РЕШЕНИЕ
№ 260
гр. гр. Хасково, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Стелла Св. Моллова
при участието на секретаря Теодора Кр. Г.
като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело №
20245640102977 по описа за 2024 година
Образувано е по е искова молба от З. С. И., ЕГН: **********, с настоящ
адрес: гр.Хасково, ул.*********, чрез адв. А.Д., съдебен адрес: гр. София, ул.
“Хан Омуртаг“ № 74, ет. 1, ап. 1, срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление - гр. Хасково, Бул.“България“ № 196,
представлявано от В.М.И., с която са предявени искове с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване
недействителността на сключения между страните договор за паричен заем №
458344/29.05.2024 г., в условията на евентуалност се иска обявяването за
нищожна на клаузата на чл.8 от същия договор. Направено е искане за
присъждане на сторените по делото разноски включително адвокатско
възнаграждение.
Ищецът твърди, че на 29.05.2024 г. e сключил с ответното дружество
договор за паричен заем № 458344, размерът на който възлиза на 2000 лева,
вид на вноската – месечна, брой погасителни вноски – тринадесет, размер на
погасителна вноска – 192,05 лева, ГПР – 48,070 %, месечен лихвен процент –
3,330 %, дата на последно плащане – 29.06.2025 г., обща сума за плащане –
2496,66 лева.
1
Сочи, че съгласно чл. 6 от договора страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т.
1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу
обезпечения, по избор на заемателя: Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл.
10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; Особен залог върху движимото имущество,
съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2,
т. 4 от Общите условия; Ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
Съгласно чл. 8 от Договора с подписването на договора, заемателят декларира,
че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен от сключването му
или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10.
ал. 2. т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1806,34 лева, с начин на разсрочено
плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.
Съгласно погасителия план към договора погасителната вноска без неустойка
по чл. 8 от същия е в размер на 192,05 лева, а когато се включи разсрочено
задължение за неустойка, то същото възлиза на 331 лева.
Поддържа се в исковата молба, че процесният договор за паричен заем е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК, поради
това, че клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което самия ГПР е
неправилен и заблуждаващ. Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10,
ал. 2, т. 1 и т. 4 възлага в тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на
договора да предостави на ответника обезпечение по договора под формата
на: съгл. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия гаранти - две физически лица,
всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на
осигурителен доход в размер над 1000,00 лева, съгласно справочните данни на
НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за
заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; съгласно чл. 10, ал.
2, т. 4 от Общите условия - предоставяне на безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от
сключване на договора за заем до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
2
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва.
Ищецът поддържа, че от съдържанието на посочените клаузи и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, се
налага разбирането, че по своето същество те представляват неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не се
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора
възвежда за потребителя са неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (2000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за
плащане, включваща главницата и лихвата, а именно: 4993,32 лева (2496,66 -
общата сума, включваща главницата и лихвата х 2 = 4993,32 лв.). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва, дължима по
кредита, и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се налага и от факта, че самият кредитор, в чл. 8 от
договора, както и в погасителния план към същия, изначално разсрочва
вземането за "неустойка ". В тази връзка, е явно кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова следва да
бъде включено в годишния процент на разходите.
В съответствие с чл. 19, aл. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК било
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Твърди, че в конкретния
случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР. Предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора
3
"неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той
няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от
Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита, че от посоченото следвало, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били
отчетени при формиране на ГПР. Счита, че в конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3 т.12 от договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 8 от договора "неустойка". Тоест, налице е пълно
разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
Имайки предвид дължимата главница, лихва и неустойка при непредоставяне
на обезпечение, цената на договора възлизала на 4303 лева (2496,66 лв. +
1806,34 лв. = 4 303 лева). Невключването на подобна клауза (клаузата за
неустойка) в ГПР означава, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, защото не е посочен верният ГПР в чл. 3 от договора.
Също така подобна неустойка може да се разглежда и като добавка към
възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите
приложения да е посочена като такава, което означава, че е нарушена и
разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК поради неправилно посочване на лихвените
проценти. Ето защо, само на тези основания договорът за кредит се твърди, че
е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК.
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща
търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както е и в
настоящия случай. Не е посочено в договора и кои точно разходи формират
ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на изискванията за
4
яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да
включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на
формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК, но така също и разходите и допусканията,
представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само
разходите (възнаградителна лихва и такси и др.) да са упоменати в договора, а
е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР.
В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за
посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в
точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване. В процесния договор е нарушено и
това изискване на закона, доколкото никъде не е посочено кои разходи
формират ГПР. Сочи се, че същото представлява нарушение на чл. 22 във вр. с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. С оглед изложеното по-горе, според ищцата, в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения
в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По отношение на евентуалния иск с правно основанне чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
предложение първо и второ ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване
недействителността на клаузата на чл. 8 от договора, се поддържа от ищцата,
че изискването за предоставяне на обезпечение чрез гаранти или банкова
гаранция в размер на двоен размер на цялата дължима сума по договора -
главница и лихви, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следва да се предоставят - до три дни от сключването на
договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък и за потребителя се създава значително затруднение да се снабди с
банкова гаранция или поръчители/гаранти, тъй като за учредяването на
банковата гаранция се изисквало набавяне на документи, одобрение и прочие,
т. е. все действия, за които били нужни технологично време и чуждо
съдействие, същото важало и за осигуряването на гаранти, които да отговарят
на всички изисквания на заемодателя. При това положение и имайки предвид
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски при непредоставяне на обезпечение /гаранция/, следва извод, че тя
води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
5
присъщите й функции. Размерът на предвидената неустойка представлявал
90,30 % от заетата сума, т. е. изначално било предвидено, че при липса на
предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на
връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва
като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер - сума,
почти толкова голяма, колкото главницата по кредита. Изтъква се, че такава
уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде прогласена недействителността на договор за паричен заем № 458344,
сключен между ищцата З. С. И., в качеството й на кредитополучател и
"КРЕДИ ЙЕС" ООД, в качеството му на кредитодател на основание чл. 26, ал.
1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. При условията на
евентуалност се иска да бъде прогласена недействителността на чл.8 от
сключения между страните договор за потребителски кредит, регламентиращи
задължение за неустойка при непредоставяне на обезпечение и размерът на
възнаградителната лихва по процесния договор за потребителски кредит на
основание чл.26, ал.1, предл.1 и 2, вр. чл.26, ал.4 ЗЗД. Претендират се
направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./
Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни и недоказани.
Твърди, че по процесния договор до момента ищцата е погасила единствено
сумата от 431 лева. Посочва, че в чл. 3, т. 5 от договора е посочен конкретен
размер на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисление на ГПР не
следва да бъде включен размерът на неустойката, тъй като тя представлява
разход, дължим от кредитополучателя в случай, че последният не изпълни
задължението си за предоставяне на обезпечение. Според ответника, всички
изложени от ищцата доводи, касаещи недействителността на процесния
договор са неоснователни и необосновани като от своя страна излага
съображения за липса на нарушения на посочените законови разпоредби от
ЗПК и на правото на ЕС. Не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отсъства основание за
нищожност на клаузи от процесния договор, както и на същия в цялост.
Същият отговоря на изискванията, посочени в разпоредбата на чл. 10 ЗПК.
6
Правата и интересите на кредитополучателя не са нарушени, тъй като
последният е бил наясно с размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, съответно сумата за усвояване на кредита и
лихвения процент. По подробно изложени в отговора съображения, се иска от
съда да постанови решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан, както и да бъдат присъдени в полза на ответника
направените по делото разноски.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения договор за потребителски кредит № 458344/29.05.2024 г.
Съгласно чл. 3 от договора параметрите на последния са следните:
размер на кредита – 2000 лева, размер на погасителната вноска – 192,05 лв.,
ден на плащане – 29-то число, вид вноска – месечна, годишен процент на
разходите на заема (ГПР) – 48,07 %, брой вноски – 13, месечен лихвен процент
– 3,330 %, дата на първо плащане – 29.06.2024 г., обезпечение – посочено в чл.
6 от договора, дата на последно плащане – 29.06.2025 г., такса за усвояване – 0
лв., обща сума за плащане – 2496,66 лв.
По делото не е спорно както обстоятелството, че ищцата е усвоила
сумата по кредита, така и обстоятелството, че същата е възстановила в полза
на ответника сумата от 431 лева.
В чл. 6 от договора страните са се договорили заемът да бъде обезпечен
с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения по
избор на заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т.
3 от Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно
чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал.
2, т. 4 от Общите условия; 4. Ценна книга издадена в полза на заемодателя,
като при неизпълнение на това му задължение в тридневен срок от сключване
на договора, дължи неустойка в общ размер от 1806,34 лева – чл.8 от договора
В коментирания чл. 10, ал. 2 от Общите условия към договора за
паричен заем се предвиждат следните обезпечения: 1. Гаранти - две
физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен
7
размер на оситурителен доход в размер над l 000,00 лева, съгласно
справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ. 2. Залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност (оценка)
надвишава два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включващо
договорената главница и лихва; З. Първа по ред Ипотека; 4. Предоставяне на
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6
/шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Съгласно ал. 3 ма чл. 10 Заемодателят си запазва правото еднолично и без да
се мотивира, ако предоставеното обезпечение от заемателя не отговаря на
условията, посочени в чл. 10 ал. 1 и aл. 2, да откаже сключване на договор за
заем, а съгласно ал. 4 заемодателят може да приеме обезпечение,
неотгаварящо на условията, посочени в чл.10 ал.1 и ал.2 от настоящите ОУ, и
да сключи договор за заем, като със еъгласието на Заемопалучателя начисли
неустойка за неточно изпълнение на изискванията за обезпечение.
Представен по делото е и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, както и покана за
доброволно изпълнение от дата 28.10.2024 г. от „КредиЙес“ ООД до З. С. И. за
заплащане на сумата от 896,32 лева.
Представено е уведомление за предсрочна изискуемост по договор за
паричен заем № 458344/29.05.2024 г. от дата 03.01.2025 г., в което е посочено,
че задължението на З. С. И. възлиза на 2441,36 лв. и последната има
възможност да заплати тази сума в срок до приключване на настоящото
производство.
По делото е изслушано и прието заключение на вещо лице по съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като вярно и компетентно
изготвено. От заключението се установява, че ищцата по делото е заплатила
сумата от общо 431 лв. на ответника по процесния договор, от които – за
8
главница 125,45 лв., за договорна лихва 129,02 лв., за неустойка 175,85 лв. и за
мораторна лихва 0,68 лв. Вещото лице е посочило, че размерът на ГПР в
условията на изплащане на главница от 2000 лв. за 13 месечни вноски, при
условията на предоставения по кредита погасителен план, изчислен на
месечна база, с неустойка в размер на 1806,34 лв., разпределена във всяка
вноска, така че размерът на месечната вноска да бъде от по 331 лв. всяка,
възлиза на 346,47 %.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен
състав намира от правна страна следното:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
9
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е
сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени
клаузите на този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни
постановки и събрания доказателствен материал се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от
едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на
Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
10
чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на
клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от
ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като
уговорената в чл.8 от процесния договор за потребителски кредит, според
която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя
на обезпечение, предвидено в чл. 6 от договора, се намира в пряко
противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това
вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му –
1806,34 лева при главница от 2000 лв., няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
11
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя.
Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез гаранти - две физически лица, залог върху движима вещ,
първа по ред ипотека, предоставяне на безусловна банкова гаранция, но
гарантите трябва да отговарят на множество изисквания. Въведеното
изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се
създава значително затруднение, относно физическото лице гарант/поръчител,
тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки,
чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. Налагането на тези специфични
изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още
по-малко да намери такива, които следва да отговарят и на всички посочени
условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. След като това
е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
12
й от 1806,34 лева /при главница от 2000 лева/ настоящият съдебен състав
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за
недействителност на договорните клаузи, разгледани през призмата на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за
кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането
за главница и лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на
кредитора, то тя е част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. С размера на неустойката, ГПР от 48,07 %
би нараснал допълнително и то значително, като от заключението на вещото
лице по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в условията на
изплащане на главница от 2000 лв. за 13 месечни вноски, при условията на
предоставения по кредита погасителен план, изчислен на месечна база, с
неустойка в размер на 1806,34 лв., разпределена във всяка вноска, така че
размерът на месечната вноска да бъде от по 331 лв. всяка, възлиза на 346,47 %.
13
От изложеното се налага извод, че ответникът е посочил различен
процент на ГПР в процесния договор от действителния такъв, поради което е
налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19
ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством
изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като
финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което
плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време представлява 90
% от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент
на разходите, размерът му възлиза на 346,47 % и надхвърля значително
максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК. От това следва, че договорът
за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим
е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между страните се
регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищецът -
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че
процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1,
т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то
представлява почти 90 % от размера на предоставения кредит и като такава е
нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
14
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12,
ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването
на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе
изложено по горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по -
горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 48,07 %, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/, а както
се установи по делото действителния такъв възлиза на 346,47 %, изчислен на
месечна база.
При това положение, предявеният главен иск се явява изцяло
основателен, а предявеният при условията на евентуалност иск не следва да
бъде разглеждан, доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за това.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски
за възнаграждение за вещо лице на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер общо
на 422,12 лв.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д.,
член на САК. По отношение на размера на хонорара, който следва да се
определи съдът намира, че предвид липсата на фактическа сложност на
15
делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по
спорните въпроси, извършените от адв. А.Д. процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото,
приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, по което
същият не се е явил, на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./ в полза на адв. А.Д. следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400 лв. Към тази сума
следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да бъде
заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от З. С. И., ЕГН:
**********, с настоящ адрес: гр.Хасково, ул.*********, чрез адв. А.Д.,
съдебен адрес: гр. София, ул. “Хан Омуртаг“ № 74, ет. 1, ап. 1, срещу „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление - гр.
Хасково, Бул.“България“ № 196, представлявано от В.М.И., иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договор за паричен заем № 458344 от 29.05.2024 г., сключен между З. С. И. и
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление - гр. Хасково, Бул.“България“ № 196, представлявано от
В.М.И., да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 422,12 лева за
държавна такса и възнаграждение за вещо лице по сметка на Районен съд –
Хасково.
.ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление - гр. Хасково, Бул.“България“ № 196, представлявано от
В.М.И., да заплати на адв. А.Д. на основание чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Задв.
сумата от 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
16
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд – Хасково.
Съдия при Районен съд –
Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
17