№ 852
гр. Велико Търново, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20254110100176 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на А. С. К. срещу „И. А.
М.“ АД и срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която са предявени искове за прогласяване
недействителността на договор за паричен заем № 5241779 от 1.10.2024 г. и
договор за предоставяне на поръчителство/гаранция.
Ищецът твърди, че между него и „И. А. М.“ АД, от една страна, както и
между него и „Ф. Б.“ ЕООД, от друга, са сключени договор за паричен заем и
договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, общата сума по които
договори възлиза на 10 116.00 лева. Заявява, че по силата на договора за заем
реално е получил сумата от 4 800.00 лева, но тъй като е изгубил договорите не
може да посочи точните им параметри. Счита обаче, че тези договори
противоречат на закона и морала, както и че същите са сключени при
неравноправни условия и в тях се съдържат неравноправни клаузи. Сочи, че
по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция е предвидено
заплащането на възнаграждение, а самият договор е задължително условие за
отпускането на заема, респ. това възнаграждение е следвало да бъде включено
в ГПР по договора за заем. Твърди, че в случая е заобиколена разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР и по този начин е
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва
да върне. Заявява, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като
включването на възнаграждението за поръчителство се отнася до разходи,
които е следвало да бъдат включени в ГПР и при това положение неговият
размер надхвърля законовото ограничение. Счита, че с оглед на горното
договорите за заем и за предоставяне на поръчителство са недействителни и
той дължи само чистата стойност на предоставения му финансов ресурс.
1
Ответникът „И. А. М.“ АД оспорва предявените искове. Заявява, че
договорът за паричен заем е действителен и не страда от сочените в исковата
молба пороци, респ. че въпросните пороци не водят до недействителност на
договора. Отрича в договора да съществува клауза за сключване на договор за
поръчителство/гаранция, като твърди, че в стандартния европейски формуляр,
който ищецът е получил преди сключването на договора, подробно са описани
изискванията към обезпечението и е посочен срокът за представянето му. В
тази връзка сочи, че ищецът е имал време още преди сключването на договора
да избере вида на обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го
осигури, а ако е преценил, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо
условие или че противоречи на разбиранията му за добри нрави – да не
сключва договора. Заявява, че ГПР, посочен в договора за заем, отразява
общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на
договора, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит,
като в случая ГПР включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР следва
да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство с аргумента, че последното не е част от общия разход
по кредита с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. В тази връзка сочи, че сключването на
договор за предоставяне на поръчителство не се явява необходимо условие за
сключването на договора за заем, а отделно от това – че възнагражданието по
договора за предоставяне на поръчителство не е безусловно дължимо към
деня на сключване на договора за заем, а е от значение дали гаранцията ще
бъде активирана, или не. Все в тази връзка заявява, че с оглед посочените в
договора за заем допускания, разходите за обезпечаване на вземането са
изключени, тъй като същите нито са известни на заемодателя към момента на
сключване на договора за заем, нито са в определен към този момент размер,
респ. че те не са неизбежен разход.
В законоустановения срок ответникът „Ф. Б.“ ЕООД също оспорва искове.
Заявява, че договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е
действителен. Счита, че действителността на издадената в полза на кредитора
гаранция, така и на самия договор за предоставяне на гаранция не зависят от
действителността на договора за паричен заем и в този ред на мисли
твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция
недействителен, тъй като липсва основание за сключването му, е
неоснователно. Сочи, че изпълнението на договорното задължение на
заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем е причина за
сключването на договора за предоставяне на гаранция. Определя като
инсинуация твърдението на ищеца за допълнително оскъпяване на договора за
заем, за допълнително възнаграждение за кредитодателя и за заобикаляне
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В законоустановения срок е постъпила и насрещна искова молба от „И. А.
М.“ АД, с която е предявен иск за осъждането на ищеца за сумата от 4 800.00
2
лева, представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем №
5241779/1.10.2024 г., както и за сумата от 919.92 лева – възнаградителна лихва
за периода от 31.10.2024 г. до 29.1.2025 г.
Ищецът по насрещния иск твърди, че на 1.10.2024 г. между страните е
сключен договор за паричен заем № 5241779, по силата на който на ответника
е предоставена сумата от 4 800.00 лева, която е следвало да бъде върната на 18
равни месечни вноски, платими на равни периоди и с падежи, указани в чл. 2,
т. 5 от договора. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на
50.00 %, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна
лихва за срока на договора възлиза на 2 117.76 лева, а общо дължима сума – на
6 917.76 лева. Заявява, че ответникът не е изпълнил задължението си за
своевременно заплащане на дължимите главница и възнаградителна лихва,
съгласно уговорените в договора падежи, като към датата на насрещната
искова молба същият е забавил плащането на изискуеми задължения с повече
от 90 дни, поради което и на основание чл. 9, ал. 5 от договора се обявява
предсрочната изискуемост на задълженията по договора, считано от датата на
предявяване на насрещната искова молба.
Ответникът по насрещния иск признава същия за сумата от 4 800.00 лева,
представляваща реално отпуснатата му в заем сума. Оспорва обаче
дължимостта на претендираната възнаградителна лихва при твърдението, че
клаузата, която я урежда, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. В
тази връзка заявява, че уговорената лихва е в размер на половината от
предоставената в заем сума и същата надвишава допустимия /според
съдебната практика/ трикратен размер на законната лихва. Моли за
разсрочено плащане на задължението.
В проведеното открито заседание процесуалният представител на ищеца
поддържа предявения иск и моли за неговото уважаване. Потвърждава
признанието на насрещния иск и моли за разсрочено изпълнение по същия.
Ответниците не изпращат представители, като с писмени молби
поддържат заетите от тях становища.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по
делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за
установено следното от фактическа страна:
С първоначалната искова са предявени установителни искове по чл. 26, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а с насрещната искова молба – осъдителен иск по чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че на 1.10.2024 г. между „И. А. М.“ АД, като заемодател, и А.
С. К., като заемател, е сключен договор за паричен заем № 5241779, по силата
на който на А. С. К. е предоставена сумата от 4 800.00 лева, която последният
се е задължил да върне на 18 месечни вноски в срок до 28.3.2026 г. при
фиксирана лихва в размер от 50.00 % и годишен процент на разходите в
размер от 64.32 %. Заемателят се е задължил в 3-дневен срок от сключването
3
на договора да представи на заемодателя обезпечение чрез ангажиране на
поръчители, чрез представяне на банкова гаранция или чрез одобрено от
заемателя дружество гарант /чл. 4/.
Не се спори също, а и от представените писмени доказателства е видно, че
на 1.10.2024 г. между А. С. К., като потребител, и „Ф. Б.“ ЕООД, като гарант, е
сключен договор за предоставяне на гаранция № 5241779, по силата на който
гарантът се задължил да издаден гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“
АД с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали по договора за паричен заем.
Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между
страните е бил сключен договор за паричен заем, по силата на който на А. С.
К. е предоставена сумата от 4 800.00 лева. Сключеният между „И. А. М.“ АД и
А. С. К. договор е потребителски, поради което същият намира своята правна
регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което
преценката относно действителността на процесните договор за
потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесният договор за паричен заем отговаря изцяло на
изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 64.32
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, като
този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителния размер на ГПР, тъй като не включва
съществена част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по
договора за гаранция, сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
4
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В случая
възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за паричен заем, доколкото касае обезпечение на вземанията по този договор.
На следващо място, с цел осигуряване на ефективни средства за защита на
потребителите, когато се изследва въпросът за няколко договора, сключени
със свързани лица и между свързани лица, е необходимо съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения,
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност.
Следователно при множество правоотношения, когато същите са със свързани
лица или между такива лица, трябва на отделните правоотношения да се гледа
като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на
императивните правила на закона и добрите нрави. В случая от извършена
служебна справка в Търговския регистър се установява, че „И. А. М.“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД, като двете дружества са с
един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за
гаранция, „И. А. М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за гаранция, като тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е бил известен на
заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства.
И не на последно място, въпреки, че всеки един от процесните договори –
и този за заем, и този за гаранция формално представляват самостоятелни
договори, двете сделки следва да се разглеждат като едно цяло съглашение.
Тази обвързаност се установява както от посоченото по-горе, така и с оглед
изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по
гаранционната сделка пред това по основното задължение по заема, изрично
посочено в чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция.
Така, въз основа на ангажираните доказателства и наличните данни за
хипотезата на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение
по договора за гаранция представлява разход по договора за паричен заем,
който е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, като индикатор за общото оскъпяване на заема – аргумент от чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.
1 ДР ЗПК, според която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
5
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери, са нищожни – аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 4 800.00 лева,
като само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на
3 198.24 лева, представлява 66 % от сумата по заема, без да се включват
останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че
след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция, ГПР по
договора за заем далеч надхвърля максимално допустимия размер. Така
уговореното възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва,
която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това, от своя
страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение /аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за
дължимост на това вземане.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните в него
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния
размер на ГПР в договора за заем, кредиторът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем, на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Същевременно, договорът, сключен между потребителя и „И. А. М.“ АД,
и договорът, сключен между потребителя и „Ф. Б.“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което, предвид естеството на правоотношенията, последиците от
недействителността на договора за кредит неминуемо рефлектират и по
6
отношение на договора за гаранция, който също е недействителен.
Поради установената недействителност на договорите, на основание чл.
23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на финансовия ресурс.
Предвид гореизложеното, предявените от А. С. К. искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността
на договора за паричен заем и на договора за предоставяне на гаранция са
основателни и следва да бъдат уважени.
По предявения от „И. А. М.“ АД срещу А. С. К. насрещен осъдителен
иск съдът приема следното:
Основателността на предявения насрещен иск е обусловена от
установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на
ищеца по същия на следните правопораждащи факти: 1/ наличие на сключен
между страните по делото договор за паричен заем със соченото съдържание;
2/ усвояване на сумата от страна на ответника съгласно условията на
договора. При установяване горните предпоставки, в тежест на ответника по
насрещния иск е да докаже, че е платил.
В случая вече беше посочено, че между страните не е спорно, че на
1.10.2024 г. между „И. А. М.“ АД и А. С. К. е сключен договор за паричен
заем, по силата на който на последния е предоставена сумата от 4 800.00 лева,
която последният се е задължил да върне на 18 месечни вноски в срок до
28.3.2026 г.
Както става ясно по-горе, като не е оповестил действителен ГПР в
договора за заем кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може
да се ползва от уговорената сделка, като в тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на заема, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Следователно и
предвид обстоятелството, че по процесния договор А. С. К. не е извършил
плащания, следва да се приеме, че ищецът по насрещния иск се легитимира
като кредитор на вземане в размер на 4 800.00 лева, представляваща чистата
стойност на заема - дължима и непогасена главница по договора от 1.10.2024
г., имайки се предвид, че кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на
вземането с подаването на насрещната искова молба.
В случая от страна на ответника по насрещния иск е направено искане за
разсрочване на задължението, което искане се явява основателно, доколкото на
съдебния състав е служебно известно, че в Районен съд – Велико Търново са
висящи шест дела, имащи за предмет множество задължения на ответника по
различни договори за кредити. С оглед на това и общия размер на дължимите
от ответника суми по въпросните договори съдът намира, че ответникът не би
могъл да изпълни задължението си доброволно изцяло, без по този начин да
бъде поставен в невъзможност да осигури минимално необходимите му
средства за издръжка - както на него, така и на неговото семейство.
В този смисъл, съдът намира, че са налице предпоставките за разсрочване
изпълнението на постановеното решение, на основание чл. 241, ал. 1 ГПК.
7
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца по първоначално
предявените искове следва да се присъдят сторените разноски за държавна
такса. От тези разноски внесената по предявения иск срещу „И. А. М.“ АД
държавна такса възлиза на 276.71 лева, а внесената по предявения иск срещу
„Ф. Б.“ ЕООД държавна такса възлиза на 127.93 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, ответникът „И. А. М.“ АД следва да
заплати на адв. Ц. С. Д. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по първоначално предявения иск, което съдът определя в
размер на 400.00 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, ответникът „Ф. Б.“ ЕООД следва да
заплати на адв. Ц. С. Д. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по първоначално предявения иск, което съдът определя в
размер на 400.00 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца по насрещния иск „И. А.
М.“ АД следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер
на 228.00 лева, както и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
в размер на 360.00 лева, или общо 588.00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен договор за паричен заем № 5241779 от
1.10.2024 г., сключен между А. С. К. и „И. А. М.“ АД, по предявения от А. С.
К., ЕГН ********** срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК *** иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА за недействителен договор за предоставяне на гаранция
№ 5241779 от 1.10.2024 г., сключен между А. С. К. и „Ф. Б.“ ЕООД, по
предявения от А. С. К., ЕГН ********** срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *** иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА А. С. К., ЕГН ********** да заплати на „И. А. М.“ АД, ЕИК
***, на основание чл. 23 ЗПК, сумата в размер от 4 800.00 лева,
представляваща чистата стойност на заема – дължима и непогасена главница
по договор за паричен заем № 5241779 от 1.10.2024 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 4.3.2025 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 588.00 лева – разноски
по насрещната искова молба, като отхвърля иска за сумата от 919.92 лева –
възнаградителна лихва за периода от 31.10.2024 г. до 29.1.2025 г.
РАЗСРОЧВА, на основание чл. 241, ал. 1 ГПК, изпълнението на
решението в частта, касаеща насрещния иск, на равни ежемесечни вноски от
по 179.60 лева всяка, платими от А. С. К., ЕГН ********** на първо число на
всеки месец, считано от месеца, следващ този на влизане в сила на съдебното
8
решение до окончателното погасяване на задълженията.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *** да заплати на А. С. К., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 276.71 лева – разноски
в производството.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на А. С. К., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 127.93 лева – разноски
в производството.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *** да заплати на адв. Ц. С. Д. от ВТАК
сумата от 400.00 лева –адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на адв. Ц. С. Д. от ВТАК
сумата от 400.00 лева –адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на преписи от същото на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
9