№ 1622
гр. Плевен, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ана Ив. И.
при участието на секретаря Велислава В. Василева
като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело №
20254430101410 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на предявени от „***“
ЕАД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София бул.*** №***
офис сграда „***“ ет.***, представлявано от З.Б. срещу П. С. С. с ЕГН *** от
гр.Плевен ж.к.***, бл.***, вх.***, съединени в условията на първоначално
обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.чл.79, ал.1, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: сума в размер на 12300,48 лв. -
главница за периода от 09.06.2023 г. до 15.04.2026 г.; сума в размер на 6447,58
лв.- договорна лихва за периода от 09.06.2023 г. до 31.01.2024 г.; сума в размер
на 2946,66 лв., - обезщетение за забава за периода от 10.06.2023 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020
г. не е начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на
разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИПОРНС, ведно със законна лихва - от датата
на подаване на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на
задължението. В условията на евентуалност, в случай, че съда не уважи
изцяло и/или отчасти кумулативно предявените обективно съединени
положителни установителни искове срещу П. С. С., е предявен иск с правно
основание чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД с искане да се осъди ответника да
1
заплати на ищеца следните суми: главница в размер на 12300,48 лв. за периода
от 09.06.2023 г. до 15.04.2026 г.; договорна лихва в размер на 6447,58 лв. за
периода от 09.06.2023 г. до 31.01.2024 г.; обезщетение за забава в размер
на 2946,66 лв. за периода от 10.06.2023 г. до датата на подаване на
исковата молба в съда, като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е
начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на
чл. 6 от ЗМДВИПОРНС, ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Навеждат се доводи в исковата молба, че ищцовото дружество е
депозирало заявление по реда на чл.410 ГПК срещу ответника по делото.
Сочи се, че по ч.г.д. № 6989/2024 г. по описа на ПлРС е уважено искането му и
е издадена заповед за изпълнение срещу длъжника срещу която същият е
възразил по повод, на което е предявен настоящия иск. Ищецът твърди, че на
31.01.2024г. било подписано Приложение 1 към Договор за покупко- продажба
на вземания /цесия/ от дата 31.01.2024г. между „***” ЕАД, с ЕИК *** и „***”
ЕАД, с ЕИК ***, по силата на което вземанията на „***” ЕАД срещу
ответницата, произтичащи от Договор за потребителски кредит с №
***/14.04.2022г били прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви на дружеството - кредитор.
Твърди, че Общите условия по договора за заем съдържат изрична клауза,
която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица. Сочи, че длъжникът е уведомен по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД за
извършената продажба на вземането и обявената предсрочна изискуемост от
името на „***“ ЕАД , чрез пълномощника „***“ ЕАД, за което представят
известие за доставяне. Молят съда в случай, че счете извършеното към
момента уведомяване за цесията и обявената предсрочна изискуемост за
ненадлежни, да бъдат връчени на ответника представените с исковата молба
Уведомително писмо с Изх. № УПЦ-С-ТБИ/***/12.02.2025г. Ищецът твърди,
че на 14.04.2022г. между „***“ ЕАД, като Заемодател и П. С. С., като
Заемател, бил сключен Договор за потребителски кредит № *** при спазване
на разпоредбите на Закона за задълженията и договорите и Закона за
потребителския кредит и същият съдържа съгласие на кредитополучателя, че
е запознат и приема Общите условия към договора за потребителски кредит,
които са неразделна част от същия, като това обстоятелство е удостоверено с
подписване на последните от страна на кредитополучателя. Твърди, че
2
съгласно сключения договор за потребителски кредит Заемодателят се е
задължил да предостави на Заемателя под формата на заем парична сума в
размер на 12633,10 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита.
Твърди, че кредиторът е превел кредитните средства по лична банкова сметка
на Кредитополучателя, а последният се е задължил да върне дължимата по
договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата стойност
на плащанията по кредита е договорена в размер на 259***29 лв. Така
договорната лихва по кредита е уговорена от страните била в размер на
13292,19 лв. Ищецът твърди, че на основание сключения между страните
договор кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита в срок
до 15.04.2026г., на 48 броя месечни погасителни вноски, съгласно погасителен
план, в който е посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска, като
първите 47 броя вноски са в размер на 540,11 лв. всяка, а последната
погасителна вноска е изравнителна и е в размер на 540,12 лв. Твърди, че
крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита е 15.04.2026г.
/дата на последната погасителна вноска, съгласно погасителен план/. Твърди,
че длъжникът бил уведомен за предсрочната изискуемост на 22.07.2024г.
Ищецът навежда доводи, че при забава в плащането на месечна погасителна
вноска, Кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху просрочената главница. Твърди, че на
длъжника е начислена лихва за забава за периода от 10.06.2023г. до датата на
подаване на заявлението в съда, като общият размер на начислената лихва за
забава е 2946,66 лева. Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск
и да му присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба, депозирана преди датата на о.с.з.
процесуалния представител на ищеца моли съда да уважи предявения иск като
основателен и доказан. Излага, че в чл.7 от договора е посочен размерът на
предоставения кредит, където са индивидуализирани и предоставените суми и
е посочен общият им размер. Твърди, че ГПР е изчислен според изискванията
на закона. навежда доводи, че застрахователната премия не е постъпила в
патримониума на кредитотдателя, а е била преведена на трето лице –
застраховател, поради което не следва да се вземе предвид при изчисляване на
ГПР. Претендира присъждане на разноски.
3
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, процесуалният
представител на ответника е депозирал отговор на исковата молба, в който
оспорва същата и навежда доводи, че за да е основателен иска, следва да е
била уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК.Отделно от това твърди, че договорът за кредит е
недействителен, поради което дължи връщане само на главница. Твърди, че е
посочен ГПР в размер на 49,64%, но не е посочен как е формиран. Твърди, че
ГЛП е 41,13 %, но в погасителнияа план вноските са с лихвен процент от
105,21 %, което води до ГПР в размер на 105%. Твърди, че тази сума
представлява допълнителен скрит разход по кредита, който не е отразен в
ГПР€Поради това посочва, че представлява нищожна клауза в договора и
макар формално да е изпълнено изискването за ГПР до 5 пъти законната
лихва, то действителният такъв я надвишава. Твърди, че с ГЛП от 41,13 % е в
противаоречие с добрите нрави и влече нищожност на съответните клаузи.По
отношение на сумата от 3633,10 лева, представляваща еднократна премия по
застраховка в полза на *** Животозастраховане, същата не се дължи. Твърди,
че срокът на застраховката е срокът на кредита и тъй като срокът не е изтекъл,
сумата не е дължима. Моли съда да отхвърли исковете. Ако съдът приеме, че
договорът е с нищожни клаузи, прави възражение за прихващане с платената
сума от 1924 лева, с която се погасява главница.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалният представител на
ответника моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и
недоказани. Счита, че процесния договор е нищожен. Моли съда да приспадне
недължимо платените от ответника суми. Претендира присъждане на
разноски. Моли съда да допусне разсрочване на плащането, поради
финансовото затруднение на ответницата.
В нарочна писмена защита моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан, за което развива подробни съображения.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложеното по делото ч.гр.д.№ 6989/2024 г. по описа на ПлРС е
видно, че е издадена на основание чл.410 от ГПК заповед за изпълнение
№3969/29.11.2024 г., с която е разпоредено на ответника да заплати на
кредитора – ищец по настоящето дело следните суми: сума в размер на
4
12300,48 лв. - главница за периода от 09.06.2023 г. до 15.04.2026 г.; сума в
размер на 6447,58 лв.- договорна лихва за периода от 09.06.2023 г. до
31.01.2024 г.; сума в размер на 2946,66 лв., - обезщетение за забава за периода
от 10.06.2023 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като за периода
от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или
неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИПОРНС, ведно
със законна лихва - от датата на подаване на заявлението в районен съд до
окончателното изплащане на задължението, както и сумите от 433,89 лв. –
платена държавна такса и 50 лв. – юрисконсулстско възнаграждение, срещу
която длъжникът е възразил в срок, поради което в изпълнение на указанията
на съда ищецът е предявил иск за установяване съществуване на вземането.
Представено като доказателство по делото е и Заявление –декларация
за установяване на договорни отношения, от които се установя какви
документи е представил „***“ ЕАД на ответницата.
Видно е от представеното по делото Заявление за рефинансиране на
задължения, че ответницата е отправила искане до „***“ ЕАД да бъде
рефинансиран нейн дълг по потребителски кредит №*** в размер на 479 лева.
От представения с исковата молба договор за потребителски кредит
№***/14.02.2022 г. се установява, че „***“ ЕАД и ответницата са сключили
договор, по килата на който са уговорили предоставяне на кредит в размер на
9000,00 лева, при общ размер на кредита 12633,10 лева, с годишен лихвен
процент 41,13%, и начин на връщане: 48 погасителни вноски, с краен срок на
погасяване – 15.04.2026 г. В погасителния план към договора са посочени
падежите на отделните вноски и техния общ размер, както и размерите на
главницата и договорната лихва. В чл.7.1 от Договора, след посочения размер
на кредита е посочена и застраховка „Bank Пакет 3 кредит+сметка“ на
стойност 3153,57 лева и застраховка „Bank Пакет 3 сметка“ на стойност
479,53 лева /3153,57 лева общо/. Посочен е общ размер на кредита 12 633,10
лева. В чл.7.2.3 е посочено, че в случаите, когато потребителят е пожелал да
сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора, дължимата част от
кредита за съответната застраховка се превежда директно на застрахователя
или застрахователния посредник, съгласие за което кредитополучателя
декларира с подписване на договора. В чл. 9 от договора за кредит е посочено,
5
че годишния лихвен процент е в размер на 41,13%, като лихвата се изчислява
ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на
главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а в чл.10
е посочен годишният процент на разходите – 49,64%, и обща сума, дължима
от потребителя – 25 9***29 лева. В договора за потребителски кредит е
обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и
нейния размер – 540,11 лева и последна вноска от 540,12 лев.
Представени по делото са и доказателства за извършени плащания от
„***“ ЕАД към „*** животозастраховане, клон България“, в полза на
застрахования потребител – ответницата и към „***- Общо застраховане, в
полза на ответницата.
Установява се от приложения препис на Договор за цесия от
31.01.2024г. и препис-извлечение от Приложение №1 към него от
31.01.2024г., че „***“ ЕАД е прехвърлил на ищеца „***” ЕАД вземанията,
произтичащи от процесния договор за заем, включващо и процесното вземане.
Видно е от представените по делото доказателства, че на основание
чл.99, ал.3 ЗЗД е налице потвърждение на извършената цесия от заемодателя.
От представения препис на пълномощно, изходящо от „***“ ЕАД, чрез
управителя се установява, че дружеството е упълномощило цесионера „***”
ЕАД да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания,
които са били цедирани по силата на сключения договор за цесия.
Видно е от представените по делото доказателства, че ищецът е
направил опит да уведоми ответника за настъпилата цесия, но че писмото му е
останало непотърсено.
Видно е от представеното по делото Уведомително писмо за
извършената цесия /стр.2 от същото/, че кредиторът е направил изявление
отправено до ответника, че поради неплащане от негова страна обявява
кредита за предсрочно изискуем /л.20 -гръб от делото/.
Представени по делото са и преводни нареждания, от които се
установява какви суми е превеждала ответницата на „***“ ЕАД във връзка с
отпусканите й заеми.
От представеното по делото Удостоверение с изх. №ТС621464
/02.02.2021 г., издадено от„***“ ЕАД се установява, че към датата на
6
издаването му ответницата е имала два потребителски кредита към Банката,
които били издължени.
По делото е изслушано и заключението по допуснатата ССЕ, която съдът
кредитира като обективно и компетентно дадена и неоспорена от страните по
делото. От същата се установява, че: на 14.04.2022 г. между ответницата и
„***“ ЕАД е сключен договор за кредит за сумата от 12633,10 лева, от които:
9000 лева главница и 3633,10 лева – застрахователна премия; че ГПР е в
размер на 49,64 %, а ГЛП е в размер на 41,13%, като същия се начислява на
база 360 дни годишно; че съгласно чл.9.4 при просрочие потребителят дължи и
лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за
целия период на просрочието; че общият размер на задълженията е 299***29
лева, която се разпределяла на 48 броя погасителни вноски по 540,11 лева с
падежни числа от 15.05.2022 г. до 15.04.2026 г., както следва: главница в
размер на 12633,10 лева и договорна лихва в размер на 13292,19 лева; че на
14.04.2022 г. по банковата сметка на ответника е преведена сумата от 12633,10
лева, от които чистата стойност на кредита – 9000 лева; че заплатената сума по
договора е в размер на 2026,64 лева, с които са погасени: главница в размер на
332,62 лева; договорна лихва в размер на 1687,41 лева, наказателна лихва в
размер на 6,61 лева; че на 31.01.2024 г. с Договор за Цесия на ищеца е
прехвърлена сума в размер на 19730,15 лева, а след начисляване на лихва за
забава до датата на заявлението е в размер на 22011,03 лева, от които:
главница в размер на 12300 лева; договорна лихва в размер на 6447,58 лева;
лихва за забава в размер на 982,09 лева до 31.01.2024 г; и лихва за забава за
периода от 31.01.2024 г. до 29.11.2024 г. в размер на 2280,88 лева; че ГПР е в
размер на 49,64%, като при изчисляването ме у вкл. главница, лихва и
застрахователна премия.
По делото е изслушано и заключение по допуснатата допълнителна ССЕ,
от която се установява, че при вариант, при който застрахователната премия не
е включена в главницата се установява, че: главницата е 9000 лева;
договорната лихва ще е 9470,77 лева; застрахователна премия ще е 3633,60
или 76,95 лева, която вноска не се олихвява; ГПР ще е 69,54 % при
нормативно установен от 50% и, че месечната вноска ще е 460,51 лева /384,81
лева +75,70 лева/; че в този случай към датата на цесията неизплатени остават:
8678,60 лева главница; 4461,79 лева – договорна лихва до 31.01.2024 г.;
застрахователни премии до 31.01.2024 г. в размер на 1210,78 лева; лихва за
7
забава в размер на 789,58 лева за периода от 15.09.2022 г. зо 31.01.2024 г.; че
към датата на заявлението лихвата за забава за неизплатената главница от
8678,60 лева за периода от 01.02.2024 г. до 29.11.2024 г. е в размер на 1001,36
лева; че общо задълженията в хипотеза с неолихвяема застрахователна премия
е 16253,22, а с олихвяема е 22 011,03 лева.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е
да докаже учреденото по негова инициатива заповедно производство по реда
на чл. 410 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за изпълнение; спазване
на срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК; съществуването на твърдяното вземане в
негова полза вземане по договор за потребителски кредит по основание,
размер и длъжник; че кредитополучателя е получил твърдяната сума по
договор за кредит.
Съответно в тежест на ответника по делото е да установи всички
положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете,
от които черпи благоприятни за себе си правни последици, вкл., че е заплатил
сумите.
Не се спори по делото, че в полза на ищеца е издадена по реда на чл.410
ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми. Установява се от
приетите по делото доказателства, че длъжникът е възразил срещу издадената
заповед, поради което и в изпълнение указанията на съда заявителят в
законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на
вземането, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото
производство и неговата допустимост.
Ищецът основава претенцията си въз основа вземане по сключен
между ответника и „***“ ЕАД договор за потребителски кредит, чието
вземане твърди, че е придобил чрез договор за цесия от кредитотодателя.
Въз основа на събраните писмени доказателства, включително
заключението на СИЕ, съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че
между „***“ ЕАД и ответницата е налице облигационна връзка, възникнала
по силата на сключен между тях договор за потребителски кредит
№***/14.04.2022 г., по силата на който Банката, е предоставила на
ответницата, като потребител, кредит в размер на 12633,10 лева / с включена
8
застраховка/ и с чиста стойност на кредита от 9000 лев, със срок на кредита –
48 месеца, а кредитополучателят е поел задължение да погасява кредита на 48
месечни погасителни вноски. В тази връзка от приетото заключение по
съдебно счетоводна експертиза настоящият съд намира за установен по делото
и факта, че кредиторът е изпълнил задължението си да преведе по банкова
сметка предоставения от него потребителски кредит на ответника. По делото
не е спорно и, че вземането е прехвърлено чрез договор за цесия на ищеца, за
която е направен опит да се уведоми ответницата.
Установява се по делото, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с
изявление на кредитора, отправено до ответника по делото.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „***“ ЕАД и кредитополучателката – ответница,
предоставяне на заемната сума следва да се прецени дали този договор е
действителен както с оглед направените възражения на ответницата, така и в
изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на
договор /или клаузи от него/, сключен с потребител. Съгласно чл.9, ал.1 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК уреждат формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.10, ал.1 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК –
9
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредит в полза на ответника като
физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на §13, т.12
от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. По отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
решение №23/07,07,2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., І т. о. /, която
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 – 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
10
съгласно Тълкувателно решение №1/27,04,2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г. / се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания:
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1
към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т. е. какво се
включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
решение на СЕС от 19,12,2019 г. по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава,
Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в
договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б. "ж" от Директива
2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на
този процент.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 49,64% като
11
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая ГПР е посочен единствено като процентна
стойност в цифри. Поради липсата на яснота относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за
връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин /чл.10, ал.1
от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин, не е спазено изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22
от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
12
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че съгласно заключението на ВЛ, при
определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита 9000,00 лева, се
получава ГПР от 69,54%, а в договора е посочен ГПР 49,64%. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и
следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин – което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Както се
посочи процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като
абсолютна стойност в проценти – 49,64%, без да сочи допусканията,
използвани за неговото изчисляване. Бланкетното препращане към казаното
Приложение №1 /съдържащо различни видове положения и допускания,
включително и такива, неприложими към процесния кредит/, не е равнозначно
и не съставлява в случая посочване на допусканията по смисъла на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Следователно тази императивна досежно съдържанието на
договора правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е
нарушена и императивната норма на чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно
всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за
13
недействителност. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е
формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния
такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в
посочения размер.
Отделно от дотук изложеното, съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор застрахователна премия е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, но отделно от главницата – като допълнителен разход – чл.19, ал.1
и 2 от, ЗПК поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, тоест годишният процент на
разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали
разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на
договора или в бъдеще. Следователно се налага извода, че застрахователната
премия следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая
застрахователната премия, представлява част от месечната погасителна вноска
по кредита. В Решение от 15,03,2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се
14
отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения
договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. В
частност общото задължение на ответника е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания,
в които се включват и задължението за плащане на застрахователна премия
3983,50 лева. Плащането на застрахователна премия обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР от 49,64% въпреки, че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При
отчитането на застрахователната премия като несъмнен разход, не към
главницата, действителният ГПР би бил значително завишен – 69,54% /повече
от 50%, което означава, че процесният договор е в противоречие и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според същата, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
т. е. повече от 50 %, а според чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни/,
съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, което съдът възприема като пълно и обективно. При
това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
15
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК /така определение
№531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС – вж.
решение № 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., ІV г. о. по
правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли
е предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
16
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на
дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение № 60186/28,11,2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., І
т. о., както и в решение № 50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г.,
III г. о.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница по договора.
Преди всичко следва да се посочи, че дължимата главница е в размер на
9000,00 лева, тъй като с оглед съдържанието на представения договор за
потребителски кредит не се установява на ответника да е отпуснат кредит в
размер на 12633,10 лева. Предоставената сума е в размер на 9000,00 лева, а
разликата от 3633,10 лева е начислена застрахователна премия, изплатена на
трето лице. Тези суми обаче не са част от главницата - заетата сума, а са
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. В тази връзка те могат
да се претендират въз основа на договора за кредит, доколкото са начислени
съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и премии,
съгласно основанието, за което се дължат. Следователно претенцията за
главница за сумата над 9000,00 лева е изначално неоснователна /дори
договорът за потребителски кредит да бе действителен/, доколкото с
процесния договор за кредит не е уговаряна главница в по-висок от посочения
размер. За да се определи дължимата главница, следва всички плащания,
17
извършени от потребителя за погасяване на задължения по договора за кредит,
да се вземат предвид в случая като погашения на дължимата главница, след
като останалите задължения по договора не са дължими, поради
недействителност на същия, вкл. на конкретните клаузи за договорна и
мораторна лихва /така напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в. т. д. № 1128/2021 г./. От заключението на вещото лице по
приетата по делото СИЕ се установи, че плащанията, които са направени от
страна на ответницата са в размер на 2026,64 лева, от които е платена главница
в размер на 332,62 лева или недължимо платена е сума в размер на 1694,02
лева, която следва да се приспадне от останалата за плащане след цесията
сума от 8678,60 лева или неплатената главница е в размер на 6984,58 лева.
Застрахователната премия от 3633,10 лева както се посочи по-горе е
недължима от ответницата, тъй като тя не съставлява част от отпуснатата
главница по договора кредит /вж. по-горе/, а основанието на което се дължи
остава недействително поради недействителността на договора за
потребителски кредит.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск следва да бъде уважен, но само до размера от 6984,58 лева
главница /за горницата над този размер е неоснователен/, ведно със законната
лихва върху същата, сичитано от датата на депозиране на заявлението по
чл.410 ГП, а исковете за договорна лихва и обезщетение за забава следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
При отхвърляне на част от исковете съдът дължи произнасяне по
предявените в условията на евентуалност искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.86
ЗЗД.
Съдът като взе предвид, че е отхвърлил предявените главни искове,
поради нищожност на договора за кредит счита, че на същите основания, без
да препоповтаря същите следва да отхвърли и предявените осъдителни
искове.
По отношение на разноските в исковото производство
На ищецът съобразно уважената част на иска се дължат разноски в
размер на 187,98 лева, а на ответника съобразно отхвърлената част разноски в
размер на 1801,70 лева. След компенсация на дължимите от двете страни
разноски в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на
18
1613,72 лева.
Съобразно изхода на спора, отправеното искане в петитума на исковата
молба за произнасяне по направените по делото разноски и съгласно
задължителните указания, дадени с т.12 на ТР 4/2013 г., ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното производство
разноски в размер от 155.79 лв. за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, съобразно уважената част от иска.
В проведеното по делото открито съдебно заседание, процесуалният
представител на ответника е направил искане, ако съдът счете, че исковата
претенция е основателна да разсрочени плащане на задължението. По делото
не са представени писмени доказателства, които да обосноват извод за
невъзможност на ответника да заплати процесната сума, поради което
искането следва да се остави без уважение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните че П. С.
С. с ЕГН *** от гр.Плевен ж.к.***, бл.***, вх.*** дължи на „***“ ЕАД ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.София бул.*** №*** офис сграда
„***“ ет.***, представлявано от З.Б. сумата 6984,58 лева -главница по
договор за кредит №***/14.04.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от
ГПК в съда – 29.11.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, която
представлява част от сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№6989/2024 г. на ПлРС, като за разликата до претендираната
главница в размер на 12 300,48 лева, за договорна лихва в размер на
64472,58 лева за периода 09.06.2023 г. – 31.01.2024 г. и за сумата от 2946,66
лева обезщетение за забава върху просрочена главница за периода
09.06.2023 г. – 31.01.2024г.,ОТХВЪРЛЯ предявените искове КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ, на основание чл.422, ал.1, вр. с
чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „***“ ЕАД ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.София бул.*** №*** офис сграда „***“ ет.***,
19
представлявано от З.Б. искове с правно основание чл.79, вр.чл.86 ЗЗД с
искане да бъде осъден ответникът П. С. С. с ЕГН *** от гр.Плевен ж.к.***,
бл.***, вх.*** да заплати на ищеца следните суми: главница в размер на
размер на 5315,90 лева, за договорна лихва в размер на 64472,58 лева за
периода 09.06.2023 г. – 31.01.2024 г. и за сумата от 2946,66 лева
обезщетение за забава върху просрочена главница за периода 09.06.2023 г.
– 31.01.2024г.,ОТХВЪРЛЯ предявените искове, като НЕОСНОВАТЕЛНИ
и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА П. С. С. с ЕГН *** от гр.Плевен ж.к.***, бл.***, вх.*** да
заплати на „***“ ЕАД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София
бул.*** №*** офис сграда „***“ ет.***, представлявано от З.Б., сумата от
155.79 лв., представляваща сторени в заповедното производство по ч.гр.д. №
6989 по описа за 2024 г. на Плевенски районен съд, разноски, на осн. чл.78,
ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „***“ ЕАД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.София бул.*** №*** офис сграда „***“ ет.***, представлявано от З.Б. да
заплати на П. С. С. с ЕГН *** от гр.Плевен ж.к.***, бл.***, вх.*** сумата от
1613,72 лева, представляващи сторените по делото разноски, на основание
чл.78, ал.1 ГПК
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за разсрочване на изпълнението
по реда на чл.241 ГПК на дължимите от П. С. С. с ЕГН *** от гр.Плевен
ж.к.***, бл.***, вх.*** суми по настоящето дело, като неоснователно и
недоказано.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
20