РЕШЕНИЕ
№ 14016
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА
ТЕРЗИЕВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА ТЕРЗИЕВА
Гражданско дело № 20211110121375 по описа за 2021 година
Образувано е по искова молба на М.... Г. С., уточнена с молба от
5.05.2021 г., с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД против "К...", за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 165, 10 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен договор за потребителски кредит № 25.10.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.04.2021 г.
до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 25.10.2021 г. между него и ответното дружество е
сключен договор № 25.10.2019 г. за предоставяне на потребителски кредит.
Счита, че същият е недействителен – не бил правилно посочен
действителният размер на ГПР. Била уговорена неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение по чл. 10 от Договора, чиято стойност следвало
да се включи в ГПР по подробно изложени в исковата молба съображения.
Сочи се, че е нарушен чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 22 ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т.
10, във вр. с чл. 22 ЗПК. Нямало методика за формиране на ГПР по договора за
кредит – ГПР бил грешно посочен. Излагат се съображения за
недействителност на неустоечната клуза като заобикаляща закона и
противоречаща на закона. Клаузите в процесния договор не били формирани
по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Твърди се
нищожност на клаузи от договора за кредит, уреждащи правото на
кредитодателя на неустойка при непредставяне на обезпечение, поради
противоречието им с добрите нрави. В условията на евентуалност се твърди,
че договорът е унищожаем на основание чл. 33 ЗЗД. Твърди се, че
1
потребителят дължи само чистата стойност на кредита. Твърди се, че
потребителят заплатил сума в размер от 665, 10 лв., при чиста стойност на
кредита 500 лв., поради което на връщане подлежи сумата от 165, 10 лв.
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди и
че исковата молба е нередовна. Твърди, че ГПР е правилно определен, а
неустоечната клауза, оспорена от ищеца, е валидна. Счита, че договорът за
кредит не е недействителен, нито противоречи на добрите нрави.
В доклада си, съдът е констатирал, че възражението за нередовност на
исковата молба е неоснователно – ищецът е изпълнил задължението си да
посочи банкова сметка, по която ответникът може да плати претендираната
сума.
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно
и главно доказване следните обстоятелства: 1) сключването на договор за
предоставяне на потребителски кредит с ответното дружество, с посоченото в
исковата молба съдържание 2) извършено плащане на сумите по договора за
потребителски кредит в полза на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на
валидно правно основание за получаване на платената от ищцата парична
сума.
Съдът е указал на страните, че съдът служебно следи за
неравноправност на клаузи на договора, сключен с потребител, за което
предоставя на страните при условията на състезателност възможност да
ангажират доказателства за евентуалното наличие или липса на
неравноправност на клаузите по договора за кредит.
Освен безспорния му характер, от съдържанието на приетия Договор за
паричен заем № 145607 от 25.10.2019г. се установява, че е сключен договор за
паричен заем за главница от 500 лева със срок от 20 седмици, с краен срок на
погасяване 24.08.2020г., с месечен лихвен процент от 3,330 % и ГПР от 49,665
%. Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
2
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6, вр. чл. 8 от договора. Съгласно
чл. 6 от него, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по
избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение е между ипотека върху
недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и
ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е
предвидено, че с подписването на настоящия договор заемателят декларира,
че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор в тридневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 448,03 лева, с
начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към
настоящия договор за заем. В погасителния план към Договора е посочено, че
уредената в чл. 8 от него неустойка при липса на обезпечение е разсрочена на
вноски от по 22.40 лева, дължими заедно с погасителните вноски по
главницата и лихвата по заема.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в
случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 пункта/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
3
търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място,
защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които -
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно
изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно
кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както
за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова
гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на
неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и
преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на
неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия
тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение
на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от
това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените
падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори
вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на
каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали
такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка,
чийто размер надхвърля 67 % от размера на заетата сума. Касае се за вземане,
което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той
при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50 %.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на
уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
4
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора
клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да
бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно
гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора
за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,665 %
годишно, а не над 100 %. При това положение посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни
своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е изцяло
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което искът за нищожност
конкретно на клаузата на чл. 8 от него е основателен и следва да бъде уважен.
На следващо място, съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по него. По делото е била допусната и назначена съдебно-счетоводна
експертиза, същата обаче не е изготвена, тъй като ответното дружество не е
представило документите, необходими за това. С Разпореждане №
33085/01.03.2024 г. председателят на състава е указал повторно на ответното
дружество, че в случай, че не представи необходимите документи, съдът ще
цени това му поведение по реда на чл. 161 ГПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът е заплатил в полза на
ответното дружество по Договора сумата от общо 665.10 лева, от които 500
лева – в погасяване на главница и 165.10 лв. в погасяване на неустойка.
По разноските:
Предвид изхода на делото, разноски се дължат единствено на ищеца. На
същия е възстановен депозита от 350 лв., внесен за неизготвената съдебно-
счетоводна експертиза. Трябва да му бъдат присъдени 50 лв. за държавна
такса, а на процесуалния му представител, не следва да се приждат по 400 лв.
за всеки от исковете, доколкото по делото няма договор за осъществена
безплатна правна помощ.
Решението е изготвено в срок от една година и три месеца от
последното открито по делото съдебно заседание поради състояние на
високо рискова бременност на съдията докладчик.
5
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Г. С., с ЕГН: **********, срещу
„....“ ООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. ..., иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нищожността на клаузата на чл. 8 от
сключения между страните Договор за паричен заем № 145607 от 25.10.2019г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА „....“ ООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление:
гр. ..., да заплати на М. Г. С., с ЕГН: **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД сумата от 165,10 лева, представляваща заплатена без основание сума по
Договор за паричен заем № 145607 от 25.10.2019г., ведно със законната лихва,
считано от 15.04.2021г. да окончателно изплащане на вземането, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лева, представляваща сторените по
делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6