№ 3903
гр. Варна, 18.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно частно
гражданско дело № 20223100502175 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба вх. № при ВРС
18850/22.03.2022 г. депозирана от И. Н. И., чрез процесуален представител
адв. М. Д. против Определение № 2633/08.03.2022 г. на ВРС по ч.гр.д. №
13085/2021 г., с което на осн. чл. 248 от ГПК е изменено Определение №
1133/31.01.2022 г. по същото дело в частта за разноските.
Частната жалба съдържа бланкетно оспорване на атакувания съдебен
акт като недопустим, респективно неправилен с искане да бъде съответно
обезсилен или отменен.
Извън срока за депозиране на жалбата е постъпило и уточнение,
съгласно което съдът не е имал основание да разглежда искане за изменение
на определението от 31.01.2022 г., в частта за разноските, тъй като молбата по
чл. 248 от ГПК е депозирана след законоустановения срок за това, който
според частния жалбоподател е преклузивният за предявяване на
установителната претенция от страна на кредитора.
Становището в отговора на частната жалба, депозирано от «Агенция за
контрол на просрочени задължения» ООД /АКПЗ/, гр. София е за
неоснователността й.
Съдът като съобрази, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане
жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване
акта на ВРС, намира по същество частната жалба неоснователна.
Спорът се свежда до правилното определяне на размера на адвокатското
възнаграждение от 600 лева, присъдено на длъжника И. И. в заповедното
произвоство по ч.гр.д. № 13085/2021 г. Същото е отсъдено да бъде заплатено
от кредитора в резултат на това, че след депозиране на възражението от
длъжника по чл. 414 от ГПК, кредиторът „АКПЗ“ ООД не е упражнил в срока
по чл. 415 от ГПК правото да предяви установителен иск за вземанията по
заповедта. Последното от своя страна е предизвикало закономерната
последица от обезсилване на заповедта за изпълнение от заповедния съд с
1
Определение № 1133/31.01.2022 г. и присъждане на разноски в полза на
длъжника.
Следва да се има предвид, че въпросът за разноските в заповедното
производство се разрешава от исковия съд, в случай, че се провежда исково
такова по реда на чл. 422 от ГПК съгласно ТР 4/2013 г. на ОСТГК на ВКС.
Когато обаче поради бездействие на кредитора спорен исков процес не се
развие, а това става факт след като изтече срокът по чл. 415 от ГПК, възниква
правото на длъжника да получи следващите му се разноски, които в този
случай се присъждат от заповедния съд.
След като разходооправдателните документи са представени от
длъжника ведно с депозиране на възражението и като се има предвид, че
препис от тях не се връчва на кредитора, момента, в който последният узнава
за това, че ще понесе тежестта да заплати разноските е именно
определението, с което се обезсилва заповедта.
Тогава и резонно, в срока за обжалване на Определението, с което се
присъждат разходите в полза на изправната страна, кредиторът има право да
направи възражението си за прекомерност. Следователно всички съждения в
допълнението към частната жалба в обратен смисъл не са основателни.
Основателно е възражението за прекомерност, отправено от кредитора в
срока по чл. 248 от ГПК, с оглед чисто техническата дейност по подаване на
бланковото възражение и правилно присъденото в полза на длъжника е
сведено до минимално предвиденото по Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция разноски се следват
на въззиваемата страна, но отсъства претенция за присъждане на такива.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА в цялост Определение № 2633/08.03.2022 г. на ВРС
по ч.гр.д. № 20213110113085.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
2