от 207.50 лева – такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението по договор за кредит „Бяла карта“ № ***
В частната
жалба се излагат доводи, че атакуваният съдебен акт в обжалваната част е
неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на съдопроизводствените
правила. В тази връзка се твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се
проверява дали претендираното със заявлението вземане съществува. Посочва се,
че споровете относно обективираните в заявлението претенции, в това число
относно вземането за неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва
да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът депозира възражение по
чл. 414 от ГПК. Оспорва се приетата нищожност на неустойката за неизпълнение на
договорно задължение поради противоречие с добрите нрави, като се излагат
доводи, че уговорената неустойка е проявление на принципа на автономност на
волята и при настъпване на конкретни предпоставки, кредитополучателят е бил
длъжен да даде съответно обезпечение. Доколкото последният не е изпълнил
посоченото задължение, това е дало право на кредитора да начисли уговорената в
договора неустойка. Обръща се внимание, че последната не е нищожна, поради
нейния обезпечителен характер. В тази връзка се посочва, че същата може
единствено да се приеме за прекомерна, но това не води до нейната нищожност, а
съдът следва да намали размера й. Изводите на районния съд се оспорват и от
гл.т. на относимото в случая европейско законодателство, като се навеждат
съображения, че същите му противоречат.
На следващо
място се излагат доводи, че решаващият състав е превишил своите правомощия в
производството по делото, като е обсъдил обстоятелство по същество, което
следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство. Акцентира се върху
обстоятелството, че за заповедния съд не съществува възможност служебно да
констатира наличието на неравноправна клауза, тъй като заповедното производство
не е със състезателен характер, а противното би означавало нарушаване принципа
на равенство на страните по делото. Посочва се и че след като в заповедното
производство по чл. 410 от ГПК не е предвидено да се събират доказателства, то
изводите на съда за отхвърляне на претенцията за неустойка са неоснователни,
доколкото се базират единствено на съдържанието на самото заявление, което не
било достатъчно, за да ги обоснове. По отношение отказа в частта за сумата от
207.50 лева, представляваща извънсъдебни разноски, жалбоподателят се позовава и
на разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като твърди, че уговарянето на такива разноски не противоречи на
цитираните законови правила. По тези съображения се иска разпореждането да бъде
отменено в обжалваната част като се издаде заповед за изпълнение за всички
претендирани със заявлението суми.
Предвид
разпоредбата на чл. 413, ал. 2 in fine от ГПК
препис от частната жалба не е изпратен на длъжника по делото.
По допустимостта:
Частна жалба с вх. № 31771/07.11.2019 г. е процесуално
допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законоустановения срок като отговаря на изискванията за нейната
редовност, в това число е заплатена дължимата държавна такса за разглеждането
й.
Пернишкият окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени от жалбоподателя и представените по делото доказателства, и след като съобразно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС прецени служебно всички правно релевантни факти, намира за установено следното от фактическа страна:
Производството по ч.гр.д. № 5752/2019 г. по описа на РС – гр. Перник е
образувано по заявление, подадено от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за следните суми: сумата от 208.46 лева – главница по Договор
за кредит „Бяла карта“ № ***, сумата от 32 лева – договорна лихва за периода от
29.09.2017 г. до 06.11.2018 г. вкл., сумата от 71.75 лева – неустойка за
неизпълнение на задължение, сумата от 207.50 лева – разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, сумата от 18.56 лева – законна лихва за периода от 07.11.2018
г. до 24.09.2019 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
В
т. 12 от
заявлението „Обстоятелства, от които произтича вземането“ е посочено,
че съгласно договора заемодателят се е задължил и е предоставил на заемателя
револвиращ кредит в максимален размер до 300 лева. От своя страна длъжникът е
приел, че ако не заплати текущото си задължение на падежа, то в 3 дневен срок
след падежа следва да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му
по договора, а именно: чрез поръчителство, като поръчителят подписва договор за
поръчителство със срок от 30 дни. Поради неизпълнение на това задължение и
съгласно уговореното между страните, заемодателят е начислил неустойка в размер
на 71,75 лева.
На
следващо място в т. 12 на заявлението е пояснено и че съгласно договора за
револвиращ заем при забава на плащане на текущо задължение, или на посочената
по-горе сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит от страна на кредитополучателя, последният дължи на
кредитодателя суми за действия по събиране на задължението в размер на 2,50
лева за всеки ден до заплащане сумите. Освен това страните са се съгласили и че
при настъпване на предсрочна изискуемост се дължи и еднократно заплащане на
такса в размер на 120 лв. включваща разходите на кредитодателя за дейността на
лице, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението, която сума възлиза в общ размер на 207,50 лева.
По така
подаденото заявление заповедният съд се е произнесъл с разпореждане като е
отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК относно искането за издаване заповед за
изпълнение за сумата от 71.75 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата 207.50 лева – разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, като по подробно изложени съображения е
приел, че в тази част заявлението противоречи на добрите нрави и на закона, с
оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав
намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд
е длъжен служебно, т.е. и без да е налице възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК да извърши проверка дали
предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите
нрави.
Предвид
съдържанието на изложеното в заявлението заемно правоотношение, въззивният съд
намира, че с оглед качеството на кредитополучателя – физическо лице и липсата
на противни твърдения, същото по своята правна характеристика представлява
договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо него освен
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството
„потребител“ на заемополучателя, приложение следва да намерят и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В
тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал.
1 ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения
следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради пряко противоречие с императивните
норми, защитаващи потребителя като по-слаба от икономическа гл.т. страна. По
тези съображения въззивният съд намира за неоснователни доводите в жалбата, че
за заповедния съд не съществува възможност служебно да констатира наличието на
нищожна и/или неравноправна клауза, както и че е превишил своите правомощия по
преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество, предмет на бъдещо исково
производство. В този смисъл е и трайната съдебна практика – както на
българските съдилища – напр. Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. №
797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г. по
дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и
чл. 267 от ДФЕС на диспонираната в националното законодателство Директива
93/13/ЕИО. Именно с оглед последното
настоящият състав не споделя и доводите за противоречие на изводите на районния
съд с приложимото законодателство на ЕС.
На следващо място въззивният съд намира за
нужно да отбележи и че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в
т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия
случай на кредитополучателя е отпуснат револвиращ кредит в
размер на 300 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 71,75 лева, т.е.
представлява почти една четвърт от получената главница. Освен това е уговорено,
че длъжникът следва да предоставя обезпечение чрез поръчителство за всеки
отделен случай на забава на плащане на текущо задължение на падежа като при
всяко неизпълнение на това задължение му се начислява неустойка. В тази връзка
въззивният съд счита, че последната макар и косвено обусловена от забава на
плащанията по договора, по своята същност представлява неустойка за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, а за
неосигуряване на обезпечение чрез поръчителство в случай на такава забава като освен
това се предвижда начисляването й да се осъществява многократно – за всеки
случай на неосигурен поръчител при всяка забава на плащане. В този смисъл
следва да се отбележи и че основното задължение на кредитополучателя е да върне
предоставените му в заем пари, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което
с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция, а води единствено до
необосновано оскъпяване на кредита.
На следващо
място по отношение на посочената неустойка не е налице и обезпечителният й
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в интерес на последния е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения. По тези съображения проверката на
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. От така въведеното
задължение за представяне на обезпечение обаче косвено следва извод, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да
се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната неустойка, доколкото
задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчители не е определено
като предварително условие за сключване на договора.
Освен това
въззивният съд счита, че изискването за осигуряване на поръчител в 3-дневен
срок от всяко неизпълнение на задължение на падежа и подписване със същия на
договор за поръчителство със срок от 30 дни нарушава и принципа за
добросъвестност и равнопоставеност на страните по облигационната връзка. По
тези съображения настоящият състав намира, че от страна на кредитора са
създадени предпоставки за начисляване на неустойката, което съответно води до
оскъпяване на кредита. Посоченият извод следва и от обстоятелството, че
процесната неустойка не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга. Напротив, неустойката произтича от едно
неприсъщо на договора за кредит задължение на длъжника, доколкото последното не
е свързано с изпълнение на основното му задължение по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Уговорката
относно процесната неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Цитираният законов текст не прави разграничение
относно вида на неустойката, а акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както бе отбелязано и по-горе не
е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а и начисляването й
е предвидено многократно. По тези съображения присъждането й би довело до
реализиране на неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително
обоснован и регламентиран.
Освен това
въззивният съд намира и че процесната неустойката цели да заобиколи забраната
на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от
съдържанието на клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Възражението
на жалбоподателя, че съдът следва да намали размера на неустойката ако намери
същия за прекомерен, също е неоснователно, доколкото в заповедното производство
няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, а освен това е и
невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.
Всичко
гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, като е сключена и в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
което я прави нищожна поради противоречие с императивни норми на закона – чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, а в последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г.
по гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
По отношение
на сумата от 207.50 лева, представляваща такси за разноски за извънсъдебно
събиране на вземането – изчислена като сбор от такива такси за всяко забавено
плащане на отделно задължение и в случай на настъпване на предсрочна
изискуемост на цялото вземане, дружеството жалбоподател се позовава на
разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, като счита, че такива разноски се дължат и уговорката в тази насока не е
нищожна. Въззивният съд обаче намира посочените доводи за неоснователни,
доколкото според твърденията на заявителя вземането за такса и разходи за
извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните
задължения. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана
с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава. От своя страна възражението за приложение на разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК макар и относимо се явява неоснователно, тъй като в случая не
са налице изискванията на ал. 3 и ал. 4 от същия текст. Действително съгласно
чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
но съгласно ал. 3 от законовия текст – кредиторът не може да събира повече от
веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие, а съгласно ал. 4 –
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В т. 12 на
заявлението процесните разходи са посочени общо като не става ясно как точно е
определен размерът на това задължение. От една страна се твърди, че
кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лева,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя, но също така и сумата 2,50 лева за всеки ден до заплащане
сумите. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия
фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на
задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано
реалното му извършване, но твърдения за това липсват.
Освен това
изброените едва в жалбата дейности по „изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.“
по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а евентуално са извършвани от кредитора във връзка със
събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката на „допълнителни
услуги" в полза на потребителя, а представляват разходи, както самият
заявител ги е определил във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, и
следователно не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 от ЗПК услуги (в този
смисъл Решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на
ВКС, ІІ ТК). Не на последно място начислената в случая сума за такива разходи е в
размер на 207.50 лева като представлява на практика 2/3 от размера на кредита. Дори
и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, то те са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им
от потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия
за управление на кредита.
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде
потвърдено, а подадената частна жалба е неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 04.10.2019 г.,
постановено в закрито заседание по ч.гр.д. № 5752/2019 г. по описа на Районен
съд – гр. Перник, в обжалваните му части.
Определението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно т. 8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.