№ 167
гр. Провадия, 22.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Димитър Ст. Михайлов
при участието на секретаря М.Я.М.
като разгледа докладваното от Димитър Ст. Михайлов Административно
наказателно дело № 20253130200494 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Д. В. К., ЕГН **********, против
Наказателно постановление /НП/ № 25–0324–273/22.05.2025г., издадено
Началник група РУ-Провадия към ОД МВР - Варна, с което за нарушение по
чл.6, т.1 от ЗДвП на основание чл.183, ал.3, т.5, пр.1 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „Глоба“ в размер на 30,00 лева и за нарушение на
чл.103, от ЗДвП на основание чл.175, ал.1, т.3 от ЗДвП му е наложено
административно наказание, „глоба“ в размер на 50,00 лева и „Лишаване от
право да управлява МПС за срок от един месец.
Становищата на страните:
Жалбоподателят в жалбата си прави искане за отмяна на
наказателното постановление. Твърди, че в хода на производството са били
допуснати съществени процесуални нарушения и обжалваното НП е издадено
на базата на предположения.
В съдебно заседание жалбата и направеното с нея искане са
поддържани от въззивнвика, като се твърди, че жалбоподателя не е извършил
твърдяното нарушение.
Въззиваемата страна – ОД МВР - Варна, редовно уведомена, не се
1
явява и не изпраща представител.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
направените доводи, приема за установено следното от фактическа страна:
На 19.03.2025 г. на Д. В. К. е бил съставен АУАН сер. АД № 823622 за
нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП и чл.103 от ЗДвП, извършено на 08.01.2025 г.
в гр. Провадия на ул. „Дунав“.
В съответствие с разпоредбата на чл. 43 от ЗАНН актът бил предявен
на жалбоподателя за запознаване със съдържанието му и подписан от него без
възражение.
В законоустановения 3-дневен срок по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН не са
били постъпили възражения срещу акта.
Впоследствие на 22.05.2025г. е било издадено обжалваното
Наказателно постановление Наказателно постановление /НП/ № 25–0324–
273/22.05.2025г., издадено Началник група РУ-Провадия към ОД МВР - Варна,
с което на Д. В. К., за нарушение по чл.6, т.1 от ЗДвП на основание чл.183,
ал.3, т.5, пр.1 от ЗДвП му е наложено административно наказание „Глоба“ в
размер на 30,00 лева и за нарушение на чл.103, от ЗДвП на основание чл.175,
ал.1, т.3 от ЗДдП му е наложено административно наказание, „глоба“ в размер
на 50,00 лева и „Лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз
основа на приетите писмени доказателства, приобщени към доказателствения
материал по делото на основание чл. 283 от НПК, както и от показанията на
разпитаните свидетели –М. М. Д., П. К. П., М. Г. Г., И. И. И. и Д. В. К..
Видно от показанията на свидетелите П. К. П., М. Г. Г., И. И. И. и Д. В.
К. на посочената в АУАН и обжалваното НП дата същите са били на смяна,
като си вземали кафе до СОУ“Димитър Благоев“ на ул.“Александър
Стамболийски“. В този момент забелязали въззивника, който управлявал
ППС-електрическа тротинетка, като се движел обратно по посока на
движението на ул.“Дунав“. За целта същият бил последван и спрян в района
на пазара. Извършена му била проверка, като било установено, че същият не
носи документи за самоличност. Според свидетелите, К. потеглил в
неустановена посока без да е бил освободен от полицейските служители.
Според въззивника, същият не отрича да се е движил в насрещното
2
движение на въпросната улица, но го е направил поради малкия капацитет на
батерията на тротинетката му, студеното време и късния час. По отношение
на осуетяването на полицейската проверка твърди, че е казал, че отива за
личната си карта и ще я предостави, но поради свършването на капацитета на
батерията на тронетката, нямал възможност да се върне.
Така установените факти налагат следните изводи от правна страна:
Наказателното постановление подлежи на цялостна отмяна, тъй като в
пред съдебната фаза са допуснати процесуални нарушения от категорията на
съществените. Те са неотстраними в съдебното производство, тъй като са
довели до необоснованост в изводите на административните органи и до
невъзможност съда да прецени всички факти относими към предмета на
делото.
Тук следва да се отбележи, че с оглед предписанията на разпоредбата
на чл. 53, ал. 1 от ЗАНН не е установено по безспорен начин осъществяване на
нарушенията от санкционираното лице. Наказващия орган не е изпълнил
задължението си, вменено от цитираната разпоредба за разследване на
спорните обстоятелства. На лице са оскъдни доказателства, които да са в
подкрепа на изложените в АУАН и наказателното постановление изводи. В
тази връзка Постановление № 10 от 28.09.1973 г. по н. д. № 9/1973 г., ППВС
категорично постановява, че доказателствената тежест по установяване на
нарушението лежи върху наказващия орган:
„... Във всички случаи, когато административно наказващият орган
обсъжда събраните доказателства и възраженията на нарушителя, е задължен
да прецени необходимо ли е да извърши разследване на спорните
обстоятелства и ако е необходимо - да извърши такова, за да се установи
обективната истина още в тази фаза на процеса... „
Въпреки предписанията на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, то следва да се
посочи, че административно наказателната отговорност на определено лице е
недопустимо да се извежда и обосновава единствено и само въз основа на
съставен от контролиращите органи АУАН. Доказателствената сила на същия
намира приложение единствено и само в случаите, когато констатациите,
съдържащи се в него се подкрепят и от други доказателства-събрани и
проверени по предписания от закона ред. Последното обстоятелство пряко
следва и от обстоятелството, че с оглед цялостната уредба на ЕКЗПЧ, при
3
съблюдаване на действащите критерии за определяне на характера на дадено
обвинение и по-конкретно дали същото е наказателно такова, то предвид
същността на правната норма (общата и валидност спрямо всички правни
субекти) и поправително възпиращата роля на административните наказания,
налагани при допуснато нарушение по ЗДвП, то безспорно следва да се
приеме, че се касае за наказателно обвинение, респективно за несъщинско
криминално престъпление. Последното е било предмет на разглеждане от ЕС
по правата на човека в Решение от 21 февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу
Федерална Република Германия (Ozturk v. Federal Republic of Germany).
Изрично в същото разглеждайки казус с идентично съдържание съдът
е подчертал, че в подобни случаи следва да се прецени дали
„административното нарушение“, извършено от жалбоподателя, е било
„престъпление“ по смисъла на този текст. При извършване на такъв анализ
следва да се установи, е дали според правната система на съответната държава
текстът, определящ състава на въпросното нарушение, се отнася към
наказателното право. След това трябва да се разгледа характерът на
нарушението и, накрая, характерът и тежестта на наказанието, което
засегнатото лице рискува да получи, като при преценката се държи сметка за
предмета и целта на чл. 6, за обикновеното значение на употребените в него
понятия и за законите на договарящите се държави. " Изрично се посочва, че
дори и съобразно вътрешното право на съответната държава
"административното нарушение" да не попада в обсега на наказателното
право, то следва са се отчете, че при липса на някаква съществуваща
абсолютна граница разделяща углавното наказателно право от
административно-наказателното право следва да се пристъпи към анализ на
вторият посочен по-горе критерий.
В тази насока следва да се съобрази и обстоятелството (както е
уредбата в действащия в Република България ЗАНН), че част от общите
разпоредби, уреждащи наказателното производство, се прилагат по аналогия в
„административно-наказателното производство“, при това както материални
разпоредби (вж. чл. 11 от ЗАНН), така и процесуални такива (вж. чл. 84 от
ЗАНН).
Посочва се още, че вторият критерий, посочен по-горе - самият
характер на нарушението, разгледан във връзка и с характера на
4
съответстващото му наказание, представлява фактор с по-голяма тежест и
категорично се обосновава тезата, че в случаите на субсидиарно приложение
на правилата на углавното наказателно право и процес, при общото действие
на правната норма, въвеждаща съответния състав и с оглед възпиращото и
поправително въздействие на административното наказание неизменно следва
да се счита, че съответните деяния попадат в обсега на наказателното право,
имат характера на макар и несъщински криминални престъпления, а
повдигнатите от администрацията обвинения са наказателни такива. В този
смисъл и в хипотезите на повдигнато подобно обвинение, независимо от
действащата уредба следва да се съобразяват принципите съдържащи се в
международните актове. Подобно разбиране и тълкуване на основните правни
понятия и принципи се съдържа и в Решение от 2 септември 1998 г. дело
Лауко срещу Словакия (Lauko v. Slovakia).
С оглед изложеното по-горе следва да се подчертае, че в настоящия се
случай се явява принципа на чл. 6, т. 2 от ЕКЗПЧ. В цитираната международна
разпоредба се въвежда по категоричен начин презумпцията за невиновност на
лицата, спрямо които е повдигнато обвинение за осъществено криминално
престъпление. Оттук не би могло да се приеме, че с разпоредбата на чл. 189,
ал. 2 от ЗДвП се достига до разместване на доказателствената тежест и
въвеждане на своеобразна презумпция за виновност, респективно за
принуждаване на обвиненото лице да доказва липсата на осъществено деяние,
на съставомерност на извършеното или на виновност от негова страна.
В този смисъл и с оглед примата на международноправните норми,
провъзгласен от чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България следва
да се счита, че задължение за държавната администрация се явява
провеждането на пълно доказване на всички релевантни факти и
обстоятелства – съставомерно от обективна страна деяние, авторство и вина.
При това последното важи в цялото административнонаказателно
производство – от момента на неговото отпочване чрез съставяне на АУАН, до
окончателното стабилизиране на санкционния акт. Недоказването на
повдигнатото обвинение във всички случаи следва да има за неизменна
последица отмяната на санкционния акт. Бездействието на администрацията в
този смисъл и неангажирането на доказателства в съдебната фаза на процеса,
въпреки проявена активност от въззивната съдебна инстанция /чл. 107, ал. 2 от
НПК/ за представяне от АНО на доказателства за обстоятелствата по делото с
5
цел разкриване на обективната истина, по необходимост води до отпадане на
отговорността на адресата на санкциите.
Съдът намира, че обжалваното наказателно постановление е
незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено, тъй като с него е
ангажирана административно наказателната отговорност на жалбоподателя за
деяние, което представлява маловажен случай на административно
нарушение. Съгласно задължителната съдебна практика, формирана с
Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС, преценката за
маловажност на случая подлежи на съдебен контрол. Тъй като в настоящия
случай съдът констатира, че са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН, но
наказващият орган не го е приложил, то наказателното постановление следва
да бъде отменено поради издаването му в противоречие със закона.
На първо място настоящият съдебен състав намира за необходимо
изрично да посочи, че категорично не се споделя становището при формални
нарушения - a priori да е изключена възможността за приложение на
правилата за маловажен случай. Трайна и последователна е практиката на
касационната инстанция, че разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН не разграничава
административните нарушения на формални и резултатни, поради което всеки
случай подлежи на конкретна преценка – така изрично Решение № 1834 от
21.10.2020 г. по к. а. н. д. № 1516/2020 г. на XXIII състав на Административен
съд – Пловдив; Решение № 552 от 15.03.2016 г. по к. а. н. д. № 3357/2015 г. на
XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 946 от 23.04.2013
г. по к. а. н. д. № 896/2013 г. на Административен съд – Пловдив.
В ЗАНН не е предвиден законен критерий за маловажен случай на
административно нарушение, поради което следва да се изхожда от цялата
съвкупност на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства на конкретното
деяние, стойността на вредата, кръга на засегнатите интереси, времетраенето
на нарушението, значимостта на конкретно увредените обществени
отношения, като законодателят не е разграничил по никакъв начин
формалните от резултатните нарушения при преценката на горните
обстоятелства /разграничение в тази насока липсва както в ЗАНН, така и в
НП/.
Съгласно чл. 11 от ЗАНН въпросите за вината, вменяемостта,
обстоятелства изключващи отговорността се прилагат разпоредбите на
6
общата част на НК, доколкото в ЗАНН не е предвидено друго. Съдът намира,
че всички тези обстоятелства са изяснени и дават основание да се приеме, че
случаят е маловажен по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК. За да се установи дали
случая е маловажен или не, следва да се обсъди степента на обществена
опасност на извършеното нарушение, като негово обективно качество, за да се
установи дали е социално необходимо и житейски оправдано да се прибегне
до прилагане на административно наказателната отговорност. В конкретния
случай, видно от съдържанието на АНП, е че нарушението е извършено за
първи път, т. е. налице е инцидентен случай. Липсват каквито и да било данни
за налагани други наказания за идентични или каквито и да било други
нарушения от страна на въззивника. Нарушението по чл.6, т.1 от ЗДвП е било
извършено в 22,30 часа в тъмната част на денонощието, през зимата на
ненатоварена улица в близост до дома на въззивника, а по отношение на
нарушението по чл.103 от ЗДвП, няма данни, които да опровергават същия, че
е отишъл за документите си с намерение да ги предостави.
Това безспорно води до извод, че допуснатото нарушение е с по-ниска
степен на обществена опасност от останалите от този вид и че с него не е бил
нарушен грубо и в съществена степен предвиденият в закона ред. С оглед на
това, съдът приема че нарушението е с явно незначителна обществена
опасност и засяга в малка степен установения ред за държавно управление.
Отделно от това, цел на ЗАНН е налагане на наказания за предупреждаване и
превъзпитаване на нарушителят към спазване на установения правов ред и
въздействие върху гражданските субекти възпитателно и предупредително.
Налагането на санкция не следва да се приема като самоцел на закона, тъй
като справедливо е регламентирана възможност да не се налага наказание,
като се предупреди нарушителя чрез съответен способ, че при повторно
нарушение ще бъде санкциониран. Поради това и съдът намира, че в
настоящия случай намира приложимост и разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.
Наказващият орган от своя страна в постановлението не е изложил мотиви
защо приема, че случаят не е такъв и без обсъждане на всички обстоятелства,
установени в хода на проверката, включително и постъпилото възражение,
депозирано още при предявяване на АУАН е издал наказателно
постановление, налагайки наказание на въззивника.
В случаите, когато деянието представлява маловажен случай на
административно нарушение, наказващият орган, следва да приложи чл. 28 от
7
ЗАНН. Като не е приложил посочената норма административно-наказващият
орган е нарушил материалния закон и е издал незаконосъобразно НП. Това е
така, съгласно ТР № 1/12.12.2007 г. на ВКС по н. д. № 1/2007 г., ОСНК.
Според цитираната съдебна практика когато деянието представлява
маловажен случай на административно нарушение,
административнонаказващия орган следва да приложи чл. 28 от ЗАНН, като
преценката за „маловажност на случая“ подлежи на съдебен контрол. В
неговия обхват се включва и проверка на законосъобразността на преценката
по чл. 28 от ЗАНН. Когато съдът констатира, че са налице предпоставките на
чл. 28 ЗАНН, но наказващият орган не го е приложил, това е основание за
отмяна на наказателното постановление, поради издаването му в
противоречие с материалния закон. И доколкото преценката за приложението
на чл. 28 от ЗАНН не е преценка по целесъобразност и подлежи на съдебен
контрол /в този смисъл са и задължителните указания дадени в ТР № 1 от
12.12.2007 г. по тълк. д. № 1/2005 г. на ОСНК на ВКС.
В горната насока е налице и достатъчно константна практика на АС
Варна – Решение № 1210/01.10.2021 г. по к. а. н. д. № 1750/2021 г.; Решение №
1294/15.10.2021 г. по к. а. н. д. № 1749/2021 г.; Решение № 1304/18.10.2021 г.
по к. а. н. д. № 1737/2021 г.; Решение № 1184/27.09.2021 г. по к. а. н. д. №
1674/2021 г.; Решение № 1122/02.08.2021 г. по к. а. н. д. № 1147/2021 г.;
Решение № 571/25.04.2023 г. по к. а. н. д. № 397/2023 г.; Решение №
355/20.03.2023 г. по к. а. н. д. № 180/2023 г.; Решение № 369/21.03.2023 г. по
к.а. н. д. № 279/2023 г. и др.
На последно място съдът следва да отбележи и факта, че наказанието на
въззивника е неправилно определено. Наред с административните наказания
„Глоба“ на въззивника е определено и наказание „Лишаване от право да
управлява МПС“ за срок от един месец. Това наказание се налага на водачите
на МПС. В конкретния случай К. е управлявал електрическо превозно
средство и тази санкция се явява неправилно наложена.
Поради изложените съображения, съдът счита, че НП е
незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено.
Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1, т. 2 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ Наказателно постановление /НП/ № 25–0324–
273/22.05.2025г., издадено Началник група РУ-Провадия към ОД МВР - Варна,
с което на Д. В. К., ЕГН ********** за нарушение по чл.6, т.1 от ЗДвП на
основание чл.183, ал.3, т.5, пр.1 от ЗДвП му е наложено административно
наказание „Глоба“ в размер на 30,00 лева и за нарушение на чл.103, от ЗДвП
на основание чл.175, ал.1, т.3 от ЗДвП му е наложено административно
наказание, „глоба“ в размер на 50,00 лева и „Лишаване от право да управлява
МПС за срок от един месец.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен
съд- Варна в 14 - дневен срок от получаване на съобщението, че решението и
мотивите са изготвени.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по
делото адреси.
Съдия при Районен съд – Провадия: _______________________
9